Превръщане в тинейджър

Ще споделя само за ученето на думи по английски. По принцип ученето на думи поотделно е адски досадно и неефективно, за който и да е език. Защото хем се срещаш с малко думи, хем не знаеш как да ги ползваш.

Как учех английски? Намирах интересен текст, с интересна тематика. Така без да уча по 10 думи неусетно научавах по хиляда, плюс правилната им употреба.

Английският е супер важен- изобщо, да се владеят два езика на ниво. Билингвите имат по-различен, по-гъвкав подход към света, заслужава си вторият език да се научи из основи. Ама не се учи с учебници, а с четене в оригинал, преписване на интересни пасажи. Щото граматиката, дето се учи в училище, изобщо не дава представа за употребите на езика. Може да си изучил цялата английска граматика и пак да се издъниш за едно коректно изречение. А употреба на езика се учи само с четене или говорене, но най-вече с четене, където мисълта е най-сложна и взаимовръзките са най-интересни.

Препоръчвам частни уроци. Английският е страхотен начин за един тийн да научи повече за любимите си теми. Неусетно ще научи и език, и ще му е интересно.

досадно е, да, мразех го ужжасно, и сега го мразя! Мога да уча думи само в контекст, иначе забравям много бързо. Може и да съм бъгната.

Не си, просто езикът се преподава неправилно, от филолози, които имат гледна точка към езика от Балканската война. Според тях той е някаква статична система, която трябва да се зубри. Като им кажеш за нови теории за възникване на езика на базата на физически метафори, гледат младите докторантки лошо.

В Английската ни караха да пишем по 20 пъти думите, аз се правех на ударена и преписвах The Rime of the Ancient Mariner- хем научих думи, хем ми влезе под кожата идеята, че английският може да има много по-гъвкав изказ, отколкото в учебника. Ако учиш по учебник, няма да научиш език.

Стига с тоя език, жената не пита как детето й да научи английски. Пита доколко да е твърда/мека с него за неща, които тя смята за важни, а той не.
Моят син, точно на 11, засега не се дърпа за учене, английски и домашни, обаче от спортуване например се опитва да клинчи.
И изобщо не вървят подходи в стил - ми както си прецениш, стой си обездвижен и дебел (щото ще си седи, на него в момента не му пука, това не му е никаква ценност); нито аз ще оставя спортуването му, щото ще реша, че е маловажно.

Та това, което мисля по основния въпрос, е, че подхода (както винаги) е по средата. Твърда съм дотолкова, че достатъчно твърдо и ясно съм казала, че той ЩЕ спортува; мека съм дотам, че да го оставя да избере какво точно. Твърда съм, когато ми мрънка сутрин, че трябва да започва да учи отрано, за да не закъснее за тренировка (щом се налага, ще учи) и съм мека, ако наистина е много преуморен или има прекалено за учене и ще му е трудно да се справи.
Вариации по темата много. Въпросът е, че няма точен подход.

Аз самата съм в ужасен ступор в момента, защото ежедневно се сблъсквам с някакво ново предизвикателство и хем чета и се подготвям, хем всеки ден се учудвам колко бързо се случват нещата  Затова много се зарадвах на темата и така се разочаровах като се отплесна в посока как се учи английски и кое е важно да се учи и кое не.

Аби, Бърди, ако имаше рецепта, досега Нобелова награда да съм взела! Пък и, авторката наблегна на проблемите с учене на езика.
а може би наистина му идва много, да му е омръзнало и куп други неща. Проблеми ли има с теглото, че непременно трябва да спортува? Може да му е достатъчно да играе с момчетата преди/след училище, вместо високо спортно майсторство. Или пък, да има нужда от почивка, то си е тягостно винаги по един и същ график цяла учелна година. Както при възрастните има творчески кризи (да си почине малко, да преосмисли, пък да се върне или започне друго), така може и при децата, те с каво са чак толкова различни от нас? Нали, ужким извънкласните занимания са за удоволствие, хоби, иначе по какво ще се различават от задължителното училище?
Според мен просто трябва да имаме и предвид какво казват децата, особено що се отнася за извънкласните занятия.

Момичета,
благодаря ви за съветите.

Това което ще направя е да изясня причините, поради който реагира по този начин.
Ще задавам въпроси, с цел изясняване на истинската причина, колкото и да не му е приятно да го разпитвам.
Ще му покажа, че го обичам, въпреки решенето, което ще вземе и съм насреща за помощ.
Ще му покажа ситуации, в които се е справил и е бил победител и как сега заедно пак можем да се справим.

Точно от там трябва да се тръгне при решаването на всеки въпрос.
Желая ви успех на двамата. 

Ами айде де, че още едно ме чака по тоя път 

Да не разводнявам темата на авторката, ние общо взето проблема го решихме (иначе да, много е лаком и много напълнява ако не спортува, а на двора вече никой от съучениците му не играе).

Бърди, с какъв спорт се занимава детето ? Сам ли ходи на тренировки?
Питам,защото имаме същият проблем.Тренираше в у-ще ,но треньорът
се занимаваше само с две-три деца,които ги готвеше за състезаниия и
съответно загуби интерес.

