SUPERNATURAL: Slash fiction – our fandom’s the dark side

Стиче,
Рових, четох, не разбрах какво разбрах , но намерих епизодите онлайн и да ги гледам там.  Благодаря ти отново .

Силве,
Невръстният Дженсън е идеален за планираната следваща тема. Благодаря ти.
Лелее, Сам е толкова изплашен в началото на последното гифче . Бих му казала: 'Няма страшно, мило .'

Лицата на екрана пред Джаред изразявт шок и ужасТ ...или вманиачена обсебеност

Роза, чудесно продължение на епизода. Все едно ми четеш мислите. Има ли някакъв ред за продължаването или който когато иска се включва.
А къде е събран в едно седми епизод? може ли линкче?
Младият Дженсън....Еееех.
Преди време открих ето това, а също и това - На това му се вика патриотизъм

Седми епизод е тук http://www.4shared.com/document/qWx6EGe5/Ео9ы№%17НЛљ%1D%1B[%17џ
С любезното съдействие на Бичито.

Относно редът за писане - за всеки епизод е различен, тъй като не всеки път пишат всички. Общо взето се изчакваме малко в началото докато се види кой ще пише и после следваме този ред. Е, ако някой реши да се включи инцидентно, винаги е добре дошъл да се предреди 

Ами да се включа инцидентно тогава и аз

"На следващата сутрин, когато Дийн се събуди и слезе на долния етаж с мисълта за голяма чаша горещо кафе и препечени филийки с масло, с голяма изненада установи, че са будни само Боби и Хербьорг. Двамата стояха пред дъската на Алекс, на която имаше залепени всевъзможни листчета и обяснителни бележки, и тихо обсъждаха нещо. На масата до тях имаше голяма кана с димящо кафе и наредени празни чаши.
- Виж ти, виж ти, колко сме ранобудни – отбеляза Дийн, сподави една прозявка, взе си чаша и си сипа кафе. Отпи доволно, примлясна и се приближи до дъската. – Какво имаме тук?
- Разглеждаме бележките на Алекс – обясни Хербьорг, намествайки очилата си.
- А тя къде е? Къде са всички?
- Спят още – намеси се Боби. – А Джон излезе замалко. Имал да свърши нещо.
- Какво имаме по случая? – попита Дийн.
Хербьорг започна да обяснява:
- Локализирани са градовете, в които са намерени статуите и в които са изчезнали хората. Имаме и съответните дати. Адресите също. Засега не сме усановили някаква връзка между тези хора. Когато Алекс се събуди, предполагам, ще ни каже нещо повече. Част от бележките й са при нея.
- Като стана въпрос за връзка – сети се изведнъж Дийн, - аз така и не разбрах вие двамата от къде се познавате. Когато Боби ни изпрати в Осло за случая с изчезналото копие на Один ни каза, че ще помогнем на негов приятел.
- Дълга история – измърмори Боби. – Бях в Норвегия да търся едно растение, скандинавски дъбов мъх. Докато разглеждах града посетих Музея на викингите и там се запознах с Хербьорг. Бях пред една от витрините и се заговорихме.
- За първи път виждах някой, който да е така добре запознат със скандинавската митология – вметна доволно Хербьорг. – От дума на дума разговорът се пренесе в близкото кафене и когато Боби каза, че търси дъбов мъх доста се изненадах. Това не е нещо, което се употребява в ежедневието. Бях повече от любопитна за какво ще го използва.
- Че какво му е специалното на този мъх? – почуди се Дийн.
- Това, че е зелен само при новолуние. В останалото време изглежда кафяв и увехнал, защото лунната светлина му пречи. Ако не знаех, че се използва в магическите практики нямаше да се изненадам така. Но аз знаех, затова любопитството ми подскочи до небето – засмя се младата жена.
- И станахте приятели – обобщи историята Дийн.
- Знаеш ли, Боби – обърна се към него Хербьорг, изведнъж спомнила си нещо. – Сигурна съм, че не си забравил приятелката ми Ингрид. Имаш специални поздрави от нея.
Лицето на Боби пламна от смущение.
- И това доживях – разсмя се Дийн: - да видя Боби да се изчервява. Защо не ни разкажеш нещо за тази Ингрид, Ромео.
- Момченце, не си играй с благоразположението ми – изгледа го изпод вежди Боби, правейки се на строг.
Дийн не спираше да се смее.
- Разкажи, разкажи. Не бъди така потаен...
- Какво да разкаже? – поинтересува се появилата се внезапно Александра. В ръцете си държеше папка, от която стърчаха изписани на ръка листа.
- Нищо – побърза да отговори Боби и отклони разговора в друга посока. – А след като вече си будна защо не споделиш с нас това, което си открила за Медуза?
Александра стовари папката върху масата, сипа си кафе и отбеляза:
- Персей е отрязал главата й с меч. Интересното е, че след известно време този меч изчезнал. Просто така – тя щракна с пръсти във въздуха. – По него била залепнала кръвта на Медуза. Смята се, че който притежава меча би могъл да използва засъхналата по него кръв, за да призове Медуза. Но когато тя бъде призована обратно в този свят последиците биха били непредвидими.
- Това значи ли, че този, който я е призовал, има власт над нея? – запита Дийн.
- Не – поклати глава Алекс, - тя не се подчинява на никого.
- Не разбирам – смръщи се Дийн, - щом е така за какво му е било нужно на някой да я призовава?
- Заради наградата, разбира се! За благодарност задето е била съживена тя би изпълнила всяко желание на призовалия я.
- Едно нещо не разбирам само – потърка брадата си Боби, взрял се в дъската със записките, - на какво се дължи паузата, в която никой не е чувал нищо за нея? Навремето с Джон надушихме следите й, но тя се покри. Сега отново излиза на сцената. Къде е била през промеждутъка от време?
- Това трябва да разберем – въздъжна Алекс, взе един молив и с него прихвана косата си в кок, след което с маркера зачерта по дъската."

