Киноклуб 3

Аз си харесвам и трите части, въпреки че в последната имаше прекалено много гилзи и стрелба и това развали общата изчистена стилистика
Ефектите в първата Матрица бяха най-скромни като че ли - на толкова с пари и технически чудеса, колкото със стил и замисъл. Един от интересните похвати беше с декорите - четох някъде, че били строени, а след това "облепяни" дигитално като с тапет - тоест компютъра просто дообработва истинският декор, пространството не остава кухо. Вероятно това се усеща на подсъзнателно ниво и затова въздействието е силно и реалистично.

Да, първата Матрица е най-концептуалната, вероятно всяко изричение има подтекст, отпратка, втори пласт. Още от самото начало, с първата, изписана, а не изречена фраза - "Събуди се, Нео"
Ами Белия Заек и дупката на заека? Имената на героите? Любимия ми злодей Смит и неговата ненавист към хората - по памет цитирам - "вие сте бактерии, които унищожават всичко и след това просто се премествате на друго място"
В следващите части - Близнаците, Архитекта, капитан Мифуне (е хайде, това ако не е  поклон пред Куросава и неговият Тоширо Мифуне) и куп други второстепенни и третостепенни герои...
Един приятел дори имаше идеята, че Матрицата била пикана за DOS - заради зелените и символи на черен фон Само като си помисля, че и аз съм тракала команди в зората на заниманията си с компа досущ кат Матричар
За костюмите направо не ми се говори - на Нео палтенцето тооооолкова да ми хареса едно интервю четох тогава с дизайнера на костюмите - пишеше, че нарочно били разкроени долу, за да създават илюзия за рицарски плащ

Е,нормално да има разлика в декорите и костюмите, все пак има разлика от 4 години между първия и втория, а това в кино-индустрията си е като векове И палтенцата им харесвам Каква разлика има - агентите, костюмари, срещу рицарите, които се опитват да отхвърлят матрицата
Пророчицата... как да открием избрания... как ако потърсиш в себе си, ще откриеш светлината и ще се научиш да виждаш дори и без сетива...

Гледах Голямата илюзия, от месец ме чакаше. Много хуманистичен беше и историята е толкова интересна, не бях никога се замисляла за първата световна война по този начин (не че често се замислям за нея изобщо:)). Това, което знам за тази война е, че е била много жестока на бойното поле, а в същност тук показаха как военните затворници са третирани много човечно. Имаше кратко интервю на режисьора и той каза, че тогава войната е била война само в битките, а извън тях разделението е било повече класово отколкото национално. Беше филм за разликата между класите, а не между нациите. Хареса ми момента със сандъка с книгите, както и танците в първия затвор. ))

Точно хуманистичен е думата. И аз го изгледах, но все чаках да се появи някой и да даде знак, че продължаваме по графика.  Лято, всеки по ваканции...

"Ракът и подаграта не са болести на работническата класа. Но един ден и тя ще бъде засегната от тях."    И изобщо всички разговори бяха брилянтни. Харесаха ми героите, отношението, цялата история бе толкова внимателно поднесена, интелигентно.  Хубав филм.

Да питам след Матрицата какво? Че тъкмо имам повече свободно време сега.

  H0uSse_Baby, ето списъка :


  

   La Grande illusion / Великата илюзия (1937)

- Сигурен ли си, че това там е Швейцария ?- пита Марешал.
- Напълно. - отговаря Розентал.
- По нищо не личи.
- Няма нищо забележително в границите. Те са измислица на хората. На природата и е все едно къде минава границата.

