- Публикувана: 6 авг. 2011, 12:01 ч.
- Последно мнение: 17 окт. 2015, 14:48 ч.
Какво има след смъртта?
С течение на времето обаче, си промених възгледите. Като цяло вече живея с убеждението, че си има "добро" и "зло", което започва още с нагласата, отношението, мислите и чак след това дали имаш вътрешна борба или не, решението, което се взима и действието. Но това е моето светоусещане.
"Добро" и "зло" има - но само за нас. Има неща, които аз считам за противоречащи и дори отричащи моята природа - неща, които са заплаха за всичко, което аз считам за ценност и което ме дефинира като човек. Някои от тях бих нарекла "зли" - но само от моята си гледна точка.
Не мисля, че те са зли в някакъв глобален и абсолютен смисъл - до степен, че природните закони да се грижат да има някакви последствия от тях.
Едва ли има човек, който да счита себе си за лош - така че е очевидно колко субективна е подобна оценка.
Защо да няма човек, който да се счита за лош? Аз допускам, че колкото хора се считат за добри, малко по-малко се считат за лоши. Или лоши на определен етап. Според мен всеки съзнателно някога е извършвал действия, които сам намира за лоши, било защото така обикновено е по-лесно, било защото нарочно иска някой да страда, защото не иска да излезе от зоната си на комфорт или заради нещо друго. Нали всеки човек изпитва някакви вътрешни терзания? И даже в определен момент да не съзнава, че постъпката му е лоша, то по-късно е възможно да осъзнае. Иначе, ако не беше така и ако всеки се имаше за добър и че постъпва винаги добре, тогава какво е разкаяние?
Иначе, ако не беше така и ако всеки се имаше за добър и че постъпва винаги добре, тогава какво е разкаяние?
Механизъм, с който преодоляваме тревогата, че въпреки че сме добри, в даден момент сме постъпили зле? Служи, за да се справим с това усещане и да се уверим, че всъщност сме добри - макар и да сме сбъркали случайно.
Има разлика между това да осъзнаеш, че си постъпил зле инцидентно и между това да се считаш за лош човек.
Човек сам за себе си е най-ценното, което има. Ако загуби вяра в собствената си ценност/правота/доброта, не вярвам, че би намерил смисъл да живее. Затова и си имаме цяла палитра психологически механизми, за да се предпазим от такова усещане.
Може и някъде да има човек, който намира сам себе си за лош - но аз не съм го срещала. Дори и сред много лошите според мен хора.
Защо да няма смисъл да живее, ако проумее, че е бил лош? Все пак нали животът му продължава и има възможност да се промени? Каква е идеята на предсрочното освобождаване на затворници? Не е ли това, че човек отива в затвора за да не пречи повече на останалите и да се поправи и да преосмисли постъпките си? Нали има комисии, които преценяват, че достатъчно е лежал, че се е променил и не е опасен. Ако се предполагаше, че затворникът не смята постъпките си за лоши и че не се е променил към добро, защо ще го пускат? Тук не говоря за корупцията, частни случаи и т.н., а за самата идея за продстрочното освобождаване по света, каква е?
Кафе с мед, като стана въпрос за вяра, тези дни гледах много интересен филм "Ябълките на Адам". Момичетата от темата за хубавите филми го бяха препоръчали, като го изгледах, ми се видя хубав, но като мина малко време и мисля по него, ми се струва изключителен. Препоръчвам го с две ръце.
Кафе с мед, като стана въпрос за вяра, тези дни гледах много интересен филм "Ябълките на Адам". Момичетата от темата за хубавите филми го бяха препоръчали, като го изгледах, ми се видя хубав, но като мина малко време и мисля по него, ми се струва изключителен. Препоръчвам го с две ръце.
Защо да няма смисъл да живее, ако проумее, че е бил лош?
Ще се повторя - не ако е бил лош в даден момент и го е оценил и е променил нещо в поведението си.
А ако се счита за лош човек по принцип. Например, ако счита, че е наследствено обременен с "лошотия" и нищо не може да направи и т.н.
Макар че хората трудно стигат до идеята че дори инцидентно са постъпили лошо - и това си е чисто защитен механизъм.