Оооо...  Прекрасно продължение.  Ех, този Боби. Обаче ми се струва че момчетата реагират прекалено спокойно на появата на баща си, който, отгоре на всичкото е и подмладен.  В смисъл, ясно е че в СПН никой не остава мъртъв за дълго, но все пак Джон умря преди около 5-6 години някъде. И изведнъж се появява ей така. Честно казано очаквах момчетата да го засипят с въпроси. Това ми е единствената забележка и много моля да бъде приета като градивна критика

Момичета, имам идея как да продължа епизода, но ще имам време след околко час, може би по - малко.
Ако никоя не е започнала да пище, ще може ли да ме изчакате? 

В същото време Джонатан Баркли, паркира пред Музей на изкуствата „Метрополитен”. Слезна от Lexus-a си и опъна ръкавите на кашмиреното си сако. Огледа се и усмихвайки се прекара пръсти през златистата си коса. Очите му с цвят на смарагди, заблестяха дяволито. Младата жена която мина покрай него, извъртя глава за да го огледа и това не остана не забелязано от него. Усмихна й се сцялото очарование което имаше и двете тръпчинки се появиха на двете му страни. Погледна към входа на музея и като видя, че момчето го нямаше, извади телефона си и набра номера му.
След малко, кльощаво и малко незврачно момче се появи на входа и когато съзря Джонатан, се затича към него.
- Г-н Баркли, извинете за закъснението и ... надявам се не сте чакали много. - каза заеквайки момчето.
- Имаш ли го? - попита една доловимо Баркли.
- Ъъъъ ... открих го. Но запомнете, че това си е като кутията на Пандора.- момчето бе видимо притеснено.
- Не ти плащам да ме съветваш - изсъска Джонатан, а смарагдовите му очи сякаш хвърляха светкавици.
- Простете г-н Баркли. - идеше му да се разреве. Не можеше да се сети, как и защо се забърка в цялата тази история. Но сега му се искаше повече от всичко на света, да си беше затварял устата и да не беше показвал толкова знанията си по гръцка митология.
- Къде е ? - търпението на Баркли започваше да се изчерпва.
- Форт Колинс, Колорадо!!! - прошепна момчето.
Джонатан бръква във вътрешния джоб на сакото си и изкара бял плик. Подаде го на момчето, но точно преди то да го вземе го дръпна.
- Ако кажеш и дума на някой, обещавам ти ще се върна и ще ти извадя всички зъби до един. След което със собствените си ръце ще ти изтръгна езика. Разбра ли? - каза Джонатан, подавайки му плика и с най чаровната си усмивка.
- Д-дд-дд-да. Не се притеснявайте г-н Баркли, на никому дума няма да кажа! - имаше чувството че ще се напикае от страх.
Баркли влезна в колата си и извади телефона. Подкарвайки колата, набра номера.
- Имам ме го!!!
- Искам го до 24 часа. МЕДУЗА става нетърпелива. Меча трябва да е тук до 24 часа!!! И без никакви грешки Баркли.
- Без грешки сър. Заминавам веднага.
- И още нещо Баркли. Уинчестърови са тук и вече са трима. А една валкирия им помага. Така, че трябва да си отваряш очите на 6. Меча трябва да е мой. Попаднели в техните ръце, мъртъв си!!!

