Възпитаване на емоциите при децата

Много хубава тема, която ще следя с интерес...Не сме ли ние в основата на емоциите на нашите деца с възпитанието си?

Хубава тема, която ще следя за идеи и съвети.
Имам подобен проблем с моята първокласничка. В училище се справя повече от добре. И не просто защото госпожата постоянно ми го повтаря, а защото наистина виждам, че е така. Никога досега не се е случвало да и бъде направена забележка, камо ли написана. С ученето също се справя идеално. Обаче има едно голямо НО- детето има прекалено високи изисквания към себе си . отнася се за изисквания във всяко отношение- писане, смятане, неучебни неща....ако някоя буква излезе извън реда започва един рев, не е истина. Ако нещо не нарисува както трябва се нервира страшно много, мисля ме разбирате за какво говоря. В училище не е така. Говорих с класната, тя каза, че не е и предполаала, че детето е такова, в училище въобще няма такива привички. Говорила е с нея един ден насаме, без да се издава за нашия разговор и за известно време детето имаше по-друго поведение. Обаче беше временно.
Не знам...нито аз, нито татко и някога сме и натяквали , че трябва да е безгрешна. Стараем се, говорим...полза не виждам.

не виждам как могат да се възпитат емоции, по-скоро научаване да коонтролира външното им проявление. По-често им казвайте да не се дават, да не им пука, дори когато учителката нещо е недоволна. Малко повечко твърдост да проявяват, дори да си отнесат лоша оценка или забележка. Децата ни като цяло търсят нашето одобрение, също и одобрението на учителката в първи клас, та затова повечко снизходителност и побутване в посока да го карат по-леко, че ние няма да им се сърдим и не очакваме от тях всичко да е идеално.

Емоция не се възпитава, учи се /основно житейски, с цената на лични грешки и страдания/, как се изразяват и че задължително следва да се изразяват, но на подходящото място и в подходящите условия.
Моите деца си изпитват каквото си щат, въпрос на душевна нагласа е. Обаче ги уча да не изграждат самооценката си по нечия чужда /обикновено или не е доброжелатена и е умишлено занижена или е от близък и в обратната посока/. Друго важно- често няма правилно и грешно решение, а има различни последици от различните решения. Последиците зависят от техните решения, не от шансът, астрологията и на маг Роза магиите. Хич не е нужно околният свят да знае, че са засегнати дълбоко, но че са обидени или нещо не им изнася следва да покажат без емоция, своервеменно, мотивирайки се. У нас могат да се отпуснат, да кажат, да реват, ако щат, да беснеят. Смятам, че емоцията следва да намира отдушник, избран от човека, ако ли не- тя сама ще си намери, но не се знае къде и как и може да стане опасно.
С хубавите емоции пак така- нека изразят, нека кажат, нека споделят. Но не с всеки. Причини има.
За да се постигне това, което ми е цел, с децата е работено от малки, те не са център на света /важно е да го схванат навреме, после ще им дойде башкън и зор се отвиква, понякога- хич и все е трудно, все другите са виновни и все нещо не е наред/, те трябва да са попадали в различна обстановка и разнообразни ситуации /с теория нищо не се научава или наученото е изкривено през гл.т. на обучаващия и не е обективно, пълно и вярно/, да контактуват с различни хора /отбраният кръг буквално осакатява/. Така знаят, че има различно отношение, разни хора, разни възгледи и гледни точки, разни изходи от един и същ проблем. Детето трябва да има възможност да прави лични грешки. За да научи голямата истина, че безгрешни няма и че най- често изход се намира, но от него зависи да го издири.
ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Моята цел е по- различна, не конкретно децата да не обръщат внимание на "дребните неща" /за всеки човек различни неща са важни- дребни и едри/, а да търсят истината, т.к. често тя не е свързана с оценката, дадена им отвън от приятел, познат, учител, колега по- натам. Тя може да е ориентир някакъв, но не задължителен жалон, по който да се равнят.
Това с разреваването и вземането се отиграва обикновено по- ранко. Детето трябва да знае- да сподели всичко, родителите да преценят дали то се поглезва повечко /знам, знам, че тукашните деца не го правят, аз говоря за нетукашните/ или наистина в обстановката има съществен непреодолим проблем. Щото може и да е второто и да се наложи промяна в обстановката. Ледът е много тънак, понякога, а последиците варират от нищожно до много съществени. За да се вземе решение родителят трябва да е възможно най- запознат със ситуацията и най- обективен. Да няма уклон да защитава гарджето на всяка цена, нито да го обвинява по презумпция. Презумпции няма тук, има факти и преценка с изводи и крайно решение. 

