За мен отказът на детето да приеме, че дядо му няма да го има вече и историята, която само си измисли беше достатъчен знак, че обяснението с изчезването му създава душевен дискомфорт. В крайна сметка, важното е детето да се чувства добре.
- Публикувана: 3 дек. 2011, 20:53 ч.
- Последно мнение: 22 дек. 2011, 06:06 ч.
Как говорите с децата за смъртта?
Говорим си реални неща.
Смъртта е край на живота.
Какво става после с тялото е ясно.
Какво се случва с мислите/душата/личността и т.н. никой не знае, но всички ще разберем някой ден.
Не разбирам защо трябва да се усложнява всичко това.
По-добре да знае, че най-доброто което може да направи е да преодолее мъката възможно най-бързо и да живее пълноценно. Винаги може да си спомня за отишлите си от този свят близки хора.
И тогава, в мислите и, те са точно толкова живи, колкото тя ги усеща.
Смъртта е край на живота.
Какво става после с тялото е ясно.
Какво се случва с мислите/душата/личността и т.н. никой не знае, но всички ще разберем някой ден.
Не разбирам защо трябва да се усложнява всичко това.
По-добре да знае, че най-доброто което може да направи е да преодолее мъката възможно най-бързо и да живее пълноценно. Винаги може да си спомня за отишлите си от този свят близки хора.
И тогава, в мислите и, те са точно толкова живи, колкото тя ги усеща.
Моите деца знаят,че когато човек умре го погребват-ходили сме на гробищата и знаят къде са прабаба им и прадядо им.Също съм им обяснявала,че всеки човек когато стане много стар умира.
Това за звездичките явно е доста разпространено обяснение,защото дъщеря ми го научи от нейна приятелка,на която така й бяха обяснили за прадядо й.Сега и тя вярва в това и аз не се опитвам да я разубеждавам,въпреки,че ако не беше го чула от приятелката си,надали щях да й го кажа аз.
На въпроса "Аз/ти ще умра/еш ли?" отговарям:"Когато стана/еш мнооого стара,след много години",незнам доколко е правилно,но предпочитам този отговор,отколкото да излъжа.
Това за звездичките явно е доста разпространено обяснение,защото дъщеря ми го научи от нейна приятелка,на която така й бяха обяснили за прадядо й.Сега и тя вярва в това и аз не се опитвам да я разубеждавам,въпреки,че ако не беше го чула от приятелката си,надали щях да й го кажа аз.
На въпроса "Аз/ти ще умра/еш ли?" отговарям:"Когато стана/еш мнооого стара,след много години",незнам доколко е правилно,но предпочитам този отговор,отколкото да излъжа.
На въпроса "Аз/ти ще умра/еш ли?" отговарям:"Когато стана/еш мнооого стара,след много години",незнам доколко е правилно,но предпочитам този отговор,отколкото да излъжа.
Винаги отговарям, че всички умираме рано или късно, но се надявам да доживея да видя внуците си. И това разсейва облаците за момента, иначе разговорът натежава и детето откровено си поплаква при мисълта, че може да ме загуби...
Каквото аз знам, това казвам. Когато човек умре, той спира да бъде с нас, погребваме го и край, не го виждаме повече.
По повод на това със заспиването и сърцето, звездичките също може да се разглеждат като опасни. Детето може да приеме, че е нещо прекрасно и да иска да умре.
По повод на това със заспиването и сърцето, звездичките също може да се разглеждат като опасни. Детето може да приеме, че е нещо прекрасно и да иска да умре.
След известно време детето ми казваше, че искал да умре за отиде на небето.
От години вече си говорим за реалните неща. Който умре, го погребваме и тялото му е в земята, а душата му не знаем къде отива и никой не се е върнал да каже.