По въпроса за затворниците - не съм запозната. Но не мисля, че има общо с разкаянието - по-скоро с оценка доколко съответният човек ще извърши отново престъпление. За което пък факторите могат да са много.
Е, разбира се, едва ли съществува изобщо човек, който като цяло е лош и само лош.
А иначе си мисля, че съществена част от развитието и усъвършенстването на човека е да вижда своите грешки и да работи над тях. Ако не вижда кога постъпва лошо и не се старае да се промени към по-добро, то това е пагубно за самия човек и води само надолу. Нали това е развитие - надграждане, подобрение и разширяване на определен периметър?
А иначе си мисля, че съществена част от развитието и усъвършенстването на човека е да вижда своите грешки и да работи над тях. Ако не вижда кога постъпва лошо и не се старае да се промени към по-добро, то това е пагубно за самия човек и води само надолу. Нали това е развитие - надграждане, подобрение и разширяване на определен периметър?
Темата малко се измести 
Вяра в някого наричам доверие.
Вяра в себе си не е точната дума, която бих употребила. По-скоро - самооценка, себеусещане. Но пак не е вяра май...
Вярата, в смисъла, в който беше коментирана по-нагоре, свързвам с нещо "над нас" - сила, присъствие, енергия, Бог или кой както го нарича. Такава вяра нямам.
И затова се замислих, че ако наличието на вяра обуславя наличието на дух, то при мен такъв липсва.
Вяра в себе си не е точната дума, която бих употребила. По-скоро - самооценка, себеусещане. Но пак не е вяра май...
Вярата, в смисъла, в който беше коментирана по-нагоре, свързвам с нещо "над нас" - сила, присъствие, енергия, Бог или кой както го нарича. Такава вяра нямам.
И затова се замислих, че ако наличието на вяра обуславя наличието на дух, то при мен такъв липсва.
Вяра в някого наричам доверие.
Вяра в себе си не е точната дума, която бих употребила. По-скоро - самооценка, себеусещане. Но пак не е вяра май...
Вярата, в смисъла, в който беше коментирана по-нагоре, свързвам с нещо "над нас" - сила, присъствие, енергия, Бог или кой както го нарича. Такава вяра нямам.
И затова се замислих, че ако наличието на вяра обуславя наличието на дух, то при мен такъв липсва.
Вяра в себе си не е точната дума, която бих употребила. По-скоро - самооценка, себеусещане. Но пак не е вяра май...
Вярата, в смисъла, в който беше коментирана по-нагоре, свързвам с нещо "над нас" - сила, присъствие, енергия, Бог или кой както го нарича. Такава вяра нямам.
И затова се замислих, че ако наличието на вяра обуславя наличието на дух, то при мен такъв липсва.
П.П. btw Отлично изложение на мисълта, поздравления
..... Ако има вяра, разкаяние, добро, зло - свързваме го с духа. Едно животно според мен няма усещане за тия понятия /всъщност дали?/. Ако има дух, тогава къде и как живее той, независим ли е от тялото ни?
Самото животно няма усет за моралния свят.
Що се отнася до духът и тялото, те са двете страни на една и съща монета. Носител на морала е човешкият дух. От човека зависи дали ще построи и живота на своето тяло според моралните закони. Духът е като един чужденец, който отива в една друга страна да се учи и да приложи вече наученото. Самото тяло е подчинено на законите на света, от който произхожда. Най-видно е как се проявяват тези минерални закони по отношение на тялото след смъртта. Да се твърди, че законите на духа са същите, както тези на тялото е оправдано само тогава, когато човек познава законите и на двата свята - физическият и духовният. В противен случай подобно твърдение не отговаря на истината. Реално тялото с неговите минерални закони служи на духа, само когато духът е в самото тяло и последното има един вид по-висша задача.
Темата малко се измести
п.п.Не се хващайте много за морала..Такова животно нЕма.А дори да има..всичко е временно и относително.Моралните рамки и устои на днешното общество,едва ли могат да бъдат меродавни за Вселената.Още повече,че в същността си,моралът е дълбоко съмнително,високопарно имагинерно понятие.Така де..само до преди век,да родиш дете без брак,е било равно на самоубийство,пък я вижте сега..И бонуси раздават понякога..
Слушайте вътрешният си радар,и няма да бъдете подведени.