За самоубийците

Бронте,
ти самата не си готова за разговора, който поведе.
Не знам колко време е минало от самоубийството на баща ти, но ти още не си потъгувала за него, а и не си простила. Дано да е било сравнително скоро, защото иначе просто не знам как някой може да живее дълго с толкова гняв.

Касита, първо,не съм те  молила за съвет. Второ, не те убеждавам, а уточнявам. Трето, прави си  колкото искаш и съответни ,и несъответни изводи, твоя воля. Четвърто, ако темата с нещо те притеснява, информирай  модератор или не чети.

Бронте, какво значи, не си ме молила за съвет? Пуснала си тема и вероятността да прочетеш мнения, различни от твоето е огромна. И ето- четеш ги. Получаваш и съвети, защото и темата ти е така зададена. Тръгна от частното за да си говорим за общото. Тц. Така не става. Не става и да си замълча, когато виждам, че имаш проблеми. А ти се сърди и се прави на ощипана, колкото си щеш.
Самото ти защитно поведение, убеждаването, което иде да убеди теб, на мен ми говори красноречиво.
Ако си искала, пускайки тази тема, да прочетеш, че бащата ти е предател, съученичката ти слаб характер, а другата- егоист, поне от мен не си познала да го видиш написано.
Виждам, имаш дете. Поне то заслужава уравновесени родители, нали?

Остани си със здраве!

Бронте,
а как си обясняваш факта, че у вас е имало толкова сънотворни на достъпно за тебе място?
Щото у нас не че няма лекарства , с които да се самоубие човек, ама Тинчето не знае къде са...

Била е на 16 .
ПС в нас няма такива лекарства ,но какво от това ......
ПС2 Има и други подбуди за опити за самоубийство - "вижте ме ".Една дама мине се не мине време и все в спешното осъмва ,на колегите там им е писнало от нея    Обикновенно изпива опаковка антихипертензивни или някое друго лекарство и звъни на мъжа или на децата й .

Касита, това е последният ми пост, адресиран към теб.
Аз нямам нищо против да чуя  хиляди различни  от моето мнение, само че по темата. Ако не си разбрала каква е тя- прочети първият ми пост. Не исках да коментирате моите три примера, а явлението. Дадох примерите, за да обоснова   своята позиция по въпроса.
Не съм молила някой да  ми прави  анализи на  споделеното  и да се изживява като специалист  на мой гръб. Ако търсех помощ, щях да  го  изразя недвусмислено. Непоискани  съвети не са ми нужни. Още повече- дадени  след набързо направени заключения.
И не се сърдя и не се правя на ощипана- просто не ми  харесва тонът, с който ти и още две- три  девойки  тръгнахте  да пишете. За съжаление, поддадох се на провокацията ви  и ви влезнах в тона, но нейсе.

Що се отнася до детето ми-не му бери грижата. Грижата за нея имаме аз и баща й.И не виждам  защо  замесваш детето ми тук.Понеже не  знам дали самата ти имаш деца- ако нямаш, пожелавам ти, когато ги проимаш,  да успеят да получат цялата любов , грижа и уравновесеност, на които си способна.

Несъмнено родителите  ми са ме мразили до степен, до която денонощно  са се молили да взема сънотворните   на баща ми. И за да не взема да забравя, че ги има, са ги държали току под носа ми
schreier, бях на 16, за бога! Надали  на горките  хорица изобщо им е минавала мисълта, че разтресената  им от  хормони  дъщеря  ще се опита  да  ги  накаже по такъв начин!
Как си го обяснявам- ами  с това, че  просто  никога не им е идвала наум подобна идиотска постъпка.

Бесният гняв е една от най-естествените реакции на близките на самоубил се (или направил опит).
Може да го разбере само човек, който го е преживял. Или работещ в сферата на помагащите професии. Тези, вторите, го разбират само с главата си, теоретично. Нищо не може да те подготви за гнева, когато събитието се стовари на твоята глава. Ако, не дай Боже, самоубиецът ти е дете, преживяваш вина. Ако е родител или съпруг/ партньор, гневът е бесен просто. Не ми се навлиза в теоретични подробности, по-скоро бих казала нещо за личния си опит. Преди години работих с момиче, чиято майка се беше самоубила съвсем успешно - шизофрения. Дъщеря й имаше такъв адски гняв в себе си, че не можех да не се запитам как е възможно да не разбира, колко е страдала майка й. След години дойде и на моята глава. МАйка ми направи опит, много близък до успешното. Аз я намерих, с малкия ми син, оказах й първа помощ, бях с нея в линейката, която я отвеждаше към болницата и после я отрязах, когато се обади на следващия ден да ми нареди да направя нещо, за да я измъкна оттам. Дали се чувствах виновна? Друг път. Бях бясна. Много по-лесно е да се ядосаш, отколкото да пуснеш другите чувства, свързани със самоубийството на родител, да нахлуят.

Просто искам да кажа, че аз бих внимавала как говоря с и на човек, преживял самоубийство на родител. Това е едно от нещата в човешкия живот (заедно със сексуалното или друг вид насилие от близки), за които оцелелия едва ли може да постигне пълно приемане. Рядкост е дори частичното.

Точно така е!

