Когато липсва реалната преценка....

При мен е точно обратното. Работя върху това да не страдам от подобни предразсъдъци, но без особен успех. А съм забелязала друго. До сега не съм се разбирала с приятели на мои приятели. Както и мои приятели като ги запозная с други такива, не се разбират.

Е-е-е-ех, мога само да мечтая за това.....

Мен хората не ме разочароват -просто нямам никакви очаквания при запознанство с тях,за да могат да ме разочароват,ако не се окажат такива,каквито очаквам ,че трябва да бъдат.

Много съм отворена и общителна.Постоянно се запознавам с хора.Постоянно се заговарям с непознати по спирки и магазини...
Имам реална преценка в повечето случаи-ако не в момента на запознаването,то поне при следващата среща,въпреки това давам възможност на човека да се покаже-тоест имам си една идея,че може и да греша.
Вярвам в човешката доброта и коректност,въпреки че всъщност очаквам да ми подложат динена кора.
Няма човек ,с когото да не мога да поговоря и да пия по чаша-в същото време хората ,които наистина знаят какво мисля или правя са много малко.
Давам свобода на всеки да спечели доверието ми-тоест нямам предразсъдъци за  пол,цвят,националност...Загубя ли доверие,това е окончателно и прекъсвам отношенията от раз.Все ми е тая колко е грубо.
Ако все пак човека,които се е издънил ми е бил и много симпатичен ми става малко гадно,но всяко чудо за три дни,понеже най-вероятно в следващите три дни ще имам вече ново интересно запознанство.
Мога да наравя компромиси,даже няколко преди да се откажа от даден човек-имам пълното съзнание,че хората минават през периоди,кризи,разводи...Не търся себеподобни-харесвам хора с различен стил и мироглед ,ако това не е конфликтно различие де ...
Изискванията ми са човекът да е коректен и добронамерен.Мога да извиня и гафове,породени от слабост или незнание ,ако все пак са били добронамерени (зависи си и от гафа де  )
Не прощавам липсата на уважение към мен или семейството ми.

Бих казала, че нямам предразсъдъци. Не съм никак общителна, много обрана и недостъпна съм /в очите на околните/. Хората - не разбирам защо - се притесняват да общуват с мен. Но считам, че съм добронамерена. Никога не подозирам, не очаквам и не търся лошото. Към всеки подхождам непредубедено и очаквам да е свестен човек. Не винаги се получава. Даже напоследък не се получава да попадна на читави хора. Много сме се изкелешили сякаш. Което не поражда драма в мен. Ако усетя, че човекът не ми допада, ако ме изненада с некоректност, неприятно за мен поведение, неприемливи постъпки или подобно - отдръпвам се без грам да страдам от разбити илюзии. Не вярвам в бялата и свещена доброта, идеални хора няма. Всеки е такъв какъвто е и има това право. Въпрос на мое виждане е дали той ми харесва или не. Ако е не - не правя компромиси и не страдам излишно. Като не става, не става. Не се насилвам да общувам с никого. Не се насилвам да харесвам никого. Просто правя съответните поправки в поведението си и това е!

Напоследък много често ми се налага да споря с много близък човек. Тя все страда и се мори да "разбере" този или онзи. Иска да напасне хората, техните разбирания, техните ценности и поведение към своите. Е, няма как да стане. Не можеш да промениш хората. Няма начин. Единствения ти шанс да си спокоен и да не се тормозиш е да ги приемеш такива каквито са, след което да се напаснеш в поведението си. Или ще ги игнорираш и няма да контактуваш с тях, или ще си "другарувате". Няма нужда от излишни драми. Да, понякога човек се разочарова, наранен е, боли. Но колкото по-бързо го преодолееш, толкова по-добре. А ако се научиш и Овреме да си правиш съответните изводи и поправки - толкова по-добре. Занапред разочарованията ще са в пъти по-малко.

