Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Може ли да се включа и аз за малко.
Слава Богу, мама още е жива. Моля се всеки ден, да е жива още много дълги години и да бъде до мен. Ужасно много я обичам. Но, искам да споделя за баба.
Кръстена съм на нея. Сигурно ако не ми беше такъв живота, не бих вярвала, че вземайки името на някого, взимаш и част от съдбата му.
Тя почина преди 9 месеца. Обичах я безкрайно много. Гледаше ме като малка, правеше всичко за мен. Беше млада баба и си отиде млада. Изпитвах невероятна гордост с нея, защото изглеждаше великолепно почти до края си. Винаги с костюми и високи токове-лъхаше класа от нея, и респект. В работата й всички я уважаваха и беше на висок пост. Просто, тя беше за мен жена за пример. Помагаше ми много, насочваше ме понякога, за правилната посока, в която трябва да поема. Никога не ме упрекна за каквото и да било. Но, беше болна. Отпреди да се родя още, е имала здравословни проблеми, които в последните 4 години от живота й се задълбочиха безкрайно. За всички ни беше ясно, че няма спасение, колкото и да го искахме. Последния месец, страданията й ми късаха сърцето. В един момент се хванах, как се моля всичко да приключи, за да спре да я боли. Слава Богу, спести на всички ни момента, в който просто се предаде и си отиде. Само дядо беше до нея. Бог да ги прости и двамата.
Та, мисълта ми е, че за мой ужас, някои от заболяванията й ги имам и аз. Изпитвам някакъв нечовешки страх, че един ден, моите деца ще преживеят същата болка, гледайки мен как агонизирам. За момента, не ми пречат особено, млад човек съм още. Но знам ли...Не искам да съм черногледа. Също така, в много моменти се чувствам безкрайно самотна, дори заобиколена от хора. Усещам си една вътрешна болка, която ме човърка и човърка, и никой не е в състояние да спре. Знам, че и тя се чувстваше така. Чувстваше безкрайна самота. Беше изключително добра и помагаше на всички, без да чака нищо в замяна. Е, получаваше понякога нож в гърба от хора, които не са заслужили добрината й. На мен ми се случва същото, и то не рядко. Преглъщам и продължавам.

Знам, тя не ми беше майка. Тя ми беше баба. Но в сърцето ми, двете с мама винаги са заемали едно и също място. Не съм я приемала като бабата на село, при която да си прекарвам ваканциите. Приемах я като другата силна жена в живота ми, която ми е опора. Казвах "бабче" със същата обич и уважение, с която продължавам да казвам "мамо". Просто исках да си излея болката за нея. Липсва ми всеки божи ден. Понякога долавям миризмата на парфюма й и имам чувството, че е до мен. Често я сънувам....
Та, така...просто исках да споделя, още не съм я преодоляла. Знам, че моята болка не е и на половина силна, колкото вашата, но е болка.
Прегръщам ви и ви желая кураж 

Хайде сега - по-силна или по-слаба болка?
Боли и толкова.
И мен ме болеше за баба ми. Не можах много да изживявам болката, защото трябваше да помагам на мама.
Помня нощта след смъртта на баба - как се бяхме вкопчили една в друга с мама и тя плачеше, а аз само повтярях, "Сега вече не страда." (защото тя си отиде от рак).
Тогава мислех, че ме боли на ръба на човешки поносимото.
Обаче не знаех как ще боли за мама.
Не знаех, че толкова скоро ще спре да ме боли, защото я няма за мен.
И вместо това почти ежедневно ще ме пронизва усещането, че пак се е случило нещо, което би я направило щастлива, а тя не е тук.
Теменужките за посаждане в балконски саксии са много на нашия пазар тази пролет, а мама не може да ги купи...И това лято няма да поливам теменужките на мама, докато те са в Приморско...Това лято за първи път няма да опропастя мушкатата на мама, също...

Идва рождения ми ден. Родила съм се в 19.30. Всяка година от тогава цял ден приемам поздрави от близки и приятели, но точно в 19.30ч. мама ми честитеше. Независимо дали лично или по телефона. Всяка година в 19.30ч.
А тази година кой ще ми каже "честит рожден ден" в 19.30 Ох, не ми се празнува 

