Мисля че подобни статии пълни с извадки и цитати извън контекста са доста манипулативни. На първо място това не е книга за даване на съвети. Авторката няма претенции че това е единствения или най-добрия начин за отглеждане на деца. На второ, това наистина е мемоар, в който тя описва какво е правила с децата си. Непрекъснато съпоставя 'китайските' методи със 'западните', но го прави много неутрално и не твърди че китайските са правилни. Според мен идеята на книгата е да е даде малко повече разбиране за различия които така или иначе обективно съществуват, а не да накара някой да си възпитава децата с китайски методи.
- Публикувана: 24 ноем. 2011, 16:03 ч.
- Последно мнение: 3 дек. 2011, 13:00 ч.
Тигрица-майка ли сте?
Не са точно статии, а извадки от книгата.
И аз съм била възпитавана по подобен начин - безкрайни караници за петици и четворки. ограничаване на дейностите и мечтите ми до тези, които се смятаха за правилни от моите родители.
И какво се оказа в един момент?
1. Че няма никаква полза от тези неща, които родителите ми смятаха за престижни.
2. Уби се всякакво желание у мен да се занимавам с каквото и да е.
Нещо като "Щом няма да е на моята, няма да е и на тяхната".
Което аз преодолях все пак, не знам как - четох разни психологически книги и т.н. Но загубих години от живота си, преди да успея да подтисна кошмара от детството си. А много хора не успяват и да го направят.
И аз съм била възпитавана по подобен начин - безкрайни караници за петици и четворки. ограничаване на дейностите и мечтите ми до тези, които се смятаха за правилни от моите родители.
И какво се оказа в един момент?
1. Че няма никаква полза от тези неща, които родителите ми смятаха за престижни.
2. Уби се всякакво желание у мен да се занимавам с каквото и да е.
Нещо като "Щом няма да е на моята, няма да е и на тяхната".
Което аз преодолях все пак, не знам как - четох разни психологически книги и т.н. Но загубих години от живота си, преди да успея да подтисна кошмара от детството си. А много хора не успяват и да го направят.
В края на краищата... какво? Интересно, какви изводи си правиш от този цитат 
Че авторката е решила да отстъпи от стриктните си китайски методи, след като дъщеря и се е разбунтувала на 13, и разказва за това в по-голямата част от книгата.
Книгата наистина трябва да се прочете цялата.
Да се отнасяш така с децата си е въпрос не толкова на културологични, а по-скоро на характерови особености.
И като към личностите характеристики, прибавиш и национални такива, ето ти съвсем нормално функциониращ модел като този.
Като пусках темата не съм искала да правя анализ на книгата (която признавам не съм чела), а по-скоро да опиша един авторитарен и агресивен родителски метод, който според мен не е китайски, азиатски или т.н., а личностен. Аз съм виждала такива родители и тук в Бг и не знам защо повечето хора се правят на ощипани и говорят за културни различия и т.н. А изобщо отворих тази тема, защото напоследък се чудя дали правилно възпитавам децата си - лично аз съм против агресията - физическа, вербална и т.н., самата аз не понасям да се отнасят агресивно с мен и не го причинявам на хората около мен, камо ли на децата си. От друга страна с едното ми дете обясненията и мекотата просто не помагат и това си е. Влиза в едното ухо и излиза през другото (дано да греша и там някъде вътре се натрупва нещо ценно, но засега не личи). Виж татко му като кресне - нещата тутакси си случват. Интересно ми беше дали някоой от вас е изпитал същите колебания, дали е променил метода си - от мек към твърд или пък обратно, и какво се е получило като резултат.
А колкото до подхода на Тигрицата-майка (който пак твърдя не е културна, а личностна характеристика) и световните мнения за него ето още малко инфо: http://cleverbook.net/?p=738
А колкото до подхода на Тигрицата-майка (който пак твърдя не е културна, а личностна характеристика) и световните мнения за него ето още малко инфо: http://cleverbook.net/?p=738
Виж сега, каквито и съмнения да имаш, всички зависи от това какъв човек си самата ти, и докъде можеш да стигнеш
"Ето и една история на принуда, точно в китайски стил. Лулу беше на около 7 години, все още свиреше на два инструмента и работеше над пиеса за пиано на име „Малкото бяло магаренце” от френския композитор Жак Ибер. Пиесата е много приятна за слушане, но извънредно трудна за малки пианисти защото двете ръце трябва да свирят в шизофренично различен ритъм.
