Отношението към хората в неравностойно положение

 Здравейте и от мен!И аз да се запиша в тази темичка.И ние имахе 2 такива случая на неразбираемост и донякъде "погнуса ",което аз лично и до ден днешен не мога да си обясня.Влизам в една аптека с малкия,да му купувам паста за зъби с накрайник(нанедент) и следмен на опашката някаква си дама видимо на възраст към 50-тте.Аптекарката започва да ми развива теориии ,че детето ми е голямо затази паста с такъв накрайник и че трябва да му купя четка за зъби,която за тогавашното му състояние бе излишна.След дълго упорстване от страна на аптекарката,която видимо се бе затръшкала че аз не разбирам и че трябва да си купя четката,бях принудена едва ли не да се обоснова защо за дете на 2 год.искам накрайник с паста а не четката.Като и обясних че не е нейна работа ,но ме принуждава да и кажа че детето е с ДЦП,Епилепсия,невижда Микроцефалия и много бързо спря да ме пита за каквото и да било.Може би постъпи така от любопитство -незнам.Обаче странното бе ,че след като обясних състоянието на детето и жената след мен подскочи като опарена три крачки назад и взе да вика"О Господи,пази Божи ,пази Боже до главата ми да не идва!"Чиста простащина мене ако питате,идеше ми ако има нещо да я фрасна по главата,но никога не бих го сторела.Обърнах се към нея и я попитах какво стана,защото така се развъкахте,аз не съм прокажена-нито моето дете та да се  разстройвате толкова.Било ми е писано да имам такова дете-имам го и много си го обичам,но да, никой не е застрахован от това и не знае какво ще му се случи на другия ден.Но въпреки ,че пред нея не показах,че ме е хванало яд,после много тъжно ми стана.Защото те възрастните не приемат децата ни ,пък какво остава децата.
Втория случай беше скоро-това лято.Бяхме седнали с малкия на една пейка по заушена до една площадка.Взех го на ръце и го хранех..приятелчетата на малкия щъкат покрай него и си играят и му се радват.Изведнъж пред мен застава едно момченце на възраст около 5-6годинки.И започва да ми говори."-на твойто дете му има нещо?има му нали?-аз отговорих, че нищо му няма на детенцето,гладен е и го храня,няма нищо странно в това,но детето продължи да го зяпа и да нахалства.-не,не ме лъжи тва детете не е като останалите,виж го кво е странно,малка му е главата.виж го..-стана ми гадно,аз никога не би отишла и да питам така,все още съм много чувствителна в тази сфера,но въпроса е къде беше майката?тя не си ли гледа детето къде ходи и кво прави?Отново му обясних, че детето не е странно,просто е малко болничко,но ще се оправи.-детето отново стои до крака ми и зяпа Мариян и ми вика ми то как така е родено ли,от бебе ли е така,какво му е има от кво е болно,то що така гледа,очите му що криви?въпроси ,въпро.....си..накрая му казах моето момче малък си още,отивай да играеш с твоите приятелчета,не се пита така,не се ходи така при хората и да си изсипеш цялата торба с въпроси,отивай да играеш или попитай майка си дано да ти обясни някои неща ,които явно е пропуснала.Детето продължи да стои и да го гледа втренчено,но аз повече не отговорих на въпросите му.Майките които бяха с мен също го насочиха да отиде и да си играе но уви явно любопитството и интереса бяха от поголямо значение за него.Седя, седя и си тръгна и повече не се върна.Та къде беше тази въпросна майка и какво възпитание е дала на детето си?А малкия бе толкова щастлив,смя се и гуца през цялото време,но въпросите мен ме мачкаха с всяка минута,какво да му обясня като то очевидно,какво да му обясня на това много любопитноо дете?Много гадно ми стана и почти гледам да не вадя Мариян от количката,дорде го извадя и погледите са насочени към нас,мен не ме е срам от детето ми,просто не искам така да го зяпат и обсъждат хората!Детето си има своите нужди,иска си нужното внимание и ласки,тои не може да бъде все прикован в количката,и неговото гръбче се уморява все легнало ,много обичаа като го извадя от количката и го нося наръце,сякаш тогава прави контакт с обкръжаващия го свят,вятъра духа в ллицето му и той се кефи здраво.И ще го правя въпреки зорките погледи върху нас,колкото и неприятно да ми е,но най-важното е че той е щастлив!

