За татковците преживели загуба...

# 15 21 фев. 2012, 07:43 ч.

Мнения: 40

Моят съпруг, за първи път проговори за загубата, чак след девет години! От него лъхаше невероятна болка, докато разказваше!
Никога преди това, не показа, че дори помни за случилото се!
Но явно го е преживал по своему....

Последна редакция: вт, 21 фев 2012, 23:48 от Tani@

# 16 21 фев. 2012, 19:56 ч.

Мнения: 186

Не ги разбирам мъжете, защо трябва да таят всичко в себе си? Защо трябва да се правят на толкова корави, каквито не са!?!

# 17 20 март 2012, 10:50 ч.

Мнения: 4 965

Цитат на: leidi_06 в вт, 21 фев 2012, 19:56

Закачам се за това мнение.
Защото реално сигурно са точно толкова чувствителни, колкото сме и ние, но ние си изплакваме мъката и ни поолеква (доколкото може), а те я задържат в себе си и това буквално ги трови. След момченцето ни (кога минаха 9 г.) и след всичките (общо 4 загубени бременности) през последните години, че дори и покрай грижите за момичетата, е станал нервен, притеснителен, избухлив и знам, че е такъв, защото не успява да си излее събраната болка. Толкова се надявам да имаме още едно живо и здраво детенце, а той някак посреща всяка надежда с отрицание и се опитва да не мисли за нищо хубаво, защото го е страх от поредната загуба.
Не разбирам защо не иска да говори по темата, защо не покаже какво изпитва и защо не иска да поговори с психолог. Sad

# 18 29 апр. 2012, 08:14 ч.

Талант на 2012,2013 г.
Мнения: 3 001

Азаф, по мое мнение, мъжете не харесват психолозите. Още повече, че тук в България ако кажеш на някого, че отиваш на психолог, то той го свързва с психиатър и вече са те писали за луд. И още нещо си мисля, че пречи на мъжете да опрат до помощта на психолога... Гордостта им, това, че мъжкото в тях ще им помогне да преодолеят мъката, каквато и да била тя и колкото и да е голяма, но понякога това не се случва. Rolling Eyes

# 19 30 апр. 2012, 19:32 ч.

Мнения: 141

И моят съпруг се държи като вашите мъже. Много го боли. Чуства се виновен и се разкъсва. Понякога плаче. Сънува детето много по-често от мен. Срина се, а беше много силен и духовит мъж.
Отдаваше се на всичко с цялото си сърце. Не може да спи. Понякога, когато аз се опитвам да се засмея за нещо или да се пошегувам, ми казва да спра. Той не разбира, че това са свръхусилия от моя страна и вече и смеха е кух и изкуствен. Правя го заради тях двамата- големият ми син и него.
Не ми се получава. Големият също се прави на "железен", но празнотата и тишината са основните
ни спътници. Всеки е сам по своему. Мъжът ми казва " Той е самичък някъде там, а ние сме заедно".. Всеки е сам в болката, в мислите, в тъгата си.И аз и той искаме да отидем при него. Но отговорността към големия.........Той не заслужава още ужаси в живота си. Мъчим се всеки ден. Тъжно ми е и за него, защото вече няма радост в семейството ни и живее със съсипани родители. Ние двамата се отдадохме на работата, някакси да излъжем времето да минава по-бързо в болката. От много здрави хора се превърнахме във развалини, но си казвам и на него ще бутаме доколкото можем, всичко един ден ще свърши.

# 20 30 апр. 2012, 19:38 ч.

Мнения: 141

Съжалявам, че продължавам поста си по този начин, но не мога да се изразявам много добре!
По въпроса за психолога. Много исках да заведа големият ми син. Той категорично отказа и по реакцията му разбрах, че това е невъзможно да стане. За съжаление, бих казала, че нашето общество е "диво" по отношение на тези неща и сме пълни с предразсъдъци и комплекси.

# 21 6 май 2012, 01:50 ч.

Мнения: 72

Явно всички мъже примат този факт по един и същи начин....още няколко седмици след загубата ми заяви ,че не иска да говори за случилото се нито с мен ,нито с когото и да било...аз плаках много,и още плача ,когато ми е тъжно...той е плакал,сподели ми ,когато аз съм спяла...Не издържа да ме гледа безпомощна на системи /а пък и аз не исках да ме гледа в това състояние/ , прибра се през нощта вкъщи,но ми каза ,че му е било мн тежко и също тогава е плакал...след това се отдаде предимно на работа и приятели...а аз сама...единствено намерих подкрепа от момичетата тук...понякога ми хваща ръката преди да заспим и мислено пожелаваме нещо на нашето ангелче...Страх го е ,много ,дори ми беше казал,че не иска повече деца.Много трудно беше,адски много....Мъжете са много сложни,защото не показват чувствата си,беше споделил,трябва да съм силен заради теб.....преживяват си го по свое му...

# 22 30 юни 2012, 22:29 ч.

Талант на 2012,2013 г.
Мнения: 3 001

Мили момичета, опитвайте се да накарате мъжете си да говорят за загубата...

Моята грешка е, че не съумях да направя това.

А трябва. Защото годините минават, болката се наслагва и...

Не се отказвайте.

Причина:

Причина: