Обичате ли стихове? - 9

Нова книга от поредицата "Световни поети":



Авторът на "Магмата/Слепият часовник" е Йоздемир Индже, който е турски поет с над 20 стихосбирки в библиографията си. Многократно е награждаван не само в Турция, но и в чужбина. Няколко пъти вече е издаван у нас, но горното заглавия май съдържа изцяло непубликувани на български негови неща.

 

  Да се включа в темата със стих, който много ми хареса.

 
            ЖЕНА В ДЪЖДА

 
Ивайло Балабанов

 

Една мълния опна

                 жълтото си въже.

Тя го прескочи и по клокочещия

                 гръм премина.

От балконите по нея

                 валяха очи на мъже

и димеше от страст и възторг

                мократа ѝ коприна.

В синята мъгла на роклята

                жената вървеше гола.

Виждаше се вятърът как тече

               през светлите й  бедра.

И защо сравняват винаги

               хубавата жена с топола

в този час и най-нелиричният

               между нас разбра.

Пороят на погледите ни спря

              пред оня жилищен вход,

в който угасна сънят ни

              горещ и лунен...

Мъжете вече псуваха наум

              щастливия идиот,

който ще я посрещне,

              но ще забрави да я целуне...



  Какъв край има...
 

 

Ивайло Балабанов е великолепен! Ето още едно негово:

Обществено мнение

Каква жена! За миг я зърнеш
и ток те удря в слабините...

На сватбата й попът селски
три пъти падаше в несвяст.

Мъжете, подир тази сватба,
си понамразиха жените

и до един се разболяха
от дяволски мерак и страст.

Жените първи я чумосаха
и от жена тя стана кучка.

За нея сториха магия
от вълча кост и жълт конец.

Подхвърлиха змия изкормена
в дома й, а след тази случка

набиха болния й мъж
и го нарекоха скопец.

Дете не се роди у тях
след сватбената й година,

и селото им върза люлка,
изплетена от зла мълва -

че пей не струва, щом е ялова...
Мъжът й скоро се помина

и тя - сирак от край незнаен,
остана в къщата сама.

Тогава почнаха хвалбите
във кръчмата, след три мастики:

"Ах, тази блудница! Ах, тези
гърди с къпинови зърна!..."

Тъй, нощ след нощ, мъжете селски
- все донжуановци велики,

един след друг и ред по ред
преспаха с блудната жена.

Като кокиче сред бодили,
между възхита и омраза

живя жената - с гнусна слава
разнасяна нашир и длъж,

и днес внезапно се помина...
При следствието се оказа,

че тя е девствена, че даже
не е докосвана от мъж.

Три цвята: Червено

В кобалта на притихналата нощ
луната се гримира във червено.
Смехът на сова реже като с нож
на хоризонта дървените вени.

От болката потръпва скършен клон,
кобалтът се разлива по земята.
Червените коси на Сет-Тифон*
луната от челото си отмята.
 
И пак е нощ, и пак съм в моя ад.
Но този път не ми достигат сили
да утоля неистовия глад
на спомените, нокти в мен забили.
 
Нека пируват. Нощният им лов
току-виж ми донесъл опрощение.
Днес никой не умира от любов,
та аз ли да си търся извинение?
--
*египетски бог на греха

  ellyst , три пъти прочетох "Обществено мнение".

 Силно стихотворение. Наистина е вериколепен Ивайло Балабанов.

Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
 но кой е печелившият билет?
Добрите хора вечно са самотни,
 а лошите живеят на стада.
Човек привиква някак неохотно
да казва „не”, когато мисли „да”.
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса -
бъди злодей, за да не ти е зле!
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: „Ура!”
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?
Добрите хора пеят тъжни песни,
 а лошите - тържествен дитирамб.
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант…
Добрите хора вярват във Доброто,
 а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото
 не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
 разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда -
 Доброто надживява и смъртта...


Не знам на кого е, но е много хубаво...