Синът ми от малък ми задава въпроси за смъртта. Първият му въпрос беше :"Мамо, умряването боли ли?". Тогава беше на 3 годинки и почина моята баба. Казах му, че е отишла на небето, а по-късно, когато щяхме да ходим на гробища, той ме попита : "Със самолет ли? Нали е на небето?". Постепенно започнах да му обяснявам, че душата само е на небето. А сега е голям - на 12 г. и знае, че никой не се е върнал оттам, за да разкаже и не се знае живеят ли душите или не. Всеки е свободен да вярва в едното или другото.
Когато беше на три годинки, малкото само си измисли следното /не сме говорили дотогава с него конкретно по въпроса, не е имало повод толкова, само е споменавано в приказки/ и го каза в колата:
-Мамо, като свърша с градината, ще ида на училище, след това ще стана студент /това е ясно, дядо му е преподавател и аз съм била, знаеше го/, след това ще работя, ще се пенсионирам /и с това бе наясно- бабите бяха пенсионерки/, ще умра и... после пак отначало.
Ми оставих го, тази идея ми хареса.
Без друго никой не знае най- добре кое- как е.
-Мамо, като свърша с градината, ще ида на училище, след това ще стана студент /това е ясно, дядо му е преподавател и аз съм била, знаеше го/, след това ще работя, ще се пенсионирам /и с това бе наясно- бабите бяха пенсионерки/, ще умра и... после пак отначало.
Ми оставих го, тази идея ми хареса.
Без друго никой не знае най- добре кое- как е.
Моето дете в един момент се беше притеснило много (явно от някоя приказка), че мога да умра и да го оставя, тогава започна непрекъснато да ме пита и преследва с въпроси кога ще умра и какво ще стане с мен и него. Обясних му, че макар и вече да ме няма, има баща си и семействата ни, а моята душа винаги ще е около него и ще му помага (като ангел). И за кучето попита, същото обясних. За себе си досега не се е притеснявал. Страх ме е да не му обясня нещата прекалено красиво и привлекателно, искам да има страх от смъртта, заради хилядите опасности, като падане от високо, коли и други фатални наранявания. Страха от смъртта е естествен, това е инстинкт за самосъхранение, който пази хората и е важно детето да знае, че примерно ако бръкне с кука за плетене в контакта, си умира и връщане назад няма.
Моята дъщеричка е на 2г4м. Преди месец и половина почина бабата на мъжа ми - много обичан човек от цялото семейство. Уникална жена, която въпреки кратко си познанство с дъщеря ми, успя тотално да й влезне в сърчицето. След погребението ми беше (и все още ми е) страшно мъчно, когато ей така започваше да говори за бабата, особено когато ме пита къде е. Реших, че макар и толкова малка, няма смисъл от заобикалки, дори може да стане още по-трудно, когато сме при свекърва ми, да иска да ходи до селото при бабата и да се чудим как и по-скоро докога ще мога да я лъжа... Та казах й, че вече я няма, че се е превърнала в ангелче, което е отишло на небето, гледка ни и ни пази отвисоко. Засега няма как да го осъзнае, но поне има наченки като понякога самичка си казва, че е на небето... Абе много е сложно. Още повече за дечица над 4-5г., които вече малко или много са чували за такова нещо като "смърт" и "умиране". Хем според мен не трябва да ги лъжем, хем обаче не трябва и да ги плашим, че да не могат да заспиват вечер... А и всяко детенце е различно, с различна психика и трябва да бъдем особено добри психолози с такива сериозни теми.
Малкият също знае, че който умре отива на небето и става звезда, но не може вече да е с майка си, баща си, приятелите и всичко, което обича. Но пък постоянно му натяквам, че може да умре човек ако излезе внезапно на улицата, колите са опасни, ако падне от високо, ако играе като по филмите на спайдърмен, хората не можем да летим . Ако пипа остри неща като ножове, стъкла, хвърля предмети по стъкла, играе с огън и запалки. Не съм му спестила това, защото вече на 4 и нещо разбират всичко и трябва според мен от сега да знае кое е опасно за него и до какви последствия може да доведе. Дори и смърт.