мда, тъкмо си мислехме, че сме избистрили нещата и темата отиваше на доволно затваряне, но ето, идва друго мнение от майка на различно дете, от което личи точно обратното виждане на онова, което развиха предните майки на различни деца... бих казала, че тя повтаря първия постинг.
очевидно, няма еднозначно дефиниран алгоритъм за "правилно" поведение в една и съща ситуация.

една майка предпочита относно детето й да се контактува открито, да се задават въпроси и да се обяснява; другата предпочита да няма контакт, да се правят, че не го виждат и да не се показва по никакъв начин, че има различие.

Няма начин да не е така,това е майка на две годишно детенце,която все още преминава през труден период,през който всъщност всички майки на деца с увреждания сме минали.Знаете,един вирус за майката е плашещ ,а какво ли тежки нелечими диагнози.Но съм убедена че и Лидето ще приеме,ще израстне така че някой ден да предпочита да разговарят с детето й/нея/ вместо да са неведими.Нали това искаме,да не сме невидими,както и децата ни
Случая с възрастната жена не искам да го коментирам,само ще разкажа мой такъв и реакцията ми:
Разхождам дъщеря ми в един треволяк,тя ходи трудно но се бори детето,държа я за ръцете.Минава една баба,спира се и гледа и се провиква:Булка,да вземеш да го къпеш в орехова шума туй дете,че явно има рахит Казвам ви ,попиках се от смях ,просто се обърнах и й казах -Не е рахит бабче,няма страшно,не е нужна орехова шума.
Не казвам ,че никога нищо не  ме е ядосвало,но за моето си лично психично спокойствие,предпочитам да гледам от смешната страна на нещата,отколкото да гледам лошо хора ,които гледат очевидното различие и коментират.Ами коментират та,какво да правят бабите иначе
В този ред на мисли мога да кажа само едно:Когато човек е приятелски настроен към света и той към него ще е такъв

Естествено, че няма рецепта. Хората са различни. И различните не са еднакви 
На въпросната жена аз бих й отвъртяла шамар като страничен човек.  Много сила ви трябва да се справяте.  Но бабата е била напълно добронамерена.
На мен винаги ми е правило лошо впечатление в такива случаи, когато майката издърпа детето и почне да му шушне нещо.  Може да е много тактично, но аз не го приемам.

Да 

Ина, невероятна майка си! 

В случая на liduna бих се изгаврила на свой ред с жената на опашката.Примерно, ако изглежда на  около 50, бих казала"Ама вие на 60 години ли смятате да раждате? Или -Да не би да чакате правнуче и да се притеснявате?Гарантирано, че и е развален целия ден!Жените са много  чувствителни на  тема на каква възраст изглеждат  и 90% смятат, че изглеждат поне с 10 г. по-млади.

В случая на Ина- бабата просто е реагирала естествено,макар и глупаво,но не е било от лошо чувство, бабите обичат да  дават съвети, нали и така се казва "бабешки лекове" .

Наистина,  поради недостъпната градска среда, хората с увреждания не са сред  нас и така и децата ни по-трудно  съумяват да се учат на толерантност, да  комуникират ествествено  с тях.
Едно дете реагира  спонтанно, независимо от възпитанието си,   първосигнално.Покрай моя син зная- лице в инвалидна количка-  детето гледа в захлас и очарование количката, ами това е положението,това е и самата  истина. Затова се сконфузвам,  за да не би да притесня майката/ бабата или който и да е придружител на такова дете/Няма как предварително да зная дали желае контакт или  контактуването и е неприятно.Няма как и предварително да обясня на детето  си нещо, което не го е видяло преди това, не става с теоретично възпитание само.