Боже какво ви става днес с тези убийсва и самоубийства?
Не ги съдя самоубийците, те сами са се осъдили-дали за добро или за лошо никой не знае. Съжалявам, че са стигнали до там да вземат това решение, да се предадат... Но дали всъщност се предават или печелят казвайки последната дума? И това решение, дали наистина е взето от безисходицата, в която са изпаднали или е смелост да покажат, че не се боят от смъртта и им е писнало от мизерния им живот? Да, пак се предават, но дали печелят? И ако приемем, че душата отива в рая и пр. то дали са наказани за този грях или сасе освободили от земните си тегла?
Темата е много обширна, няма два еднакви случая, два еднакви повода, две еднакви чувства...

В тази връзка, не зная дали някой е писал по въпроса, стигнах дотук и реших да цитирам, преди време беше станал известен някакъв случай, в който жена съди съпруга си за склоняване към самоубийство. И още някакви неща, не помня точно. Май само пари му взе, забравила съм.
Но действително има безкрайно жестоки хора, които упражняват психически тормоз и реплики от рода "толкова си грозна и тъпа, че най-добре вземи се гръмни", ако са чути от свидетел и могат да се докажат, даже не е нужно да правиш опит за самоубийство, можеш да съдиш човечеца. Ако е твой близък.
Представете си жена, изгубила работата си, която търси нова, но не намира, гледа си децата, а ежедневно слуша от съпруга си колко е неуспешна, колко е грозна, занемарена, как е тотална издънка и как светът би спечелил, ако тя изчезне безкрайно. Ами, ако е по-чувствителна, като нищо ще се хвърли от някъде, даже ще си мисли, че прави добро на децата си, та нали някоя по-хубава, по-работна, по-кадърна заслужава перфектния им баща и ще бъде по-добра майка за тях.

Лично аз такова едно същество бих го тикнала в затвора, че да не трови хората и да си мери приказките следващия път.
Самоубийството, преди да стане факт, всъщност е било убийство. Бавно и мъчително. Или много бързо. Но убийство. Някой те е убил, за да стигнеш дотам, че да довършиш последния щрих, да отнемеш живота на тялото на една убита душа.

Всъщност, опира повече до човешки материал, отколкото до обстоятелства. Онова, което убива (т.е. - тласка към самоубийство) едни, не пречупва други. Истински вярвам, че през почти целия си живот ние даваме най-доброто, на което сме способни. Ако да си отнемеш живота е единственото, за което имаш капацитет, то никой не може да ти се сърди. И е ужасно тъжно, естествено, защото самоубийството в повечето случаи е логичен край на ужасно страдание. Но не бих се удивлявала на гнева на близките, особено на децата. Това е послание към детето "ти не си достатъчно важен и значим, за да ме задържиш, не си аргумент, за да остана жив". Самоубийството на родителя е обезценяване на детето. Ама, както казах, трябва да си минал през това стъргало, за да си го идпитал с кожата си. Иначе са свободни импровизации. Но, разбира се, пожелавам всекиму да остане в зоната на волната импровизация по темата... 

Разбира се, че е до човек.
Както казах, аз бих съдила идиота, дръзнал да ми обяснява, че ще е най-добре да срещна бързия влак челно.
Обаче някой друг ще го стори.

Извън това, подбудите наистина са много разнообразни, но предполагам, че истинските самоубийци изпитват огромно страдание. Такова, с което се борят, но не успяват да се справят.

Хората, които правят опит за самоубийство с цел наказание на близките, манипулации и т.п. обикновено не успяват да се самоубият. Защото те искат да бъдат открити, преди да умрат. Те аранжират цялата ситуация така, че да оцелеят. Много често това е неистов вик за помощ.

Истинският самоубиец не крещи за помощ с разиграване на опити за самоубийство. Ако не успее първия път, такъв човек взема сериозни мерки вторият да е успешен. И винаги има втори. Фатален.

Сигурно вече е казано това, аз споменах, че не изчетох цялата тема, извинете ако повтарям някого.
Лично аз се страхувам от критичните възрасти - пубертетът ме плаши. Плашат ме наркотиците. Несподелената любов и всички онези неща, които няма как да контролирам.
Като родител.

Срашното е, че човек не  знае дали в някакъв момент от живота си нещо няма да го пречупи  до степен,  в която  да вземе фаталното  решение. Лично аз  за себе си знам, че   има   едно- единствено  нещо на този свят/ засега/, което ще ме пречупи  безвъзвратно. Ако ме сполети, ще си отида  като пълен егоист, без  да ме  интересува  какво  ще  се случи след мен. И това го заявявам при положение, че гледам на себе си като устойчива  личност, която винаги намира смисъл и сили  да продължи.
Тоест, излиза, че имам двойнствено  схващане- явно не меря с един аршин А може би просто  всеки от нас има предел  на поносимост, който, ако се надхвърли, следва логичният край. И че ако някой някъде си отива от   смърт, различна от самоубийството, това просто  означава, че  в животът му не е имало събитие, което да надхвърли предела му на  поносимост. Защото за всеки предел този е различен.
От друга страна- гледам баба ми и дядо ми- и двамата са старци  на около 80. Животът им е низ от  страдания, които биха  дошли в повече на много хора. За капак загубиха сина си. И още се държат.Каква ли е тайната  на живеца у човеците?

В моя живот също има нещо, отвъд което не бих намерила никакви основания да остана.
Осъзнавам го.

Разбира се, дълбоко вярвам и се уповавам на вярата си, че никога няма да ми се наложи да проверя дали все пак бих оцеляла.