Първо ходеше на карате, но се оказа, че не е за него строгата дисциплина там. И там колкото и да бях твърда, в един момент отстъпих, защото видях, че смисъл никакъв няма.
Сега ходи на плуване и там си намери мястото, харесва му и ходи. Проблем ни се получава сега като е втора смяна и в дните, в които е на плуване, трябва да стане и да започне да учи по-рано и не му остава време да се помотае. Точно вчера беше такъв случай, изпрати ме със страдалческа физиономия, пък аз му скръцнах със зъби да учи и да ходи да плува, та затова така скокнах на темата 
Иначе му предложих да отиде  на един хип-хоп, без да го насилвам, само да види дали му допада - и се оказа, че много му хареса и сега си ходи без подканяне уикенда сам. 
Та затова казах, че проблема като цяло сме го решили, но появяват се случаи на мрън-мрън, когато и аз като авторката се чудя и се мая и се главоболя.

Бърди, работя по въпроса. Е, награда едва ли ще ми дадат, ама ми е от голям интерес да разбера. Все едно тъърся философския камък на възпитанието. 

До момента съм стигнала до извода, че каквото и да прави човек, е добре да отдели в един момент малко време за анализ, да си зададе журналистическите въпроси. След като отшуми емоцията, което е доста трудно, ако се отнася до собственото дете. Аз направо откачам на моменти с моите, хем искам вълкът да е сит, хем агнето да е цяло. Установявам, че е много полезно да си задам въпроса "аз сега, като искам детето да направи "това", дали ми е важно на мен, или му е важно на него?".

Да, аз също гледам да правя така - да поразсъждавам като ми е отминала емоцията, плюс да се помъча да установя причината той да реагира така (което обикновено си е трудна работа, щото и той не е особено наясно в общия случай ).

Според психолозите и двете са неправилни...
Психоложката в училището ми беше препоръчала една книга
"Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори" (тук може да я видите)
http://www.book.store.bg/p27021/kak-da-govorim-taka-che-deteto-d … lejn-mazlish.html
Така и не съм я купила още.
Основната идея е, че децата имат нужда от съпричастност, не от наставления, затова и така се държат. Те нямат нужда  от аналитични обяснения какво и защо трябва да правят – това го знаят. На репликата за ученето на тъпите думи на английски например би трябвало да се отговори нещо от рода на „Ей, ама колко думи имаш да учиш... А много би искал да поиграеш нали?“ Нещо такова, детето да почувства, че му съчувстваме и го разбираме. Не става въпрос да отстъпваме от позициите, а просто да изслушаме детето и то да почувства, че го разбираме и сме съпричастни към неговите проблеми. То всъщност това никак не е просто, де, защото оня моят тийн като избухне и кресне за нещо, което много добре знае защо трябва да прави, и на мен не ми издържат нервите иииий аз вместо да се държа като зрял човек, реагирам като него… И не се получава.  
Между другото големият, който е в 10-ти клас, започна да проявява някакви признаци на очовечаване. Тъкмо бях решила вече наистина да спрем с уроците по английски,(английският е само пример, въпросът с поведението е принципен) защото и на мен ми писна години наред да слушам подобни неща, и той заяви, че вече искал да ходи на английски, в училище и без това нищо не учели (То това аз прекрасно го знам! ). И да видиш как намери и учебника, който беше изгубил (сред нещата на брат му се оказа…), и контролно без нито една грешка донесе! И в къщи започна сам да се сеща да върши някои неща. Ама това е втория срок на 10-ти клас. Дотогава… много здрави нерви трябват.
 

чак такава съпричастнот като от американски психолог, от мен няма как да получат, да не са 3-годишни! Но им казвам, че им съчувствам за това, че имат да правят нещо неприятно или скучно, но това не отменя ангажимента им. Но започнат ли нещо да прекаляват с мрънкането и моткането, търсейки от мен едва ли не разрешение да не направят нещото, тогава вече им казвам, че проблемът си е техен. Едно време имаше една книжка по управление, и в нея беше направена аналогия с едни маймунки и как всеки трябва да си носи маймункатта на рамото и да си я гледа, вместо да се нагърбва с чужди маймунки. та, същото е и с писането на досадното домашно - след разбирането от моя страна, дори изразяването на съчувствие, продължителното мрънкане го възприемам като опит да ми прехвърлят маймунките си. Според мен едно дете, особено от пети клас нагоре, вече би трябвало да е напълно способно да си поема отговорността за подготовката за училище - дали да си научи урока съвесттно или да го претупа или хич да не го научи, да отиде със илии без домашно, както и последствията, които най-вероятно ще трябва да посрещнат като резултат. Дори смятам, че това се научава като отношеение още в първи клас. Ако ще чакат все да ги бутам, да ги карам насила да учат - да си имаме уважението, това е обидно за мен и за интелекта на децата. Ако не могат да си наложат да учат и да си пишат домашните, как ще я карат до дванайсети клас? В този смисъл училището и подготовката за него са си техни маймунки, аз мога само да обясня материал, да окажа методическа помощ и да се постарая да им повдигна духа да довършат задачата.

Който го е докарал до там, че ученето за детето му да е "проблем", ще бере доста ядове. Съчувствие и разбиране тук не помагат, само повече задълбочават усещането у детето за жестокия и несправедлив живот, както и подмятания