Съгласна съм с Judy и действам горе долу по същия начин, само дето не виждам резултат 

Аз бях същата, с тази разлика, че ме беше срам и си сдържах сълзите, израснах го през пубертета.
Много се радвах, че детето ми не е като мен, но след като стана на 4 г. от пълен непукист се превърна в супер чувствителна. Даже не повярвах първия път на учителката в градината като ми казваше колко е чувствителна.

В началото в училище всеки ден повръщаше като започнат да пишат домашните (от страх, че ще сбърка нещо и трябва да го прави отначало), след като установихме, че не е физически проблема, започнахме съвместно с учителката да работим в тази  посока и има резултат. Това по отношение на учебните неща. Отделно са тези със съучениците, изкарвала ми е акъла като ида да я взема и намеря ревяща, хълца и не може да говори, вече си мислех, че е станало кой знае какво, пък тя се била разделила с "гаджето" или някое момиче й казало, че не иска да си играе точно сега с нея  и т.н. и т.н.

Понякога се засяга от някаква смешна забележка, която съм й направила, за стаята, някоя дреха или нещо, което трябва да оправи, меря си думите вече, намирам начин да й го кажа така че да не се засегне, но ми е ясно, че няма как така да я щадят и навън, затова не се престаравам, успокоявам се само с това, че засега споделя...

Моят племенник има подобно поведение.
Силни, остри емоции, рев чак до посиняване и хълцане  - последното беше като нямаше място за него на детски рожден ден. Бяха сложили един стол по-малко и той се разстрои невероятно за такава дреболия.
В началото майка му много се тревожеше. Водиха го на лекар - правиха изследвания - ЕГ, невролог и други подобни.
Оказа се, че няма нищо, просто детето е чувствително до крайност, което за съжаление най-много пречи на него самото.
Сега (вече е 5ти клас) се опитват да омаловажават проблемите, които той смята за големи и да не му обръщат внимание. Но е трудно, резултатите са бавни и с променлив успех.
Препоръчаха му спорт за освобождаване на емоциите.

то изглежда вече като универсално обяснение, но наистина е до темперамент и тип нервна система. Понякога и някои хора просто не могат да преодолеят или възпрат избухването в плач или смях, буквално всичко им се изписва на лицето. Не е срамно, човешко е. Неприятно ми е дда го призная, но животът е доста жесток, по-скоро околните са доста жестоки и децата и родителите се принуждават да се учат на самоконтрол, за да избегнат унижението. И възгледите са такива в днешно време - трябва да си твърд, да не показваш емоции.

Разбира се. Типът емоционалност е вроден. Възпитава се външното поведение. А отсяването на важно от маловажно става с личния житейски опит.

В някаква степен смятам, че не е нужно всяко нещо да се преживява лично, за да се убедиш в него и да си промениш нагласата и реакцията. Все си мисля, че родителя може да дава насоки и обяснения, а не просто да хвърля децата си в различни ситуации за самосправяне.
Аз не просто искам да го уча да си сдържа емоциите, наясно съм че това няма да стане от раз, че с възрастта човек добива самоконтрол, но искам да го предпазя от прекалената емоционалност. Разбира се, че вярвам,че е вроден типа нервна система ( още повече, че аз съм го водила и при специалисти, които са потвърдили, че е такъв и че това не е болест или нещо такова, че хората са различни ), но все пак колкото по бързо успее да отсее дреболиите и те престанат да му влияят, толкова по малко негативни емоции ще изпитва ( независимо дали ще ги преглътне ).
Не очаквам някакви чудеса от темата, по скоро споделяне на личен опит и донякъде да видя има ли и други такива деца и какво предприемат родителите в случая.Може би някаква тактика, която не съм се сетила и така.

Никой не е в състояние да преживее всичко, що става под слънцето. Но широкият поглед и личният опит са задължителни. Да се намила с години едно и също понякога има ефект по- слаб от 5 минутно лично преживяване. Лично и многократно съм се убеждавала в това.
Разбира се че има всякакви деца. Това не решава ничий конкретен проблем. Даже и научените да се сдържат са минали, макар и по- ранко/обикновено в ДГ/ през подобни ситуации. Повечето са се научили. Не за един ден, разбира се. Ако им е била дадена възможност затова.
Аз съм писала конкретно как съм процедирала с моите, само че от І група, не от І клас. Само това е разликата. И не са по- малко емоционални, никак. По- лесно е, когато е рано. Това- да.