  Великата илюзия, или по друг начин казано- всичко е суета....Държавите, войните за териториално и икономическо господство, класовото разделение, нациите...През целия си живот хората подхранват някакви илюзии, всеки според собствените си разбирания. Дори патриотизма всеки го разбира по различен начин. Розентал например воюва, за да защити многобройните си имоти, а дьо Боалдьо- заради съвсем друго.
  Има някакъв аристократизъм във филмите на Реноар. Той е от малкото творци, умеещи да говорят за "правилата на играта" без патос и назидателност, напротив- с неподражаемо чувство за хумор, елегантно, мъдро.(Уди Алън е включил "Великата илюзия" в своя топ десет на най-добрите филми за всички времена. Макар че в образа на Розентал имаше доза ирония... )
  Горчив хумор, но и много силни послания, неподправена емоция и съпричастност. Струва ми се, че героят на Ерих фон Щрохайм- фон Рауфенщайн, е режисьорското алтер его в този филм. Може би донякъде и дьо Боалдьо. Марешал пък носи униформата на офицер-авиатор на самия Реноар.



    
   Да, както го каза и фон Рауфенщайн във филма. На въпроса на дьо Боалдьо, защо е поканил само него на по чашка, немският офицер отговаря :
-Защото сте дьо Боалдьо и сте офицер от френската армия. А аз съм фон Рауфенщайн, офицер от немската армия.
- Но другите също са офицери.
- Марешал и Розентал...офицери?
- Те са отлични бойци.
- Наследство от Френската революция.
- Нито вие, нито аз можем да спрем хода на времето.
- Боалдьо, не знам кой ще спечели тази война. Но когато тя свърши, ще дойде краят на всички като мен и вас.
- Може би няма да има нужда от нас.
- Не мислите ли, че ще бъде жалко ?
- Може би.

   Една от илюзиите, която ще умре след края на войната - за превъзходството на едно съсловие над друго. Както след това каза и Марешал : "Ако ние се забъркаме в някаква каша, ще ни вземат за нехранимайковци. А на него ще гледат винаги като на "гоподин дьо Боалдьо".

  И диалогът, който Тина е цитирала, как иронично казва само "всичо се демократизира".  

- Но във висшето общество обикновено хващат сифилис. Нали така, Боалдьо?- някак заядливо попита Марешал.
- Вярно е. По-често страдахме от тази болест. Но сега е различно. Както и с другите болести. Всичко се демократизира.   Ракът и подаграта не са болести на работническата класа. Но един ден и тя ще бъде засегната от тях.  
- А интелектуалците ?
- При тях се среща туберколозата. Така мисли  господин Пиндар.
- При буржоазията как е?
- При тях черният дроб, стомахът...
- Буржоазията преяжда.  Всеки може да умре от болестта на собствената си класа. Освен ако микробите не "сключат примирие" след войната.  

  А Марешал все пита : "Какво е това кадастър ?"," Кой е този Пиндар?"...Това уж са невинни въпроси , а дават толкова много отговори...

  Всички актьори във филма са  великолепни, но най-силно впечатление ми направи Ерих фон Щрохайм. Знам, че е велик режисьор, но и като актьор е много магнетичен. На Жан Габен не му подходжа да изиграе дьо Боальо, например. Не че няма да се справи, но просто физиномията му е на един Марешал.  
  



 Като се сетя още нещо, пак ще пиша.


  Иначе видяхте ли тези класации, скорошни са.  Тук и   тук. А в горния линк освен топ десет на Уди Алън, има класациите на Скорсезе, Тарантино и прочее величия.  


 
    

Свалям Илюзията да я гледам тази вечер.

   

  Че и български субтитри има, браво!

    Още нещо се сетих. Няма как да подминем сцените с танците, да не говорим, че "Френски канкан" е един от любимите ми филми.
  Когато един от войниците се облече в женските дрехи и те много добре му стояха, как реагираха всички- всеобщо мълчание, нито звук, тъжни, вперени погледи....Това мълчание казва повече от всяка една реплика....Невероятна сцена.

  Ето ги танцьорките:


  И за преводача на Пиндар. Боалдьо каза, че лошият превод е нещо много досадно, но смисълът на думите му, който онзи така и не схвана, бе, че не на всички е необходим превод, някои хора си четат в оригинал....Както и немеца после възкликна : "Горкият Пиндар!" 

