Майка ми иска да ме разсинови ...за пореден път!

в общината по месторождение (за големия и в общината, където се вписахте след осиновяването) отиваш в ЕСГРАОН, човешки им обясняваш за какво ти трябва и там в оригиналния акт за раждане е вписано

Доколкото знам, срещу такса от 2лв. от ГРАО може да се научи часа на раждане... Но имаше ограничение - мисля, че за година на раждане преди 1960 не дават информация... но не съм съвсем сигурна...

П.П. С Фуси сме писали по едно и също време..

абе, ваЩа кожа, ще саботирате хайда и тук сега пишете...хм, аз на мойто дяти му забравих рождения час, ще требе да се обадя на другата майка
начи, говоря си с майка ми по телефона, алекс иска одеало, отказва и се. късно е и ако го вземе ще заспи в стола. пак вика, лоша майка. викам, квато такава, ако искаш-друга. тя - ами да. викам - коя, тя, ами тази дето ме е родила. майка ми чува и ахна. викам, не се шашкай, не ми пука.
майка ми много впечатлена. да, ако беше преди 4 години, щях да се обеся сигурно от мъка. сега даже вече се смея.
та, зарад едно одеало детето ми казва нещо, което в крайна сметка въобще не мисли, ама нали инатче, знае къде би могла да ме жегне и точно това казва, за да ме боли, защото нея я боли, че не и давам одеалцето. ако тръгнем да мерим нейната с моята болка, файда няма да има, но може би отсега биха се натрупали неща, които в по нататъшни години биха ескалирали. аз, като възрастен човек и не мисля да и кажа, че ще си намеря друго дете, направя ли го, първият етап е минал и сме влезли в следващ, неприятен. аз мисля да не влизам в него, за да не стигна до това, което не ми харесва. да изпитвам недобри чувства към детето си. предполагам, че от подобни прости неща ескалират отношенията в семействата и един ден се стига до неконтролируеми изблици на омраза...

Мато, от ЕГН-то е. Мойта щерка всеки ден ме обявява за "лоша майка, нищо не даваш". 

Гадно е да те човърка отвътре нещо, рано или късно изливаш гнева и недоволството си върху някого, който в повечето случаи е напълно нипричом. Ама като нямаш достатъчно сили да излезеш лице в лице с болката, като си прекалено уплашен.... Не е задължително да е болката от невъзможността да имаш биологични деца, може да е предателство от любим човек, може да загуба на близък човек, може да са много неща, важно е как сме ги възприели, доколко сме ги отработили и доколко сме успели да изкараме бесовете извън нас. Физическата болка се понася леко - минава, отминава, свикваш постепенно с белега, душевната те човърка вечно, освен ако не успееш да намериш лек за притъпяване.

Аз мойта майка много добре я разбирам и вече няма какво да й прощавам - много е наранена душичката й, но трябваше да стигна дотук за да престана да й се ядосвам на всички глупости, които изрича и прави понякога. Е, гледам и да нямаме ести и продължителни контакти, де, щото за нас три дни са много - на втория ще има скандал. Аз часа на раждане си го знам, защото най-редовно ми се напомня колко часа съм се раждала и как я мъча още от тогава.

Това по повод изблиците на показна омраза в семействата беше, ама стана много объркано. Исках да кажа, че си мисля, че понякога ненавистта не е от сърце, а вик за помощ, по абсурден начин изречена, наистина, но сподавена молба за разбиране на една наранена душа.

тъкмо чета тук, а щерката си е пуснала едно филмче, много й е интересно и си го гледа периодично, и се усетих, че е много по темата не го пропускайте, ако ви падне, Coraline на Тим Бъртън. няма осиновяване, но има две майки, истинска, която е доста несъвършена, и "другата майка", идеален образ, който се оказва нещо друго ...

мерси на Фуси за сайта, много интересно!

