"Враг пред портата", филм за Втората Световна Война, разказва за битката при Сталинград , но е сниман от американци . Това е по-малката беля. По -голямата е,че майката на едно момченце, което води Зайцев на вечеря приготвя "чудни картофи с бекон", ама типично руско ястие, ви казвам и в никакъв случай това не са картофи със сланина. Да не говорим за червената линия ( телефонна, пряката връзка с Кремъл), преведена като "червената лента".
- Публикувана: 15 юли 2011, 12:10 ч.
- Последно мнение: 16 юни 2016, 17:09 ч.
Изгубени в превода 3
От около година работя във Франция. В началото, докато свикна, оставах често след работа да си довършвам нещата. Като си тръгваха колегите, все се намираше някой да ми каже "Bon courage!". Много ме дразнеше това кураж , виках си "Тия ме гледат, че се потя и ме съжаляват ли, подиграват ли ми се 
" Трябваше да чуя няколко пъти, че и помежду си си го казват, за да схвана, че ми пожелават спорна работа и успех.
Един познат, анастезиолог, преди операцията пожелавал на пациентите си "Bonne chance", а те все му благодарели с половин уста. Накрая сестрата му обяснила, че това се употребява, когато положението е много сериозно и напечено и изходът не е много ясен.
" Трябваше да чуя няколко пъти, че и помежду си си го казват, за да схвана, че ми пожелават спорна работа и успех.Един познат, анастезиолог, преди операцията пожелавал на пациентите си "Bonne chance", а те все му благодарели с половин уста. Накрая сестрата му обяснила, че това се употребява, когато положението е много сериозно и напечено и изходът не е много ясен.
И на мен германиците ми се чудеха по мейлите като започна да им пиша, че се надявам да са добре. Ние, българите, нали все сме зле, за всеки случай проверяваме човека отсреща дали е на кеф. А те явно нямат такива навици.
Още ми става смешно като се сетя как веднъж един чуждестранен бъдещ партньор беше помислил, че се казвам Стара Загора, защото под името си бях изписала и адреса.
Още ми става смешно като се сетя как веднъж един чуждестранен бъдещ партньор беше помислил, че се казвам Стара Загора, защото под името си бях изписала и адреса.
В първия ми чуждоезиков литературен клуб четем американска хумористична книга. От време на време в текста се появява една дума, доста дълга. Гледам я. Започва с главна буква. Име ще трябва да е. И нали съм славянка, веднага решавам, че името е сръбско.
Сонофабич.
Сонофабич.
Ох, ще пукна от смях! 
Синът ми наскоро видя голям рекламен чадър на "Каменица", опънат над маса в кафене и се възторгна шумно: "Мамо, виж какъв голям карък!". Битката му с "ч" и "р" е епична, замества ги с какво ли не, та така чадърът става "карък". Беше забавно, защото той е един такъв ококорен, малък тригодишен и като изплю тази уж жаргонна дума, компанията под чадъра щеше да падне от смях. Веднага започнаха да сочат един от мъжете на масата и да се хилят "Жоро, за теб говори детето".
Трябваше ми малко време да схвана Сонофабич 