Ах, да как подминах сцената за болестите! Много очевидна, в днешно време всички болести се демократизираха . И точно това имах предвид за сцената с танците - мълчанието на всички, бленуващите погледи, няма значение красива или грозна е, важното е, че е жена. Мъжете правят войните, не жените. За съжаление, този урок винаги се забравя, преди да се започнепоредната война... Хубав филм за войната, без да гледаме военни действия. Напомни ми за любимия ми Балада за войника...

Мушет, жива да я оплачеш. Обикнивено в такива филми, героинята е представена като намахано дете, което се зъби на живота и всичко около него. Мушет беше меланхолична като възрастен, мълчалива, цинична. Твърде бързо беше осъзнала бремето си, беше вникнала в ежедневието си.
Леко зла дори, на моменти успяваше да ме подразни (оправдавам я, разбира се). Към края например, когато възрастната жена ѝ даваше покрова и дрехите, а Мушет най демонстративно си изтри калта от сабото в килима.
  Очакван край, твърде жесток, но целия развой на филма го подсказваше.
Много потискаща история.

Mouchette (1967)/ Мушет



  
  Много тъжен.

  Филмът обаче е майсторски. Мушет си остава запечатана в съзнанието ми и няма как да я забравя. Когато искам да разкажа за някое самотно, онеправдано, тъжно, страдащо, унижавано, бедно, мръзнещо и гладуващо същество, за което няма никаква надежда, нито лъч светлинка - тогава ще си спомням винаги за Мушет.
  Гледах още няколко филма на Бресон, съдбата на същества като Мушет е основна тема в творчеството му. Ако Мушет беше израснала при по-различини обстоятелства, тя навярно щеше да прилича на героинята на Доминик Санда във филма  Une femme douce (1969). Там момичето дори няма име, то е просто "тя". Сценарият е базиран на повестта на  Достоевски "Кроткая". Става дума отново за едно крехко и нежно същество, което живее в своя свят на книги и музика, и за което сблъсъкът с реалността се оказва непоносим, фатален.
   Тъга и песимизъм навяват почти всички ленти на големия френски режисьор. Повечето му герои са невинни страдалци, осъзнаващи своята тотална самота в един съвършено чужд за тях свят, слаби създания, които обаче са способни да проявят невероятна сила на волята, упорито носещи своя житейски кръст. Най-характерното в лентите му е състраданието към "малките хора", беззащитните, доверчивите, кротките, смирено посрещащи житейските несгоди.  
  Стилът на режисьора е самобитен, ненапразно всичките му тринадесет филма се изучават  в университетите по изкуствата. Тарковски в  едно интервю казва, че харесва "аскетизма" на Бресон. И в повечето коментари и анализи наричат стила му "аскетичен". Това е много точно определение- с минимални кинематографични средства постига огромен художествен ефект. Героите му са мълчаливи, диалозите са кратки, оскъдни. Но тази напрегната тишина във филмите му заедно с майсторското операторство и оригинално подбраните детайли, говорят много повече от купища думи. Подобно на режисьорите неореалисти, Бресон рядко снима професионални актьори. Всичките му ленти са заснети с непрофесионалисти, обикновени хора, които е срещнал в ежедневието си. Това в някои сцени изпъква доста ярко, но пък постига желания ефект- киното да отразява живота на хората такъв, какъвто е в действителност- неподправен, без художествена измислица и артистично позиране.
    Филмът "Мушет" е кинематографичен шедьовър. Момичето, изпълняващо главната роля- самото му излъчване, осанка, походка, прическа, са толкова красноречиви, че само от пръв поглед разбираш коя е Мушет. В началото на филма е сцената, в която горски птици попадат в примки (капани) и се мъчат да се освободат. Пърхат с криле, мятат се, въртят се в кръг, докато накрая една изнемогва, пада по гръб и замира. След това горският пазач, който безмълвно наблюдава всичко това иззад храстите, идва и освобождава една от птичките. Последната сцена, преди Мушет да се самоубие, е лов на зайци. Няколко мъже стрелят по един уплашен и тичащ в кръг заек, който няма почти никакъв шанс да се спаси. Накрая го убиват, Мушет се прибилижава до все още пулсиращото му телце.
Момичето е също толкова безпомощно, както тези малки горски животинчета, и шансовете  му за оцеляване в безмилостната действителност са минимални. В живота си тя не среща нищо друго, освен насочени като дула на ловни пушки равнодушни, подли, зли хорски постъпки. Със смъртта на майка и угасва и последната искрица надежда в живота и.
  Този филм е много тъжен и потискащ, но е истинско удоволствие да проследиш всеки детайл от него. От начинът, по който е облечена Мушет, как носи косата си, как стъпва с галошите си, до това, как приготвя сутрешното кафе и го налива в купичките, или как храни бебето с мляко...Един напълно завършен образ, много правдив, много истински. И нека не се залъгваме- хората са жестоки и зли същества. Ако днес срещнем на улицата момиче, приличащо на Мушет, колко от нас биха му съчувствали истински? Повечето нявярно ще го отминат с презрение, погнуса, равнодушие...Веднага се сещам за сцената, в която собственичката на магазина извика Мушет, за да я нахрани с кроасани и топло кафе, но когато забеляза драскотините по гърдите и, я нарече "малка уличница"....Дори в уж щедрата милостиня понякога се крие толкова много лицемерие.. Бресон  страда истински за тези низвергнати същества, боли го и тази болка споделя във филмите си.
  Много символични сцени във филма. Урока по пеене в училище. Всички деца пеят, Мушет мълчи. Учителката грубо я блъсва към пианото, навежда главата и насила досами клавишите и изсвирва мелодията. После и изсъсква: "Пей!". Мушет запява, но припевът звучи фалшиво. Момичето така и не успява да го изпълни правилно. Но по-късно, когато пее по собствено желание, през онази дъждовна нощ, песента и е хармонична, без нито една грешка. Тя може да пее, при това много хубаво. Но никога няма да го направи пред онази груба учителка и равнодушни, присмехулни съученички.
  Или когато се скриваше и хвърляше кал и пясък по съученичките си, цапайки новите им дрешки, обувки и чанти. Чисто детинска постъпка, реакция на самотно и онеправдано дете, опитващо се да  отмъсти за собственото си нещастие. "Аз съм мръсна и дрипава, но пък ето, и вас ще ви окалям, нека ...."  
  Тина хубаво го е казала с две думи още в началото - Мушет, жива да я ожалиш.  