Спонтанната ми реакция е да не  притесня някого, но тя е такава и например когато синът ми се приближи към каквото  и да е   бебе и се опита да го докосне.Сконфузвам се, дръпвам го и му обяснявам, че бебе  не се пипа, особено с мръсни ръчички.

liduna, не си права. В описаното от теб не прозира нито неразбираемост, нито погнуса от страна на хората, а само твоята свръхчувствителност и болка. Поне за мен така звучи. Отстрани погледнато, отношението към теб е било на практика същото, каквото би било към всяка една друга майка. И мен ме разпитват в аптеката пет часа и зяпат децата ми, докато не измъкнат всички детайли (питали са ме даже в каква къща живеем), но на тях това им е работата. А и да не им е работа, какво толкова - общуване е! Когато преди време разправях на приятели за един неприятен инцидент с дъщеря ми, всеки от тях - без изключение! - реагира с "Пази Боже, дано не ме стига!" и чукна на дърво. Е, трябваше ли да им се разсърдя? Съгласи се, че има милиард неща на света, които никой родител не би искал за детето си - болести, травми, нещастие, болка... Представи си, че е имала бременна дъщеря тази жена от опашката и е реагирала спонтанно, суеверно? Чак да е отскочила на три метра и да се е развикала като луда из аптеката, не вярвам - то си е физически невъзможно  

Колкото до случая на детската площадка... не знам, не знам в какво упрекваш това детенце и майка му. То преспокойно би могло да е и моето дете, защото аз така съм го учила - да отиде при детето в инвалидна количка, да се запознае, да попита какво му е и как може да бъде забавлявано евентуално. Защото ти си го извела не на гола поляна сина си, нали, а на детска площадка - там има много други деца, споделено мероприятие е. Целта е децата да се запознават, разпитват, да общуват. Ако моят син се яви там с гипс на крака или с превързана глава например, нима няма всички да го накачулят на мига с любопитство и да питат ли, разпитват безкрай? Когато децата ми бяха малки, нямаше ден и час на площадка, в която да не ме разпитваха дали са българи - досадно, но какво да се прави, обитаваме социум. Сигурно ти се струва, че примерите, които ти давам, са много различни от твоята ситуация, но не са, повярвай. Детето ти е болно в момента (съдейки от поста ти), да, но и абсолютно здраво да беше, пак щеше да се налага да отговаряш на все някакви въпроси и погледи, просто е неизбежно!

Не се настройвай враждебно към света и хората, колкото и трудно да ти е в момента - сигурно има и ще има кретени, обаче те са покрай всички нас. Всички ние се справяме по един или друг начин с подхвърляния, клюки, нездраво любопитство и т.н. Няма родител, чието дете да не е било обект на малоумно отношение все някъде и все някога, така че няма смисъл да приемаш нещата лично. (многодетните майки ги ожалват, бездетните - също, майките на цветнокожи са обект на небивал интерес, както и майките на пълни, слаби, ниски, високи, мръсни, чисти, говорещи, неговорещи, кърмени, некърмени и какви ли не още деца)

И моят съвет към теб е, без да ти го натрапвам! - не отговаряй на въпросите "Какво му има на детето?" с "Нищо му няма" или пък с "не ви интересува", защото така ще отблъснеш дори и малкото хора, които биха искали чистосърдечно да общуват с вас. За да приеме обществото сина ти с отворени обятия, трябва и ти да отвориш обятията си. Отговаряй им, обясни им, кажи им какво е, кажи им как се чувстваш и ти самата - както казваш, не е нито срамно, нито гнусно, нито заразно.

Съгласна съм с Крейзи, но разбирам и майката. Малко са хората, които могат да понесат спокойно погледи, въпроси, но наистина е важно да се общува и именно любопитното днес хлапе, ако получи отговори, ако започне да приема различните, утре ще стане родител, който няма да задава въпроси във форум как да обясни на своето дете, че не всички сме еднакви.
Ние имахме съседи с детенце с ДЦП, та беше на 11, когато синът ми беше на около 3. Балконите ни бяха един до друг и ние с майка и се пиехме кафето понякога заедно, а двете деца си подаваха разни играчки. Това ни беше нещо като лятно жилище и ходихме там веднъж годишно. Чак когато синът ми стана на 6 ме попита: а тя, защо не говори. Тогава му обясних, доколкото мога и те продължиха да си подават играчки.
Докато това детенце навърши 9 години за родителите и беше много трудно. Майката не можеше да работи - нещо с което се сблъскват повечето родители на специални деца в България. После в района откриха център за целодневна грижа за дечица с ДЦП и разликата беше видима.
Родителите бяха по-спокойни, детенцето започна да се изправя.
На всички родители пожелавам сила и подобряване на условията за отглеждане на деца, на всички деца.