Минавам на бързо само да ви се оплезя и да ви застрелям  Сега нямам време да чета, но довечераа  )(само дано приспя мъжа и детето, а не те мен)

Бичи, надявам се, че не замесваш моята Александра в някакви тъмни сделки . Тоя дето командва Баркли ми се струва адски осведомен за Уинчестърови, а се съмнявам новината за съживяването на Джон да се е разпростяла толкова бързо и толкова на широко.

П.С. моя интерпретационно грешка - той Бъркли каза "сър" и тогава вече се досещам кой му нарежда. 
Моите извинения за грешката.

Диана, добре дошла и от мен 

Мм нов епизод.Как обичам вечерта да чета нов епизод      

Една семейна снимка

"A nice family photo - Jensen with Danneel, his sister Mackenzie and her husband, during their visit to Vancouver, c September this year, when they went whale watching."

И нещо смешно

Диде, аз адашката никъде няма да я замесвам, но също така зависи и от другите участници в епизода, нали 

Солти, извинявай, сега когато преглеждах отново темата, видях  постати над моя и се надявам, че не съм объркала продължението ти ... 


 

Момичето не е виновно. Бедничката. Това си е fair mistake, но пък каква грешка само...

Не, просто за момент се притесних да не я изкараш лоша, нещо в тоя смисъл. Момичето не го заслужава. Ще разберете по-нататък в епизода. Имам си съучастник