   Тарковски за Бресон : "Бресон  винаги ме е привличал и шокирал със своя аскетизъм. Струва ми се, че той е единствения режисьор в света, който е достигнал абсолютна простота в кинематографията. Така, както в музиката това е постигнал Бах, в живописта- Леонардо, като писател- Толстой... И заради това Бресон за мен винаги е пример за гениална простота, аскетизъм."

  Луи Мал : " Работата на Бресон беше пример за всички нас. Той беше този, който не правеше никакви комерсиални отстъпки и снимаше чисто, некомерсиално кино. Той е единственият от френските режисьори, който снима авторско кино. Единствено него можем да наречем именно създател на своите филми. Той беше единственият стопанин на своите работи. И в този смисъл ние всички му се възхищавахме. Аз не мога да кажа, че Трюфо, Годар, Шаброл или даже Ромер, някога са били такива автори. Техните филми  се отличават много от тези на Бресон, предполагам, както и моите, въпреки че за мен може да се каже, че ми е повлиял най-много именно Бресон. Той безусловно беше наш фар, пътеводител."  От тук.

Да повдигна малко темата, че я изоставихме и да питам накъде сме се насочили сега

Напред. 

По списъка следва: Le Genou De Claire / Коляното на Клер (1970)

Захладня, ще се свъртим скоро и ще подкараме машината.