Ти как реагираш, когато ти се обади или когато плаче? Какво казваш, как? Каква е ответната реакция? А в градината или преди училище как е било?

Ами питам го конкретно какво е провокирало плача, успокоява се като му говоря.Аз и заради това му купих телефон да може да ми звъни, ако нещо иска да сподели в училище през междучасията, защото съм наясно, че госпожата няма да седне да  се занимава с персоналното успокоение на всяко дете.

Ами и в градината трудно приемаха госпожите емоционалността му, постоянно се опитваха да ми обяснят,че градината била като казарма и да не съм си въобразявала разни неща като индивидуален подход и т.н. Та там разправиите бяха големи, ама с мен.   Наложи се да им обясня, че не са те които го решават, взех му ресурсен учител , много трудно преглътнаха, че им се натриса! дете със СОП. Понеже той проговори много късно и имаше проблеми заради това, отделно, че децата му се подиграваха, отделно, че госпожите имаха претенции за казармено поведение.

Предучилищна кара в училище, нямаше някакви сътресения. Всичко си вървеше нормално.

Но както и да е, сега съвсем не става дума за подобни проблеми, той си учи нормално, няма проблеми с поведението спрямо децата ( макар че се оплаква понякога, че някои деца го обиждат ) или госпожата, просто заплаква за много дребни на глед неща. Съвсем не казвам, че реве всеки ден и аз се чудя дори какво точно му го провокира. По скоро при забележка за негова грешка, не знам как да му обясня, че не е страшно ако сгреши. Той прави от това голяма драма.

"Дете със СОП"... не съм запозната с личните истории на участниците във форума принципно. В конкретни теми е добре да се изясни, т.к. има значение. Конкретно детето има ли заболявания? Работили сте с ресурсен учител. А сега работите ли със специалист?
В какво се изразява най- съществената промяна в средата от предучилищната група и сега, І клас? Деца, учител?
Разправиите в градината пред детето ли бяха?
Извън училище контактува ли с други деца и там как се справя?

Всичко, и деца и учители.

Тези с мен, не естествено. Но какво точно са му крещели госпожите не мога да знам на 100 %, все пак не съм присъствала.
Но това не е тема на разговора, защото всичко си е минало. Детето няма никакви обучителни проблеми в момента, работили сме със специалисти и сме изчистили нещата, защото по тяхно мнение не се нуждае от това.Няма заболявания.
Да, няма проблеми.

на моите съм им казвала, че често другите хора (деца или възрастни) не гледат с добро око на проявата на някои емоции като плач и дори буйна радост, затоова е по-добре да се опитват да запазят хладнокръвие, доколкото могат, пък ако не успеят, да не се притесняват. А за обидите, критиките и др., първо да си ги пуснат покрай ушите, и ако няма ефект, вече могат да "сритат в кокалчетата". Не е добре и да седят пасивни, като някакви мижитурки, пък нека после на мен някой да ми се оплаква. Досега не е имало оплакване.

На всичко ли реагира така /с плач/? Забележка от госпожата, другарче му взело нещо и го дразни т.е. различни провокации за него. 

Ами не, не бих казала,че на всичко.По скоро в ситуации, които той сам определя като тъжни и не може да се справи  и почва да плаче.Бързо се отчайва някак и вижда грешките си огромни, дори да не са такива. Дори е имал случай почнали контролна той направил някаква малка грешка в началото, госпожата му обърнала внимание, той се разплакал и до края на контролната, плаче и решава и госпожата казва, всичко решава вярно и сълзите му текат.   

Здравейте много хубава тема запис и от мен 

Моят син има подобно поведение. Не плаче, но вътрешно преживява големи драми, за невероятни неща ... 
Ще следя темата с интерес.
На въпроса - говорим, много и за всичко... Понякога обаче само това не е достатъчно явно... или пък аз не го правя достатъчно добре...

Големият ми син е малко особняк.Не иска да играе с други деца.Как ли не се опитвахме да му помогнем да реодолее това, но не .И се отказахме.Много е важно да не насилваш нещата.

