Приемайки общите условия за ползване на сайта, потребителят се съгласява да се запознае с правилата и политиката за ползване на форума и да ги спазва, както и при ползването на сайта да съблюдава българското законодателство, интернет етиката, правилата на морала и добрите нрави.
НЕГ.БГ АД не гарантира за достоверността и пълнотата на съдържанието и не гарантира, че предоставените услуги ще удовлетворят изискванията на потребителя, нито че ще бъдат непрекъснати, навременни и сигурни. С приемането на общите условия потребителят се съгласява, че използването на предоставените услуги и информация е изцяло на негов риск и отговорност.
НЕГ.БГ АД няма задължение да извършва наблюдение на информация, публикувана от потребителите, както и на информацията, съхранявана, пренасяна или направена достъпна чрез сайта, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност от страна на потребител.
НЕГ.БГ декларира, че потребителските данни няма да бъдат предоставяни на трети лица, освен при поискване от съответните компетентни държавни органи или длъжностни лица, които са оправомощени да изискват такава информация съгласно действащото законодателство.
НЕГ.БГ АД си запазва правото да изпраща анкети за проучване и подобряване на удовлетвореността от предлаганите стоки и услуги, маркетингови проучвания с цел разработка и предлагане на нови стоки и услуги в сайта, както и непоискани търговски съобщения до регистрираните потребители с цел информиране за нови услуги и стоки, предлагани от дружеството.
. Така и направих. Времето е пари.
. Изпитвам гнус от бодените им пръсти и страх от зарази. Виждала съм ги изоставяни от жените си, с рога итн. Аз съм социално контактен и амбициозен човек и не бих се чувствувала щастлива с болен, видимо стар, увреден и подобни мъж. Баба ми, Бог да я прости, и майка, бяха много мили с такива хора и много им помагаха а аз разбирах, че по-младите, красиви, успели, качествени хора ги отбягват и затова ги отбягвах и аз. Не виждах смисъл да отделя внимание или да съм мила с болен от рак човек, защото ги виждах като обречени а и без това умираха. От детството развих непоносимост и погнуса към по-слаби хора, особено мъже. И сега отбягвам такива хора и избягвам да се запознавам с такива. А мъжо си умираше да кани такива и да им помага. Спря заради мене, но много от подобните му познати и колеги се обидиха от отношението ми. А аз обиждах, защото се чувствувах унижена. Защото виждах, че към тях няма интерес. Защото знаех, че и да ги изгоня, пак ще дойдат, защото нама къде да идат. Защото когато излизахме с тях по-интересните хора не искаха да дойдат а аз исках да съм с тях. Както и да е. Такъв е света. 
.
Аз французин не съм виждала с подобно отношение към инвалидите/болните. Точно във Франция се учудих на естественото отношение към такива хора - нито някой ги заглежда, нито свива уста в погнуса, щъкат навсякъде като "редовите" `ора , живеят максимално самостоятелно, семействата им не ги крият. 