Когато Сам слезе в кухнята на Боби, кипеше оживление. Не си спомняше някога да е имало толкова много хора в къщата, а и да е ухаело така хубаво.
До бялата дъска с бележките Дийн и Алекс водеха разгорещен разговор, отдавна забравили за чашите с кафе, които държаха в ръцете си, Боби отново бе забил нос в някаква книга, голяма почти колкото половината маса, а в кухната Хербьорг приготвяше закуската.
На лицето на Сам изгря едва забележима усмивка и той си приближи към валкирията, прегръщайки я изотзад. Зарово лице в разкошната й руса коса и целуна нежно врата й.
- Добро утро! - прошепна в ухото й, а тя се обърна към него и го възнагради с бърза целувка.
- Добро и на теб - отвърна му Хербьорг. - Знам колко умираш да ме подържиш в ръцете си, но закуската няма да се приготви сама, а тази кухня не е виждала жена от години.
Сам се понамръщи, но въпреки това, след още една бърза целувка, я остави да продължи да препича филийките и да пържи яйцата.
Не можеше да си спомни кога за последно се бе чувствал толкова щастлив, но това щастие го притесняваше. Не знаеше колко още време ще продължи и мисълта, че нещо лошо може да се случи, го изпълваше с ужас. А и това неочаквано завръщане на баща им от мъртвите...
По - малкият от двамата Уинчестър си наля от поизстиналото кафе и седна срещу Дийн, прекъсвайки спора му с Алекс.
Александра се усмихна на Сам, поздрави го и отново се обърна към батко му, за да му отговори. Неволно, докато ги слушаше как спорят за най - добрия начин да се разправиш с демон, Сам си помисли колко много си приличат двамата.
- Е... - реши, че е крайна сметка да се насочат към темата за Медуза, когато Хербьорг донесе на масата топлата и апетитно ухаеща закуска. - Не е ли време да се върнем на точка първа от дневния ред, а именно залавянего на скъпата ни Медуза?
- О, за Бога, Сам! - завъртя очи Дийн и се пресегна за да си вземе от наденичките. - Остави ме да се насладя на закуската!
За известно време не се чуваше нищо друго освен доволните звуци, които всички издаваха и "Благодаря, Хербьорг", изречено околко стотина пъти. След като се нахраниха и оставиха малко и на Джон (Боби едва успя да убеди Дийн да приключи със закуската и да не изяде всичката храна), отново се върнаха към дъската с всичката им информация.
Не бяха напреднали кой знае колко от предишната вечер, дори нямаха предположения кой може да е виновник за завръщането на Горгона.
- Я помислете малко! - обади се Дийн след малко. - Кой е толкова хитър и ни желае всичко най - лошо, че да се съюзи с Медуза?
Очите на Сам се разшириха.
- О, искаш да кажеш... Да, това е идея, макар че Тор вече се погрижи за него.
- Това съвсем не значи, че е извън играта. - настоя по - големият брат. - А и засега е главен заподозрян, освен ако на Горгона не й е доскучало и не е решила да поизлезе на разходка.
На това Сами нямаше как да отговори, затова замълча, за да обмисли теорията на брат си. Дори и да беше прав и Краули да имаше нещо общо, какво можеше да предложия Кралят на Ада на Медуза? Какво можеше да й даде, с какво я бе спечелил на своя страна?
Чуха стъпки и всички се обърнаха към вратата. Там стоеше Джон в целия си блясък, с широка усмивка и разрошена от вятъра навън коса. Изобщо не му личеше, че е станал рано и не си е доспал.
- Добро утро, семейство! - поздрави ги весело и седна на масата. - Какво обсъждаме?
Но преди някой да успее да отговори, Дийн тръшна маркера, с който бе написал "КРАУЛИ" на дъската и излезе навън, яростно затваряйки вратата след себе си.
Настъпи неловко мълчание, което никой не посмя да наруши. Алекс се извини и последва Дийн навън. Може би най - добре от всички разбираше какво му е и мислеше, че може да помогне.