Аз плача като идиот и сега на дърти години .И за добри и за лошо.Кагато бях ученичка мразех да ходя на кино защото накрая винаги плачех -какъвто и да е края.После пораснах и спря да ми пука .Просто си плача.Като магарица.

Всъщност това е вид гордост, която е наранена.С времето ще се научи да се справя.
Сега като питам сина ми той не си спомна тези трудни моменти...

"Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент - Лорънс Шапиро" - това е книга, която може да свалиш от нета /копирай в кавичките в търсачката/. Има доста неща, които биха могли  да бъдат от полза на всеки родител.

Единственото, за което се сещам е да му се спестяват /когато е възможно/ неща, които го разстройват и да поддържаш по-тесен контакт с учителката. Мисля, че тук грешиш: Госпожата трябва да е наясно с тревогите на родителя, за да съдейства адекватно, да се намеси при нужда и да помогне. Става въпрос за дете в първи клас, което още не е обръгнало и все още се адаптира към училищна среда, новите изисквания, новия режим...

Деца като твоето - съвестни и чувствителни, се срещат все по-рядко.  

Безкрайно си права...
Но знаеш ли колко малко учители са такива ... по една или друга причина.

Книгата наистина е хубава.
До  края на 4 клас иди доиди учителките са като майки...Но от пети клас забрави .Всеки влиза и излиза  и само са недоволни от дициплината и така...

Благодаря за съветите и книгата.

Не, че имам оплаквания от госпожата, но просто съм реалист, че няма как да очаквам тя да смогва с индивидуалните особености на всяко дете, все пак 25 са и на главата. Пък и съм наясно, че ако се държи персонално по мило с него вероятността останалите деца да се дразнят е голяма.

Понеже такива по чувствителни деца са по често момичета ( или поне аз такива съм виждала ) , а моето е момче, на мен самата ми е малко трудно да решавам какви са правилните тактики. Бъди мъж,мъжете не плачат - на мен ми е трудно да му говоря така. 

Това онзи, същият Шапиро ли е, психологът?

Е, все пак не можем да избягаме от очакванията момчетата да са по-твърди, та се налага да възпитаваме и това у тях. Поне запред хора да се показват твърди, пък вкъщи да се тръшкат от рев, ако искат. И да се научат да се харесват също е добра стратегия. То е като в живота - винаги печелиш, ако си в добри отношения с началника. 

Би било добре да му помогнете да разбере,че:
- безгрешни хора няма. Всички грешим /майки, бащи, учители и т.н./
- грешките са дори нужни, за да можем да се научим
- нищо, което човек прави за първи път не се получава идеално. Колкото повече грешим и повтаряме опитите, толкова по-добре става.
- да анализира определената ситуация / какво се случи, защо, какви реални последици има, как следващия път да я избегна, какво означава за мен/. Самият анализ е важен, защото той постепенно изолира емоцията, а включва по-скоро мисловна дейност. Тя помага да се дистанцира и успокои. Дава шанс да погледне в перспектива, а да не задълбава прекалено в конкретния момент. Това естествено в подходяща за възрастта форма, а не като доклад на професор.
- обичате го винаги, без значение дали и колко пъти греши


Някой спомена спорт като извънучилищно занимание, аз пък бих ви предложила изкуство, дори да не стане добър художник, артист, музикант. То дава чудесно поле за изява на емоции. 

Да, като го спомена,  аз също съм за изкуството. Направо си е като терапия, разтоварват се емоциите, по-скоро се натоварват в продукта на изкуството, също се развиват умения като постоянство и дисциплина, преодолява се страхът от сцената (ако е сценично изкуство), дететоо забравя външния свят и се потопява в съвсем друго измерение. Виждам го по моите колко благотворно се отразява. Някак облагородява душата и тялото. Никой от двамата не се вижда като професионалист в изкуствата, но вече 6-7 години се занимават и дума не обелват да се отказват. И децата от групите са много свестни,някак са си лика-прилика, дори най-лудите и бесните от тях.

Не мисля, че емоционалността може да се възпитава. С възрастта и натрупания житейски опит се научават да потискат чувствата си, но макар и не изявена, емоцията си остава.