Иска ми се да споделя с вас, защото знам че вие ще разберете болката ми. Всеки път като наближи да си ходя до Плевен болката и празнината ми се усилват. Защото знам че на вратата ще отвори само баща ми, защото знам че късно вечерта след като си легнат децата и татко се отпусне след преживяната радост че ни вижда ще заговорим за мама и празнината в живота ни. Мъчно ми е за него, той вече почти 10 години е без другарче в живота а живее сам от 3 (тогава и сеста ми се изнесе при мъжа си). Единствената му радост сме ние двете и нашите деца а толкова рядко се виждаме  но такива са обстоятелствата наложи ни се да ги приемем. Разговорите по телефона не могат да изместят живия контакт а самотата тежи 
В момента чувствам и потребност да заведа момичетата на гроба на мама, да ги запозная един вид. Знам че са още много малки и едва ли ще разберат и запомнят нещо, но така чувствам нещата. Знам че и едва ли ще го направя, това би им причинило стрес който искам да им спестя щом мога.

desitoo, заведи децата на гроба на майка си. Моят син го заведох, когато беше бебе за първи, а сега ходим заедно всеки път.На мен ми е по-леко на душата, той прие, че баба му е там. Изпитвам вътрешно удовлетворение, че майка ми се радва на внучето си.
Чувах приказки, че не било хубаво малки деца да се водят по гробищата, но аз не съм съгласна. Не мога да повярвам, че майка ми ще навреди на внучето си.

Аз по всяка веротност ще си остана само с искането. На село хората все още са с огромни предрасъдъци и никой няма да поиска да ме придружи до гробищата. Желанието на мама беше да я погребем на село при нейните предци и баща ми се съгласи, въпреки че в града щеше да ни е в пъти по-удобно и по-често щяхме да ходим на гроба и.
Благодаря за подкрепата, някак по-силна се чувстам сега след като споделих тук с вас 

Десито,

и според мен това не е стрес за децата. Моето момиче беше на 8 месеца, когато мама почина. Оттогава постоянно и говоря за нея и всяка вечер преди сън и казваме "лека нощ" и "обичам те". Обяснила съм и, че баба и много я обича и винаги е някъде около нас и ни пази. Водя я редовно на гробищата. Давам и да сложи цветенца на гроба и тя сама от около година реши да и слага и по 1 шишарка (в близост има дърво с нападали шишарки). Не робувам на предразсъдъци, че не било хубаво да се води дете на гробищата. И аз съм дете (на майка ми). И на мен не ми е хубаво да си говоря с гроб... Майната им на тези, които говорят. Така разбирам аз нещата и така възпитавам детето си.
Мама толкова чакаше детето ми. Мечтаеше да е баба. Ако има задгробен живот, сигурна съм, че би била щастлива, че и водя внучето на гроба и правя така, че да не я забрави. Защото мама го заслужава!

А как боли на празници...

Мисля,че никога няма да го преодолеяыколкото и време да мине. Когато мама почина една част от мен също умря. Особено на празници е много тежко. Непрекъснато те връхлитат спомени исълзите сами потичат. Непрекъснато се улавям,че искам да и се обадя,да споделя нещо и после осъзнавам,че вече я няма. На всички,които са загубили майките си

А мислите ли си дали ако майките ви знаеха за сегашните ви мисли и чувства биха били щастливи? Все пак те са ви обичали, държали са на вас и семействата ви. Защо сега вие не се радвате на децата и близките си?
Да, починали са, това е невъзвратимо, няма да ги видим никога вече.
Но нали живота продължава за живите.
Помислете за тях, но не се увличате. Радвайте се на децата и като отидете на гробището им споделете постиженията им.
Поне у нас така се успокояваме.

На празници като днешния чувствам една огромна празнина, подсилена с веста че близка роднина вчера е починала  Днес сестра ми ми сподели че иска да отидем до гроба на мама двете като се засечем в Плевен а аз на нея споделих желанието си да заведа и децата си. Тя някак го прие, но не ме подкрепи и не иска да води нейното момиче поне не сега.

Aisha,права си за това,което казваш,но аз споделих какво аз изпитвам. Разбира се,че се радвам и ценя семейството си и най-вече детето си,но болката остава. Когто гушкам детето някой път си казвам,че нещо от мама е останало и живее в него. Това ме успокоява.

Така е... тази тема е за това - да споделим.

Дааа, още не съм го преодоляла.
Взех да свиквам обаче - вече имам и добри, и лоши дни.
Напредъкът е, че изобщо имам добри дни.

Ето, другата събота ще правим 6 месеца (не варвям, че се случва, още).
Пак съм неподготвена и се обръщам с молба за помощ - какво се прави по-точно за 6 месеца?


 

За 6 месеца - сестрите на Скъпия правиха панахида на гроба на майка им. Поканиха поп да прочете молитва, донесоха цветя, свещи, жито, питка, червено вино, неща за хапване, които жената е обичала. Събраха се деца и внуци, които не са на работа в деня. Май бяха отпечатали и разлепили некролози със дата и час на панахидата. Но от блока не бяха дошли съседки.
Когато датата се падне по време на пости - носеха риба, вместо месо.