дами, мисля, че оспамихме темата

Ами...благодаря все пак Последните постове пак наблягат на възвишеността на майките, които осиновяват деца. Не, че не сте, просто моята не е.
Аз спирам, защото Бай Брадър вижда всичко и тук не мога да се скрия, за да споделя...Пак получих заплашителни смси от нея, а уж ме молеше да се прибера хахах
Когато не стане на найната, започва да размята заплахи и обиди и блъфове.
Простила съм й, но няма да забравя. Няма да е част от моето семейство, колкото и да ми е мъчно.
Аз виждам другите семейства как се обичат, при мен няма такова нещо и не е имало, за което съжалявам разбира се и ми е много мъчно. Явно наистина има хора, които н емогат да обичат.
Може и да е отчаян вик за помощ, но ако този вик наранява детето ми, мъжа ми и мен, изобщо не ме интересува колко е отчаян.
И изобщо не ми пука, кой какво знае, колко е разбрал и как я съжаляват. Мен никой не е пощадил, аз все съм била длъжна да я съжалявам, еми изчерпа ми се и съжалението и прошката и чувството за вина 
Всеки ми обяснява как тряба да проявя разбиране, как трябва да се съобразя, не знам как да обясня, че нямам вече сили и в крайна сметка защо някой не се я прибере да видим колко ще изтърпи?!..Щото то така от страние много лесно да се дават съвети, акъли и да се съди човек.
Няма да се прибера, аз майка нямам. Нито биологична, нито осиновилка, нито никаква. От две майки да нямам нито една като хората, голям късмет 

Много ми докривя от това което прочетох ... и от ник-а ти ми докривя... Дано от това, което напиша не ти докривее на теб, не това е целта ми ...

Мила, понякога съдбата ли, кармата ли ни, дявол знае какво там е такава, че да си родител на собствения родител... някакъв път, урок, който трябва да изминеш. Давам ти пример с моята майка, която не е осиновена, но така и никога не получи от баба ми обич или внимание или грижа или нежност. Майка ми е фантастична майка - най-добрата и отдадената на света. Заради нея мисля, че най-хубавото нещо на света е да си майка, но самата тя никога не е разбрала какво е да имаш майка. До ден днешен я боли от този факт - вече е на 64 години. Преди може би година една сутрин ми се обади в 8  половина сутринта, цяла нощ не беше спала, гледала някакъв филм, който я беше уцелил баш по болното място. Тя, възрастната жена, плачеше и ме попита като малко дете  "Аз защо нямах майка, защо не ме обичаше, защо на мен се случи това ... мисля и се питам за някаква рационална причина, но не мога да разбера".

Тогава си помислих, и взех, че и го казах, дано не съм я наранила допълнително, но наистина го вярвам - може би това се е случило в живота на моята майка, за да го видя аз, да го преработя, да го повярвам, да видя, че от това наистина боли до смърт и да уважавам болката на моето  дете по биологичната му майка.

Разбираш ли - всичко има своето място в пъзела ... болката и драмата на всеки има причина и може да бъде градивна.

Мисля си, че най-прокобната част от този път, като наблюдавам собствената ми майка, е да спреш да търсиш и да се надяваш на майчината обич (знам че звучи ужасно  ), да се обърнеш на 180 градуса и ако ти стигнат силите да се грижиш за нея, както човек се грижи за по-слабо и малоценно същество.

Баба ми "нападаше" когато мама беше най-уязвима. Виждам, че и твоята майка прави същото. Сега си бременна, супер време за атака. Ако можеш, не знам как да го постигнеш обаче, отнеми и противника. Първо ако можеш махни се физически, поне докато родиш. Не отговаряй на телефони, смс-и писма съобщения. Остави я без отговор засега. Концентрирай се върху твойто си детенце.

Фуси, да, както винаги ти нацелваш много правилно нещата в случая, макар че и всички други ме разбраха , айде повечето

Махнала съм се, не отговарям, не искам да ме търси, нито да ми праща други да ме викат, нито да имам нещо общо, нямам контакт с нея. Обаче като изляза из града, дори за малко, все пак малък град е тук, все някой ще ме види и ще почне, ама това, ама онова, ама ти защо така, ама дрън, дрън, дрън...
И уж нищо на никого не  еказала..оф..