дъщеря ми също е прекалено чувствителна и докачлива. Това, което най-много й помага, е спортът. Поставям я нарочно в екстремни ситуации - да преплува много дълго разстояние, да пусне стръмна писта, да покори връх, за да добие повече самочувствие, че може да се справя.  Според мен в повечето случаи става въпрос за вродена нервна система и темперамент, защото от малка се опитвам да й внуша, че не трябва да обръща внимание на дреболии, че не трябва да приема всичко лично, никога не съм изисквала от нея да бъде идеална, постоянно й повтарям, че не ме интересуват оценките й и най-важното е да бъде спокойна и щастлива, но резултат няма. Продължава да се тръшка и за най-дребни грешки. За капак класната пише щедро двойки за "невнимание". Моето мнение е, че в училище проблемът се задълбочава, тъй като по-чувствителните деца приемат много навътре грубите казармени методи на дисциплина и назидателните двойки. Затова приветствам идеята оценките до трети клас да отпаднат. 

Записвам се в темата, моето дете също е емоционално.  Случвало се е да поплаква, но него по-скоро го избива в посока всичко да става и прави, така както той иска, независимо дали е прав. И като му направя забележка/ според мен по приемлив начин, но не съм педагог, не зная/, започва едно сърдене .

И аз сериозно мисля за спорта, като евентуален `изход` - освен физ. натоварване и изразходване на енергия, спортът и много възпитава. Есента ходи на плуване, но прекъснахме заради бронхит, сега напролет пак смятам да продължим.

Аз бях такова дете.За такива като мене казваха "сълзите на носа му".
Плачех горчиво и на тъжни филмчета, и за неуспехи в училище, и ако не съм "избрана" някъде си, и ако се скарам с приятелка.Веднъж ,в края на учебната година, може би съм била пети клас, класната определи 4-5 момичета, които през ваканцията да и помогнат за пререждане на училищната библиотека.И аз не бях сред тях, що сълзи проревах.Ама не от инат или "да се напъвам", както се случва при по-малки деца, а горчиво, страдалчески.После се оказа някакво недоразумение, защото класната ме срещна на улицата и попита защо не идвам да помагам в библиотеката, остана учудена, като и казах, че не ме е посочила, оказа се, че ме е пропуснала случайно.

Майка ми, макар и педагог, не ми помагаше много.Или лекинко ми засилваше "вината", или ме подканяше да спирам да плача.Което ме правеше по-предпазлива в следващите "прояви" ,но тъгата оставаше.Години по-късно разбрах, че баща ми е свръхчувствителен, просто е съумявал да крие емоциите си.

Аз нямам такова дете, на моето емоциите са в диаметралнопротивоположната гама, но от позицията на някогашно такова дете , мисля, че имах нужда от:
- някакво по-смислено обяснение за преходността на нещата.Ако ми беше обяснено ,че в живота има успехи и неуспехи и е нормално "да ти се полага" от всичко, мисля че щях по-леко да приема неуспехите.
-да се насищат положителните емоции.Ако има достатъчно основания и поводи за искрен смях, мисля сълзите ще идват много по-рядко/Така всъщност се самоизлекувах.За съжаление-на съвсем не детска възраст/
- да не се укорява детето за изразената емоция.Ако се подлага на директен укор, то ще се затваря в себе си още повече и ще бъде по-уязвимо.Но същевременно да се коментира спокойно всеки повод за тъга, да се дава възможност на детето да си изговори причината за тъгата.

Малкият ми син беше такъв. Сега влиза в пубертета и нещата се нормализираха. Съвсем се промени, стана супер спокоен и не се разстройва, нито реве.

  Дано! Обнадеждаващо е!

Дъщеря ми беше от чувствителните. За всичко ревеше. Дори в първи-втори клас й лепнаха прякор "Ревличката". Много съм говорила с нея, много пъти сме анализирали защо и какво точно я е разстроило, показвала съм й, че това или онова е без значение, че е безмислено да пролива сълзи и да се измъчва заради неща, които са поправими. Вече имаме договор, че се плаче само при смърт, поради силна болка или при безвъзвратна загуба на нещо много ценно. Определено плаче по-рядко, но това съвсем не значи, че вътрешно не пролива сълзи и не ги преживява драматично нещата. Затова продължавам да я наблюдавам, и, понеже знам какво би я накърнило, започвам да разчепквам, дори и тя да не дава външни признаци, че е наранена.
Може би с времето ще успее до съвършенство да контролира изблиците, но това съвсем не значи, че няма да остане свръхчувствителна.
В този смисъл смятам, че емоциите не могат да се възпитават.