На Ивайло Диманов е, казва се "Надежда"

ellyst    Ивайло Балабанов го открих (срам за мен), но днес, след като четох тук. Велик е!  Срамувам се, че не съм следила творчетсвото му досега, но ще наваксам веднага. Тези негови стихове направо ме просълзиха:

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА

Не можеш ли да победиш жената
със роза-не отивай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка,
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
НАСИЛА ХУБОСТ НИКОГА НЕ СТАВА!-
потънал в Арда ясния й вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език.
Но мъдростта при мъдрите отива…
насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възспряха ни Отци и Сина,
ни Богородица край своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсиха зокум,
помятаха,а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка!
Годежен пръстен с турчин не мени.
ПЕТ ВЕКА продължаваше-ЖЕСТОКА-
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война,в която
воюваха кинжалът и ЧЕСТТА,
НАСИЛИЕТО СРЕЩУ КРАСОТАТА
И ПРОСТОТИЯТА-СЪС МЪДРОСТТА.
ВОЙНА!ВЕЛИКА ЖЕНСКА ЕПОПЕЯ,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея-
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед,
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите и от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана,
поклон и стори.ДО ЗЕМЯТА ЧАК!




Европа,млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа ръкопляскаше на Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали
и замъци-във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян…
Въздигаха се кървави калета
градени със отрязани глави,
и в същност си остана непревзета
страната на хайдушките орли,
а беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремаклия пушка,с проста сопа,
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!

Да се запиша с един любим стих, а по-късно и с един личен.

Късна среща

Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.

Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас…

И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата – и пия…
Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
… Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,

внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън …

Давид Овадия

Красива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: "Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д'Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза на пъргавото българско хоро.
ВЪв ден, различен ден от всичко други, самата бяла като сватбен стих,
а с очите си - две черни теменуги, закичаше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам - равно на човешки род.
 Аз чувам как самият Господ срича: "Адам плюс Ева равно на живот!"

НАВРЕМЕТО

Навремето аз пишех стихове,
навремето и теб те имаше.
Отиде си, и взе със себе си
душата ми, мечтите, думите.

Душата ми се върна, всъщност
да бъда честна – ти я сам прогони
Забрави я, на улицата в тъмното
бездомна бе, отново приютих я…

Мечтите ми – измислих нови
животът без мечти е погребение.
Рисувам слънцето, и ново утре
в което ти да нямаш връщане…

Но думите… Къде отнесе думите,
за Бога, ти не осъзнаваш силата им. . .
Не им посягай, чакай, остави ми ги
с тях всяка сутрин да те доубивам

мое си

silveto_ - чудесно стихотворение на Давид Овадия си ни споделила. 
Александра, направо настръхнах ... прекрасно е и твоето!Браво! 

  Много хубави стихове сте публикували, момичета!
 Благодаря! 

 Къде си, МарИ?!  Липсваш ми! 

Радвам се, че ви е харесало. Доста рядко пиша вече, за съжаление. Трябва да ми е едно носталгично, тъжно, и тогава. Но явно снощи бях изпаднала в такъв момент и покрай това се родиха едно - две стихчета. Сега ще ви споделя и другото.

НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙ

Не се завръщай, моля те, недей
аз знам, ти имаш този странен навик
Когато се почувствам най – добре
от нищото изскачаш, разпиляваш.

Не се завръщай, не искам да знам,
какви били са тези твоите чувства,
Омръзна ми вече тази твоя игра -
да ми показваш в едно и Ада, и Рая…

И сложих точка. Вече нямам сили
да събирам парченца от мене…
Като котките имам седем живота
но усещам – последният вече живея.

Не се завръщай, всичко е различно
от погледа ти – дрога се отказах…
Сега съм нова, истински съм жива
не се завръщай…Остани си спомен…

19. ІV. 2012 г.

Нещо мое, писано преди 4-5 години:

Добър вечер, Самота!

Добър вечер, Самота!
Влез! Не се притеснявай!
Ще ти подам даже ръка.
Виждам, че пътя не си го забравила.

Добър вечер, приятелко стара!
Влез! Не затваряй вратата!
Знаеш от мен по-добре,
че няма къде да избягам.

Да те почерпя питие?
Сипи си! Недей се стеснява!
Не гледай, че има празно шише.
Аз съм подготвена. Има и второ.

Говори ми! Или пък слушай!
Аз от години с друг не съм си говорила.
С тебе времето по-мудно тече,
но нищо, така по-бавно ще остарявам.

Лека нощ, Самота!
Я, то станало светло?!
Добър ден тогава!
Ще те чакам отново довечера.

Лично творчество