Вече не, имам самочувствието да призная, че някой не ми харесва, макар, че по- скоро няма да му дам да разбере, че ми е неприятен

но и не значи непременно да спра да го виждам...просто не го харесвам и това е


Но като малка много съм се срамувала заради други хора ...което не знам от какво идва, все пак всеки  си е чешит

Аз по принцип съм човек, който се опитва да вижда света все едно " чашата ми е на половина пълна",..т.е. оптимист с нотки на реализъм. Съществува едно голямо изключение и това е отношението ми към хората. Първоначално за мен всички са лоши или поне неутрални. От тази позиция започвам да си изграждам мнение , т.е.  ако те докажат , че могат да бъдат разбрани, добри, честни и пр. положителни качества, аз си коригирам мнението в положителна посока. Може и да звучи кофти, но така се застраховам от разочарования.

Работата ми е свързана с непрекъснати "запознанства", срещи и преценяване на непознати. Дотолкова съм "претръпнала", че нищо не е в състояние да ме изненада, още по-малко пък да ме разочарова. Преценката ми обикновено е точна. Понякога гласувам доверие на някого, знаейки, че не го заслужава - и се моля да съм се заблудила  нооо, не. Рано или късно, а най-често пък в някаква критична ситуация, виждам безпощадната истина, че този човек наистина НЕ е заслужавал доверие. Както съм го усещала още при първата среща с него.

Иначе, в по-ранните ми години съм се разочаровала от приятели, и съм страдала, да. Но, това вече няма шанс да се случи - просто защото вече съм наясно със себе си, и ако някой злоупотреби с доверието ми, изобщо, ама изобщо не ми пука - направила съм каквото съм направила за него, защото АЗ съм го искала. Правя добро, защото усещам потребност да го направя. И забравям. Какво става по-нататък, ми е все едно. Новите запознанства също не ме вълнуват особено, така или иначе нямам време за много интензивен социален живот. Докато ми е приятно да общувам с някого, общувам. Когато вече не ми е, спирам, и толкова. Не преживявам никаква драма.

Ами хрумвало ли ви е, че може и човекът отсреща да подхожда подозрително към вас и вследствие на тази си предпазливост да ви се стори много студен, темерутест, пък той същия като вас, добронамерен ама патил

Аз винаги съм с правилната преценка. Но не ми пречат недостатъците, стига да не ме засягат лично. Тогава пускам теми в БГ Мама, щото не знам какво да направя. От самото начало виждам, че човекът не става, ама докато не ми пречи, не е проблем 


Парци, а стига го сменя тоя ник, обърках се вече 

Да..малко хамелеоновската го раздавам, но това е само с ник-а

 Халееси е много по добре. Щом си почнала с метаморфозите не давай на дракона да стане обикновен гущер отново. 

Е-е-е-е-е, как си го казала само..... 

Случвало се е.
Даже не веднъж.
Ама се старая да се уча де 

Ей това все едно zа моят мъж е написано 
Със сигурност не се "лъже", смятам, че не е наивник, просто подхожда винаги към дадения човек, с мисълта че е добър, а не обратното. И после... често бере ядове  И аz наскоро му каzвах, че ми се струва, че реалната преценка му куца нещо.. Не, че не вижда нещата, ами... ги вижда както му се иска, все едно..
И zаради това ли, zаради друго ли... аz напоследък ставам тъкмо обратното на това, май прекалено мнителна  Което пък, от своя страна, не ми допада и то, все си мисля, че така се обременявам и може да пропусна някой наистина zначим човек, като не го допусна наблиzо. Ама наистина не zнам къде е истината, хората са.. иzключително сложни същества zа раzгадаване, та....
Иначе zнам, и винаги съм го zнаела, че хората са раzлични и не трябва да се вкарват в калъпи. Не могат да са еднакви и трябва да се приемат, точка. Както и, че много "добри" или "лоши" качества са доста относителни понякога. Но това важи само zа не особено блиzките, важи си по принцип.. Но с теzи, които допукаш наблиzо наистина трябва да си "пасвате" някак. Не става иначе.
Оффф, абе.. сложно е, много често го мисля това и аz... Мноооого мисля, ама май нищо конкретно не иzмислям, хаха....