Слава Богу, мама още е жива. Моля се всеки ден, да е жива още много дълги години и да бъде до мен. Ужасно много я обичам. Но, искам да споделя за баба.
Кръстена съм на нея. Сигурно ако не ми беше такъв живота, не бих вярвала, че вземайки името на някого, взимаш и част от съдбата му.
Тя почина преди 9 месеца. Обичах я безкрайно много. Гледаше ме като малка, правеше всичко за мен. Беше млада баба и си отиде млада. Изпитвах невероятна гордост с нея, защото изглеждаше великолепно почти до края си. Винаги с костюми и високи токове-лъхаше класа от нея, и респект. В работата й всички я уважаваха и беше на висок пост. Просто, тя беше за мен жена за пример. Помагаше ми много, насочваше ме понякога, за правилната посока, в която трябва да поема. Никога не ме упрекна за каквото и да било. Но, беше болна. Отпреди да се родя още, е имала здравословни проблеми, които в последните 4 години от живота й се задълбочиха безкрайно. За всички ни беше ясно, че няма спасение, колкото и да го искахме. Последния месец, страданията й ми късаха сърцето. В един момент се хванах, как се моля всичко да приключи, за да спре да я боли. Слава Богу, спести на всички ни момента, в който просто се предаде и си отиде. Само дядо беше до нея. Бог да ги прости и двамата.
Та, мисълта ми е, че за мой ужас, някои от заболяванията й ги имам и аз. Изпитвам някакъв нечовешки страх, че един ден, моите деца ще преживеят същата болка, гледайки мен как агонизирам. За момента, не ми пречат особено, млад човек съм още. Но знам ли...Не искам да съм черногледа. Също така, в много моменти се чувствам безкрайно самотна, дори заобиколена от хора. Усещам си една вътрешна болка, която ме човърка и човърка, и никой не е в състояние да спре. Знам, че и тя се чувстваше така. Чувстваше безкрайна самота. Беше изключително добра и помагаше на всички, без да чака нищо в замяна. Е, получаваше понякога нож в гърба от хора, които не са заслужили добрината й. На мен ми се случва същото, и то не рядко. Преглъщам и продължавам.
Знам, тя не ми беше майка. Тя ми беше баба. Но в сърцето ми, двете с мама винаги са заемали едно и също място. Не съм я приемала като бабата на село, при която да си прекарвам ваканциите. Приемах я като другата силна жена в живота ми, която ми е опора. Казвах "бабче" със същата обич и уважение, с която продължавам да казвам "мамо". Просто исках да си излея болката за нея. Липсва ми всеки божи ден. Понякога долавям миризмата на парфюма й и имам чувството, че е до мен. Често я сънувам....
Та, така...просто исках да споделя, още не съм я преодоляла. Знам, че моята болка не е и на половина силна, колкото вашата, но е болка.
Прегръщам ви и ви желая кураж
но такива са обстоятелствата наложи ни се да ги приемем. Разговорите по телефона не могат да изместят живия контакт а самотата тежи