Така е, само с времето/при всеки различно/ и опита  `притъпяват`. / съдейки по себе си  /

Ще следя темата. Голямата ми дъщеря е изключително съвестно дете и е много чувствителна. Почти всеки ден за нещо е плакала в градина. Във връзка с взимоотношенията и с приятелчетата или със спазването на правилата, също и заради несправяне със задачи. Веднага се натъжава и сълзите рукват за секунда. В повечето случаи бързо и минава и дори напоследък сама осъзнава, че не трябва да плаче така за всяка ситуация и  съжалява, че толкова лесно и бързо се разстройва.
Понякога в рева си казва "...неее мога да се успокояяя...", а заради това още повече почва да плаче.
Предстои ни първи клас и направо ми е свито сърцето.

Здравейте. И аз се записвам за темата като майка на 5 годишна "ревличка", склонна да повръща при всяко притеснение и забележка от външен човек.
Наскоро в детската градина имаше лекция "Емоционалната злоупотреба с деца от възрастните". Бяха споделени тези, които на пръв поглед звучаха странно, но всъщност има доста истина в тях. Целта беше родителите да се убедят, че колкото по-рано дадат самостоятелност на децата, толкова по-добре за самите деца. Което според мен е напълно вярно. Така децата стават уверени в собствените си действия, не търсят постоянно одобрението на околните и нямат чести поводи за вътрешен емоционален конфликт от типа "Аз сега добре ли се справих или сгреших". Най-трудното е да покажеш на детето, че го обичаш и подкрепяш без да го правиш емоционално зависимо от теб; да го научиш, че има правила, които трябва да се спазват, и че има моменти, в които правилата могат да не се спазват, ако това те наранява, например.
Лесно е да се каже, но е трудно да се направи  .
Съгласна съм, че спортът и други занимания, които издигат собственото им самочувствие, помагат за справяне с емоциите.

Лекът за тази тревожност и сълзи е усмивката. С приказки нищо няма да стане. Според мен изяви на сцена /танци, театър/ биха помогнали. С представянето си те ще имат винаги одобрението на публиката, а това носи радост, повдига духа и вярата в себе си. 

Много си права, как не се бях сетила. 

Не знам, все пак чувствителните деца не са просто по тъжни от останалите, те и по лесно и по често се смеят, точно защото реагират по силно на всички дразнители - и хубави и лоши.  Така, че според мен няма връзка с изпитването на повече положителни емоции да намаляват отрицателните, а по скоро спокойствието е ключа. Спокойствието и увереността. Защото аз например забелязвам, че за едно и също нещо в къщи пред мен няма да се разплаче, ако и да не му е приятно, че е сгрешил или да му направя забележка, докато пред други хора е възможно и да не го преодолее и да му рукнат сълзите. Разбира се той вече е голям и осъзнава, че не е хубаво така заради самия него, просто явно на моменти иска, но не успява да спре емоцията, която го превзема. Даже ми е смешно понякога като го питам как мина деня ти днес в училище и той да отговори - добре, нямаше рев. 

п.п. Честит празник на всички ни и много усмивки и за малки и големи. 

 Дано!  Честит празник и от мен!   

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!!!  на всички мами.Следя темата ,защото и моят син  на почти7г. е от по-чувствителните. При нас проблема е ,че по-трудно приемаме промените.Като малък когато му подарят нова играчка трябваше да престои в ъгъла една седмица(през това време само ходеше и я гледаше)докато почне да играе с нея,сега вече не е така.После дойде  проблем-тръгване на градина РЕВ до спукване,вследствие на стреса често боледуване ,отключване на алергии и го спряхме.Закрепихме го една година в къщи,но на 5г.тръгнахме на занималня в училище ,в началото голям проблем-ревове запознахме се с директори,мед.сестра-всички се включиха да го успокояват цяла година ходи без особено желание ,,напредваше в материала но ,не взимаше участия. Чак лятната ваканция заяви че в училище му харесва и иска да ходи.Тази година ходи с кеф и самочувствие Догодина ни предстои първи клас и моите тревоги са,че ние учим в едно малко квартално у-ще ,а  винаги съм мислела че ще го запиша в по-елитните такива(може би от предрасъдаци). Та мисълта ми  е  дали да го местя и всичко да започне от начало и вместо да си гледа  и усвоява уроците ,ние да се успокояваме че и по лошо МОЛЯ ДАЙТЕ СЪВЕТ..П.П препоръчаха ни много добра госпожа в сегашното у-ще ,но все пак съм раздвоена.Мъжът ми ме обяви за луда ,че чак толкова съм се вързвала на истерията за първи клас и че нямало значение къде ще учи важното е да му се учи.     Май стана много дълго.  Предварително Благодаря