И голяма спекулация с тоз нейния рак братче, не стига че ме обвини че заради мен го има, ами и голямо съжаление, че имала рак. Ми вече не ми е мъчно, сама си го прави, сама се навива, сама с нейния негативизъм се поболява и поболява и хората около себе си. Ако утре недай си Боже с мен се случи нещо, кой ще помисли, че тя е виновна, кой ще се грижи за детето, ми, кой?! Никой!
Аман от болестите й, от раците й, от кръвното й, от нея...Заразно зло, такова! Цял живот търпя оплаквания ...само тя е болна, само тя има проблеми, само и единствено тя е най-онеправдана на тоз свят.
Както тя се изказа последно - унижена, обидена и унищожена, защото съм била казала на всички че съм осиновена, големия срам, разбирате ли. Ама тя  се гордеела, защото направила такова нещо!Защото това е похвално да осиновиш дете, захвърлено от майка му и после да го съсипеш. Браво!
Пред хората тя е изпълнила дълга си към света, сякаш е еединствена..
Сега можело биото да ме намери, защото съм я била изложила пред цяла Б-я с тов, че съм писала..Викам си, тя ако имаше толкова зор, досега да ме е намерила..И голям килипир, сякаш ще ми върне госините в очакване някой да ме заобича с нежност, а не с изисквания...

 
Именно! Твоето дете има нужда от стабилна майка нали? Това е важното сега

Признавам, че на мене пък ми докривя, като прочетох това.     ...Колко трябва да си вгорчен, за да си толкова.. студен (да не използвам други епитети) ТИ самия... Не казвам, че не може да му писне на човек, но тонът - кара ме да настръхна... Вагабонд, "негативизма" за съжаление май си го прихванала от майка си...

ами не съм ничий адвокат, но виждала съм на живо подобна ситуация и само мога да кажа, че детето остава ранено цял живот...

не ща да съм съдник, но ако детето ти е бременно, дали ще агресираш към него ... 9 месеца са - толкова ли не можеш да се въздържиш, дори да се считаш за съвършено права.

Ами сори това е да си майка, да се дръпнеш назад и преко себе си ... незнам да ме пази господ от грешки и силни думи - дано всеки намери своя път   

Явно!!! Да ти я пратя у вас, малко да си почина а?!
Не ми приказвай за негативизма ми, защото много добре знам какво е да бършеш с извинение нааканото д на майка си и да се молиш да не умира, а тя да се обърне и да ти каже, че си намеден месец!Моля ти, много добре знам и какво е да гледаш всеки ден в прекрасните сини очи на баща си , да му казваш че ще се оправи и да правите планове за бъдещето, а всъщост да знаеш, че това бъдеще никога няма да дойде, а той да те гледа жадно с едните си сини очи,, които са му останали и всеки миг да те обича и дори, когато умира, да те подкрепи в работата ти, да се радва с теб за успехите ти, вместо да се вкопчи в болестта си и да те кара да се чувстваш нищожен. Тези неща ми се случват последните години и повярвай ми много добре мога да направя разликата, да се погрижа с обич с човек, да му помогна, да изпитам състрадание, някак си обаче за нея не ми е останало, защо ли?!
И тези бнеща Чандра Ден ми се случват в доста ранна възраст, когато трябва да се радвам на деца, а не да погрежвам близките си, нито пък да се опитват да ме съсипят, манипулирайки ме. Аз не съм безчъвстено чудовище, мъчно ми е, погрижила съм се, грижила съм се много пъти, не е само тя тази, която е направила нещо за мен.
Недей да съдиш!Аз досега нито един път не те осъдих...Сигурна съм, че малко хора в моята ситуация, бих абили и наполовина толкова търпеливи и толерантни колкото саъм аз..Но както е казал народа, сития на гладния не вярва, всеки си има своята драма..
И да негативизмът й е заразен, толкова заразен, че не искам дори да я виждам, даже не искам да се сещам за нея, ама нА сещам се, щото съм безчувствена вероятно!