Лулу не успяваше да я изсвири правилно. Работихме по нея повече от седмица, упражнявахме поотделно всяка ръка, но в момента, в който опитвахме с двете ръце, нещата не се получаваха. Най-накрая, ден преди следващия си урок, Лулу заяви че се предава и отказва.
„Върни се на пианото!” казах аз.
„Не можеш да ме накараш.”
„О да, мога!”
Лулу седна обратно, но изпадна в истерия – удряше, блъскаше, риташе, разкъса нотите. Аз ги залепих и сложих в пластмасова опаковка, така че да не могат да бъдат повредени отново. След това занесох къщата й за кукли в колата и й казах, че ще я даря на Армията на спасението и то парче по парче, ако не започне да свири „Малкото бяло магаренце” както трябва. Когато Лулу ми извика „Хайде де, още ли си тук, мислех, че вече си тръгнала!” аз я заплаших, че ще остане без обяд, вечеря, подаръци за Коледа, празнуване на рожденни дни за две, три, четири години. Когато тя продължи да свири умишлено погрешно я казах, че според мен го прави защото я е страх, че наистина не може да се справи. Казах й да спре да бъде мързелива, страхлива и жалка.
Съпругът ми Джед ме отведе настрана и ми каза да спря за обиждам дъщеря ни – което не смятам, че правех, всъщност просто я мотивирах – а също и че не мисли, че заплахите ми имат ефект. Също така предположи, че Лулу просто наистина не може да се справи, че все още няма необходимата координация.„Ти просто не вярваш в нея” обвиних го аз.
„Глупости” ядосано каза той, „разбира се, че вярвам.”
„София можеше да свири пиесата, когато беше на нейните години.”
„Но София и Лулу са различни хора” каза Джед.
„А, без тези” казах аз саркастично , „не ми обяснявай как всеки е специален по свой собствен начин. И как дори абсолютните неудачници са специални. Не се тревожи, не е необходимо да правиш каквото и да е. Аз ще положа каквито усилия са необходими, за колкото време е необходимо и не ме интересува дали ще ме мразят за това. А ти можеш да си останеш обожавания татко, който им прави палачинки и ги води по мачове.”
Навих си ръкавите и се върнах при Лулу. Използвах всяко оръжие и тактика, за които се сетих. Работихме цялата вечер и дори през нощта, като не позволявах на дъщеря си да става от пианото нито за да пие вода, нито за да ходи до тоалетна. Къщата се превърна в бойно поле, загубих си гласа от викане, но все още нямахме никакъв напредък. Дори аз започнах да имам съмнения.
И тогава, изведнъж, Лулу го направи. Ръцете й започнаха да работят заедно и поотделно точно както трябва – просто така.
Лулу го разбра в същия момент, в който и аз. Аз не казвах нищо. Тя започна отначало, в началото колебливо, но после все по-уверено и уверено и пак се справи отлично. Когато свърши направо сияеше.
„Мамо, виж – много е лесно!” След това не можех да я спра да свири пиесата отново и отново и не можех да я отделя от пианото. По-късно през нощта, тя дойде да спи в леглото ми, гушнахме се и заспахме прегърнати. Когато изпълни „Малкото бяло магаренце” на рецитал няколко седмици по-късно, родители дойдоха при мен за да ми кажат колко й подхожда точно тази пиеса."
Въпреки "щастливия край" тая история, например, у мен буди чувство на крайно нерационално поведение. На прима виста се сещам за десет други метода да бъде мотивирано дете да изсвири тая пиеса - или пък да я зареже, и да се прояви в училищно представление, авиомоделизъм, конкурс за рисунки с тебешир и прочие. Свиренето на инструмент по никакъв начин не гарантира бъдещи успехи в живота, а при вложените в него психическа и физическа енергия, за да се представи пред хората на един празник според мен е напълно загубено време, както за детето, така и за общуването помежду им. Но хора всякакви.