Моето дете е 2 клас в у-щето в района. Имах предварителна информация за г-жата, че е строга, но и много дава като знания, което се оказа вярно. Държи за дисциплината и усвояване на уч. материал, не пише незаслужени оценки. Доволна съм. Децата я уважават.
Аз самата осн. образование съм учила също в кварт. у-ще, не съжалявам, напротив дало ми е нужните знания и увереност сама да се подготвям за приемни изпити по-нататък. Успех, каквото и да решите!

ако детето вече се е адаптирало успешно, и ако учителката в първи клас, която ще ги поеме е добра, не виждам защо да се мести и да започвате отново адаптация. Учителите на първокласниците посещават понякога предучилищните групи, та имат предварителни впечатления.

Благодаря за бързите отговори

Интересна тема. Моето хлапе определено е силно емоционално, но не толкова от обиди или нечие поведение, а се насълзява например на тъжна песен или филм. Да имате идеи над какво да поработим?

И аз се записвам.
Със сина ми имах посочения емоционален проблем. Още от детската градина. Много се притеснявах как ще му се отразява в годините този рев за елементарни неща. Изхождах и аз от всеприетото мнение, че ще става мъж и е  срамно да плаче. Всъщност  най-вече се тормозех, че е много раним и за него самия е по-добре да не е толкова чувствителен. За всеки малък неуспех в училище, а и преди това в градината се лееха реки от очите му, обвиняваше себе си, че не е достатъчно добър, умен, схватлив и т.н. Стигаше се дотам, че тотално се демотивираше и захвърляше всичко, с което имаше проблем.  Късаше ми се сърцето и се чудех какво още да кажа и направя за да преодолее по-леко поредното разочарование. Постепенно реките от сълзи намаляваха и остана само насълзяване на очите.
Разказвам всичко това, за да успокоя до колкото мога всички мами с такива дечица. Може да звучи тъпо, но истината е, че децата с времето се научават да преодоляват голяма част от причинителите на тази негативна емоция. Прави са и тези, които казват, че се научават и да я прикриват. В момента сина ми е на 21 и няма и помен от тази емоционалност. Все още си е толкова чувствителен и добър, но го показва пред определен кръг  хора.
Дъщеря ми върви по пътя на брат си / и как да е друго като е въпрос явно на гени, а това е единственото, което май са взели от мен / и с проблеми подобни на посочените в  другите постове. На 6 години е и разликата е, че не повръща от притеснение, но пък я заболява корем и я хваща разстройство. Знам, че като тръгне на училище ще стане още по-тежко, но от опит знам също, че колкото и да говоря и успокоявам всеки път ще е само временно. И тя ще го израстне, а до тогава ще й давам подкрепата и любовта си, за да премине надявам се без големи травми през този период.

Предлагам компромис - опитайте се да го запишете в елитно според Вас училище, за да не се съмнявате/ съжалявате по-късно. Ако свикне бързо - чудесно за всички, ако ли не в "малкото квартално" училище вероятно лесно ще го преместите, заради адресната регистрация, особено пък ако напливът към него не е голям. Обратното е трудно постижимо според мен.

teyabg-и аз бях на това мнение ,но се оказа ,че дори и в нашето малко квартално у-ще за въпросната учителка-наплив голям ,сега сме пуснали заявление  и сме в нейния клас ,но сме с предимство  ,защото сме в предучилищната група на у-щето.А след подадените ми заявления и в други училища (за да ми е чиста съвестта),и запознаването ми с обстановката,зам.директорки,среда все повече си мисля ,че май нашето квартално у-ще с по-малко на брой деца,спокойна обстановка,позитивно настроен училищен персонал и познати деца ще е най-подходящия избор за моят първолак.

щастлива мама, специално за началния етап наистина най-важен е учителят, а не училището. Ако преместването има риск да стресира детето и както с 300 зора е свикнало веднъж, сега всичко наново.... мисля, че не си заслужава.