Дийн обикаляше из двора между редиците потрошени автомобили и си поемаше дълбоко въздух, опитвайки се да успокои нервите си. Не искаше да постъпва така, но ядът го бе обзел напълно. След съвсем неочакваната си поява баща му се държеше така, сякаш никога не бе умирал, сякаш никога не се бе държал лошо с него и Сам.
Знаеше, че всичко, което Джон бе направил, бе, за да отмъсти за майка им и Дийн никога не го бе съдил за постъпките му, но точно това му поведение не можеше да понесе. Знаше, че сега ще се опитва да се реваншира за всички години, в които беше само ловец, но не и баща, но не можеше да не се подразни.
А и спокойствието на останалите от тази рязка намеса на Бог, го изкарваше извън равновесие. Съмняваше се в това мистериозно завръщане от гроба и подмладяване на баща му - както се бе усъмнил, когато съпругата на Боби се бе завърнала от мъртвите не по - малко внезапно от Джон сега.
Не знаеше дали да вярва, не знаеше какво да си мисли, а всички предпочитаха да се държат така, сякаш нищо особено не се е случило. А и това негово изчеване рано сутрин... И никой не смееше да задава въпроси...Е, това нямаше да търпи!
- Дийн! - гласът на Алекс го извади от мислите му и той усети, че е започнал да рита един полу - разпаднал се мустанг. Жената сграбчи Дийн за рамото и го обърна към себе си. - Моля те, успокой се! Не се дръж като малко дете, а като зрелия мъж и ловец, който си.
Уинчестър си пое дълбоко въздух.
- Виж, - продължи Александра. - знам, че ти е изключително трудно да повярваш, че Джон се е завърнал. Знам, че не разбираш сега, че си объркан... Повярвай ми, и на мен ми беше трудно да повярвам, да се съвзема...
- Ти не разбираш! - сопна й се Дийн.
- Напротив. Джон бе като баща за мен. Именно той ми помогна да... да превъзмогна загубите в живота си. За мен значи не по - малко, отколкото за теб. И аз мислех, че е някаква измама, нещо нереално... Разбирам недоверието ти, но се стегни. Сега отиди и се извини на баща си!
Дийн стисна челюстта си и недоволно се насочи обратно към къщата. Колкото и неприятно да му бе да признае, Алекс бе права - наистина бе постъпил по детски. Беше объркан, беше ядосан, да, но не трябваше да се държи така с баща си.
Влезе във всекидневната, където се бяха събрали Сам, Хербьорг, Боби, Джон и Бьорн и разтревожено обсъждаха нещо.
Той се прокашля и всички се обърнаха към него и Александра, която го бе последвала. За миг отново настъпи оново неловко мълчание, което се бе възцарило след излизането му.
- Аз.. извинявам се, постъпих глупаво. Дойде ми в повече, окей?
Никой не знаеше какво да отговори, затова бързо се върнаха към обсъждането на случая.
- Дийн.... - обади се Сам. - Обсъдихме предпложението ти и всички сме съгласни, че това е работа на Краули.
Въпреки, че все още не знаеха какво точно може да е предложил Краули на Медуза, решиха, че ще постъпят най - добре като призоват Краля на Ада и си поговорят с него... любезно.

Краули наля в стъклена чаша от любимото си отлежало шотландско уиски Крейг и добави няколко бучки лед. Отпи от огнената напитка и я остави да се разлее по гърлото му. Въздъхна, когато уискито изгори вътрешностите му. На втората глътка опразни чашата и си наля отново, след което се разположи удобно на големия кожен стол в средата на кабинета си. Вдигна краката си, обути в луксозни обувки от естествена кожа, на масивното махагоново бюро и зачака.
Не след дълго на вратата се почука.
- Влез! - каза с провлачения си британски акцент и опразни втората чаша, след което я стовари върху бюрото. Вратата се отвори бавно, сякаш този, който стоеше от другата страна, се боеше.
- Здравейте, сър! - в стаята влезе Джонатан Баркли, видимо притеснен. Краката му трепереха и колкото и да се опитваше, не можеше да се усмихне.
- Взе ли Меча?
- Н - н- не, сър... - заекна Баркли. - Н-н-нямаше го..
Краули рязко се изправи в стола си, смъквайки краката си на пода.
- Какво?
- Няма го... сър. Това означава, че не е там... Че е изчезнал..
- Идиот! - изкрещя Кралят на Ада. - Знам какво означава, че го няма!
Не на себе си от ярост, Краули стовари ръката си с всичка сила на бюрото.
- НЕКАДЪРНИК! - кресна отново на тресящия се Баркли и го замери с празната чаша за уиски. Стъклото се разби на парченца в стената зад навелия се, за да я избегне Джонатан. - Изчезвай! Изчезни преди да ти се е случила случка! И не се връщай без Меча!

Бичи, не се притеснявай, не си ми провалила замисъла, даже ми помогна много! 

Браво, браво...харесва ми на къде отиват нещата, макар че още не съм сигурна на къде точно отиват Браво на Солти. Бях започнала да се притеснявам да не би момчетата да ги е споходила някаква мозъчна травма в България (или бацилът на българския непукизъм ), че реагират така спокойно. Сега, след като Дийн изтрещя съм доволна. Да очакваме ли от сам някаква супер мелодраматична психологическа сцена? Моля се за това