И аз ще се включа като майка на различно дете в началото на пътя. На синът ми все още не му личи, че е с ДЦП, поне не на пръв поглед по градинките. Тъй като е общителен и тъкмо прохождащ, постоянно привлича умилението на различни хора, като всяко друго дете. Като ме  питат на каква възраст е, засега свалям няколко месеца, за да не обяснявам какво му е. И най-вече, за да не станат усмивките и закачките, откраднати съчувствени погледи.
Не сме афиширали проблема пред съседи, колеги, роднини. Повечето знаят, че е много недоносен и затова закъснява с двигателното развитие. На всичките ми приятели сме казали и имаха различни реакции. Повечето „изчезнаха” не от лоши чувства, а именно от незнание как да реагират. В началото ме заболя и се усетих много сама. Хем исках някакви контакти, хем и аз изобщо не бях способна на нормални такива и умишлено ги отбягвах.
Лека-полека се връщам в обкръжаващата среда, така да се каже. Не мина без сътресения. При първите ми излизания с хора, почти не можех да поддържам разговор, ходех да си рева в тоалетната, когато другите обсъждаха децата си. Постоянно сравнявах моето дете с други на неговата  възраст и сега го правя. Още ме боли, като виждам разликите, но вече не ми пречи да се зарадвам на друго дете и да общувам нормално с родителите му. Все още отбягвам по-близки контакти с други непознати семейства по градинките, но си давам сметка,че е глупаво и вредно за сина ми и работя по въпроса. С приятелите ми отношенията ми вече са такива, каквито бяха, не съм усетила и по-различно отношение към детето си.
Как искам да общуват с детето ми, като с дете с очила или с по-пълничко, или пък с албинос и т.н. Според мен ни пречи именно липсата на достатъчно контакти между „нормалните” и „различните”. А всъщност всички сме и нормални, и различни.
Различието няма да изчезне, няма да престане да се забелязва, но ми се ще да е съвсем приемливо. Въобще не ме притесняват зяпащи и любопитни деца. И аз мисля като Ина,че това ми дава шанс да обясня, да си изградят нагласата, че различията и най-големите са естествена част от живота. Дръпването на детето, сконфузването, беглите обяснения, че другото е болно и не трябва да го закачаме, които децата обикновено получават от майките си, само увеличават дистанцията.
Изпитването на съжаление също ни е насадено и фалшиво. Проблемът е, че чувстваме нещо нередно в реакцията си, нещо дискриминиращо, изпитваме вина за това и я „компенсираме” със съжаление. Казвам ние, защото аз все още имам подобни реакции, към хора с много тежки увреждания. И да, колкото повече се срещаме,толкова по-малко различни ще се чувстваме и ще знаем как да общуваме.

crazy chick не знам дали наистина си преживяла нещо, което да те кара да се чувстваш много различна, дали например си имала някакви комплекси като малка, дали са ти се подигравали за нещо или още по-лошо  - на децата ти. Ако имаш такъв опит, би трябвало горе-долу да разбереш как се чувства liduna. Да, навсякъде има досадни и нетактични хора, но едно е да "чукат на дърво", веднъж, по конкретен повод (макар пак да е просташко), съвсем друго е постоянно да се взират в детето ти, да ти дават абсолютно неадкеватни съвети, да си плюят в пазвата и да ви заобикалят от няколко метра. Всеки въпрос и ненужно любопитство ти бъркат в раната, много, много дълбоко. Аз съм на различно мнение от liduna,  но я разбирам напълно.
Лиде, наистина най-добре е ти да си инициатор на контакти, ти да обясниш какво му е на Мариянчо, спокойно, без излишни емоции. И простащината да я подминаваш. Защото именно просташко е поведението на жената в аптеката. А децата са любопитни, не злобни, ние ги правим такива, ние ги учим кое е добро и лошо, приемливо, неприемливо.