Сирак скитник, злобата й е просто от егоизма й. С нищо не би могла да я промениш, просто малко се отдалечи, иначе и теб ще съсипе. Не е важно дали е рожденна майка или осиновителка, просто това е начина й на живот и манталитета й. Явно цял живот е била издигана на пиедистал и с болестите си е постигала всичко, което е желаела. Идеалния начин да манипулираш близките си. Имам подобен образ в къщи, и мога от личен опит да ти кажа, че няма да я промениш, но ако останеш близко до нея просто ти ще рухнеш или ще се разболееш. Сега имаш нужда от спокойствие, за да се роди едно сладко спокойно, розово и пухкаво бебче. То е на първо място, мисли за него и за себе си.

момичета, замислих се за нещо, дето е малко кощунствено ... правя уговорката, че аз доста внимавам какво пиша в публичното пространство, че не знам кой ме чете, и това ми е малко в повече като откровеност, но някак вагабонд ме провокира, с това, че така и така повече се е открила от мен в нета, а и със силата на болката си ...

добре, де, извинявайте, ама кой е казал, че децата трябва да са вовеки залепени за майките си, т.е. да живеят толкова интензивно заедно ЦЯЛ живот? сигурно ми повлия това, че от повече от две години съм на друг континент, а и порядките тук са други, но тези неща ги мислих и реших за себе си, когато трябваше да си взема довиждане и да си вдигна багажа. даже тогава казах на майка ми, радвай се, че съм ти била около полата 35 години, аз едва ли ще имам твоя късмет.

и днес ми е гузно, че съм абдикирала от синовния си дълг, защото, обективно погледнато, от това разстояние не мога да направя много и във всеки случай, не бих могла да направя същото, ако бях наблизо. но това е ни е от народопсихологията, така сме възпитани, в тая симбиоза за цял живот. а нещата могат да са много по-прости. родителите си гледат децата, децата си хващат пътя и на свой ред си гледат свойте деца ... да, уважение, помощ при нужда, чуване ... но не и вече ОБЩ живот. детето в един момент създава свое семейство и то е ОТДЕЛНО от старото. еднопосочно. не мисля, че е укоримо да поставиш акцента върху своето дете, дори да е в ущърб на родителя ти, когато ситуацията е такава. напротив, това е нормалното. само дето още му свиквам и продължава да ми е едно такова гузно ...

и друго, синовната признателност не включва задължително опрощаване и забравяне на всяка една грешка, еле пък ако е повече от грешка! обратното мислех преди и смятах за кощунство да оценя негативно родител. аз всъщност не мога да се оплача, де, приемам дори, че грешките им са били от един вид грижа за мен. но в последствие се оказаха грешки, при това съществени за мен. разбирам подбудите им, разбирам, че и определено решение се обуслява от много фактори в момента, включително време за реакция, но все пак. те са родителите, решили са, но както имат правото да решат, родителската власт да ми наложат решението си, така имат и отговорността да си понесат последиците от решението си. да не говорим пък, че и не случайно има пълнолетие и родителската власт не е неограничена ... 

и постепенно осъзнах, че обичта ми към тях, действията ми в тяхна помощ, подкрепа и т.н.,  е нормално да съжителстват и с непрощаването на някои неща, с дистанцирането в едни или други отношения ... това осъзнах в пълнота, когато аз самата станах родител и вниманието ми се насочи към детето изцяло. и честно казано, в началото почувствах студ и страх от отговорността, от това, че си начало, че носиш вече сам цялата отговорност за себе си, че и за друг. но това е нормалното, милиони хора живеят тъкмо така. верно е, че е по-удобно с българската симбиоза между поколенията, тя създава илюзията, че можеш да си починеш, друг да е отговорен, но всъщност е измамно. човек и най-голямото семейство да има, и хиляди приятели, всъщност е сам по основните въпроси и по-добре да свикне с това, а не да се залъгва ...