"Ето и една история на принуда, точно в китайски стил. Лулу беше на около 7 години, все още свиреше на два инструмента и работеше над пиеса за пиано на име „Малкото бяло магаренце” от френския композитор Жак Ибер. Пиесата е много приятна за слушане, но извънредно трудна за малки пианисти защото двете ръце трябва да свирят в шизофренично различен ритъм.
Лулу не успяваше да я изсвири правилно. Работихме по нея повече от седмица, упражнявахме поотделно всяка ръка, но в момента, в който опитвахме с двете ръце, нещата не се получаваха. Най-накрая, ден преди следващия си урок, Лулу заяви че се предава и отказва.
„Върни се на пианото!” казах аз.
„Не можеш да ме накараш.”
„О да, мога!”
Лулу седна обратно, но изпадна в истерия – удряше, блъскаше, риташе, разкъса нотите. Аз ги залепих и сложих в пластмасова опаковка, така че да не могат да бъдат повредени отново. След това занесох къщата й за кукли в колата и й казах, че ще я даря на Армията на спасението и то парче по парче, ако не започне да свири „Малкото бяло магаренце” както трябва. Когато Лулу ми извика „Хайде де, още ли си тук, мислех, че вече си тръгнала!” аз я заплаших, че ще остане без обяд, вечеря, подаръци за Коледа, празнуване на рожденни дни за две, три, четири години. Когато тя продължи да свири умишлено погрешно я казах, че според мен го прави защото я е страх, че наистина не може да се справи. Казах й да спре да бъде мързелива, страхлива и жалка.
Съпругът ми Джед ме отведе настрана и ми каза да спря за обиждам дъщеря ни – което не смятам, че правех, всъщност просто я мотивирах – а също и че не мисли, че заплахите ми имат ефект. Също така предположи, че Лулу просто наистина не може да се справи, че все още няма необходимата координация.„Ти просто не вярваш в нея” обвиних го аз.
„Глупости” ядосано каза той, „разбира се, че вярвам.”
„София можеше да свири пиесата, когато беше на нейните години.”
„Но София и Лулу са различни хора” каза Джед.
„А, без тези” казах аз саркастично , „не ми обяснявай как всеки е специален по свой собствен начин. И как дори абсолютните неудачници са специални. Не се тревожи, не е необходимо да правиш каквото и да е. Аз ще положа каквито усилия са необходими, за колкото време е необходимо и не ме интересува дали ще ме мразят за това. А ти можеш да си останеш обожавания татко, който им прави палачинки и ги води по мачове.”
Навих си ръкавите и се върнах при Лулу. Използвах всяко оръжие и тактика, за които се сетих. Работихме цялата вечер и дори през нощта, като не позволявах на дъщеря си да става от пианото нито за да пие вода, нито за да ходи до тоалетна. Къщата се превърна в бойно поле, загубих си гласа от викане, но все още нямахме никакъв напредък. Дори аз започнах да имам съмнения.
И тогава, изведнъж, Лулу го направи. Ръцете й започнаха да работят заедно и поотделно точно както трябва – просто така.
Лулу го разбра в същия момент, в който и аз. Аз не казвах нищо. Тя започна отначало, в началото колебливо, но после все по-уверено и уверено и пак се справи отлично. Когато свърши направо сияеше.
„Мамо, виж – много е лесно!” След това не можех да я спра да свири пиесата отново и отново и не можех да я отделя от пианото. По-късно през нощта, тя дойде да спи в леглото ми, гушнахме се и заспахме прегърнати. Когато изпълни „Малкото бяло магаренце” на рецитал няколко седмици по-късно, родители дойдоха при мен за да ми кажат колко й подхожда точно тази пиеса."
Въпреки "щастливия край" тая история, например, у мен буди чувство на крайно нерационално поведение. На прима виста се сещам за десет други метода да бъде мотивирано дете да изсвири тая пиеса - или пък да я зареже, и да се прояви в училищно представление, авиомоделизъм, конкурс за рисунки с тебешир и прочие. Свиренето на инструмент по никакъв начин не гарантира бъдещи успехи в живота, а при вложените в него психическа и физическа енергия, за да се представи пред хората на един празник според мен е напълно загубено време, както за детето, така и за общуването помежду им. Но хора всякакви.