Аз се чудя как си позволяване и си вярвате да давате съвети, че и словоизлияния да предприемате, без да сте приживели или съпреживели с най-близки хора от семейството подобна ситуация.

Оставям децата си да реагират спонтанно. И, ако възникне въпрос отговарям, възможно най-разбираемо и с малко думи. Уча ги да не досаждат, включително и на мен самата, когато имам конкретна работа да свърша. Не им убивам естественото любопитство с лъжи. Всяка година по веднъж ходя с каката в неонатологията да носим разни подаръци и неща от втора необходимост, като вземаме и поръчки, ако се налага, или са опрели и до дарители. Ния знае, че там има бебета с проблеми. Самата тя е била там след раждането си. Реакцията й винаги е била да види, да протегне ръчички да прегърне, да изпрати въздушна целувка, да гушне дежурните, които се грижат за бебетата. Избрала съм този начин да я възпитавам в човещина и разбиране.

,,И моят съвет към теб е, без да ти го натрапвам! - не отговаряй на въпросите "Какво му има на детето?" с "Нищо му няма" или пък с "не ви интересува", защото така ще отблъснеш дори и малкото хора, които биха искали чистосърдечно да общуват с вас. За да приеме обществото сина ти с отворени обятия, трябва и ти да отвориш обятията си. Отговаряй им, обясни им, кажи им какво е, кажи им как се чувстваш и ти самата - както казваш, не е нито срамно, нито гнусно, нито заразно. "

Това е правилния път/според мен/.

Мили дами,

Много зависи как пита непознатият човек, било дете или възрастен.
Личи си дали пита от съчувствие или пита само за да има тема после с клюкарките пред блока да обсъди детето на комшийката - "ауууу, представяте ли си, на 6 години с памперс! Аааааууууу, аз моите на годинка още бях ги научила на гърне!" И психологията на тоз индивид е точно таква - да се покаже колко е добре на фона на чуждото зле - не ми казвайте, че не познавате такива персони...

А наскоро за моят пакостник се "залепи" едно момиченце, на видима възраст около 7 г. Попита го как се казва, той - нищо, аз се намесих, че той се казва еди-как си и не й отговаря, защото не говори, но иначе й се радва. Тя се опита да играе с него, и после дойде за един подробен доклад - попита ме той вижда ли - забелязала, че не гледа в очите. Обясних, че се срамува и затова не гледа в очите, но като свикне с нея и станат приятели, ще я поглежда. Детето буквално сне анамнеза като опитен специалист - на колко години е той, бил ли е болен, дали не иска да говори или не може, радва ли се на децата, какво обича да играе,  и тн
Отговарях, ама бях изненадана, децата обикновено питат защо не говори, получават кратко обяснение и толкоз, понякога му обръщат внимание, понякога изгубват интерес, а това дете живо се интересуваше и разпита за какво ли не, то сериозно, като възрастна.  След което пак отиде при него и пак опита да го въвлече в игра. И тук се намесиха мамите, казаха, че момиченцето го познават, осиновено било, ама не като бебе, а по-големичко, като са го взели от дома, не е говорело и самото то е проговорили късно, трудно и с помощта на специалисти. Изглежда разпитва, защото в неговорещия ми син се опитва да намери подобен на себе си. Най-вероятно задава въпросите, които е чувало при логопеда или психолога... Та, причните за питане са най-различни, но то се усеща...

А и цялата работа с отношението е деликатна.
Не е като да отидеш при дете на инвалидна количка и да засвидетелстваш някакво внимание с цел после да се чувстваш добре пред себе си, че си постъпил правилно.
Най-добре е контактът да следва своя естествен ход - просто се дръжте нормално, както се държите с други деца.

 

Извинявам се за отклонението. Може и на лични да ми отговориш, за да не разводняваме темата. Сред "мамите" беше ли майката на детето, или бяха странични мами, добре "осведомени" кое и как?