Отношение към осиновяването - в нашето и в западното общество...

Накратко, че е късно: не мисля, че подбудите на повечето осиновители тук са по-различни от тези на българските. Това 'да ги спаси от самотата' не е честно някак си за една огромна част от тях.
Това, което на мене не ми харесва, е липсата на преструвка: дай сега да те вземем и да те направим наше дете и да се правим, че нямаш биологични родители. Тук криенето на произхода е наказуемо. Осиновителите подпомагат децата в търсене на биологични родители и роднини, вместо да ги демонизират. Не всичко е цветя и рози, но няма преструвка, това е за мене най-ценното. Осиновяването тук е почти изцяло международно, иначе има много деца с приемни родители. Емоционално наистина не виждам разлика, познавам и от двата вида семейства.
Интересна тема, браво, Chandra.

А според мене хората, вманиачени от това да няма преструвка, залитат в разни посоки и понякога стават цинични. Това ме дразни... Международното осиновяване налага въвеждането на едни изрази от рода на "даващи" и "предлагащи" държави... Говори се за "търсене и предлагане"...

Относно биологичните родители - несъмнено те са много важни, но не им ли се предава прекалено голямо значение? (И не е ли някъде там разликата между приемните родители и осиновителите?)

Това всъщност рябваше да го сложа в кавички, тъй като е разпространеното отношение към осиновителите, което не харесвам...

Къде е истината?
По мой личен опит в България масово е разпространено убеждението, че осиновителите са фактическите (и единствени) родители на детето и нямало значение, кой е създал един човек... (ако знаете, колко често ни гледат странно българи /незапознати с темата/ като кажем, че няма да пазим тайна)...  В Германия пък е обратното -  осиновителите са на първо място осиновители (т.е., набляга се на това, че те НЕ са като БР) и чак след това се говори за родителските им функции... Децата са като "гости " в такива семейства, те например нямат право да записват членовете на семействата, от които са осиновени, в родословното си дърво и т.н...

Със съзнанието, че често постовете ми предизвикват често гръм и мълнии

Типичният случай една жена да стане майка е като роди дете.
В не малък брой случаи жената с раждането не става майка.По ред причини- основателни, неоснователни, личностни, социални и още , и още.Само и едниствено раждането, даването на биологичното богатство/ наследство или както и да го наречем не е "правопораждащо"/ използвам правния термин с лека ирония и на шега/ в основата на връзка майка-дете.

Затова моето скромно и лично мнение е, че откакто сме заедно, аз съм майката на детето си и никой друг.Детето знае за произхода си, знае, че е родено от друга жена.Но ако обявя тази жена за майка, т. е ако я приравня към типичния случай, това ще е дълбоко невярно.

Детето носи генно богатство, с всичките си плюсове и минуси.Но да извеждаме "пред скоба"това богатство и да не отдаваме значение на създаващите , оформящите фактори човечето ми е някак, как да кажа- неправилно.Човечето се оформя и тук идва изборът на майката/ родителите- какво хранене ще изберем, как ще го отглеждаме, дали ще го заобикаляме и приучаваме на любов към животни или не, дали ще живее в голям град или на село, дали ще е природолюбител или урбанистично определен тип-съвсем умишлено не изброих избори от типа добри / лоши.

Погледнете себе си ,вие дали сте толкова определени/ не казвам приличащи/ на родителите си, заради биологичното наследство или за избора, който са правили за себе си и за вас.Ами те, това е майчинството/ родителството.

Някога, може би докъм 90 -те години у нас се пазеше тайната на осиновяването и родителите често криеха произхода на детето си.Това  по-късно се определи като  неправилно, защото именно криенето, тайната,успоредно с "разчитането на знаци"или махленско сбутване нанася далеч по-сериозни травми на индивида ,отколкото самата истина.

Оттам според мен се залитна в друга крайност."АХ, ох", друга майка.В стремежа си да не изглеждат комплексари, много родители/ имам пред вид осиновители, но родители за мен е правилната дума/започнаха да го раздават твърде "арабийско"-надскочил съм, надбягал съм и т.н. все едно за олимпийски състезания говорим.И в резултат какво?Имаме едно малко човече, което още не познава света и понятията ,като му въведем понятието "друга майка, хеле "истинска майка",то какво ще разбере- още една, която има качествата на мама, още една, която би правила същото като мама, ама незнайно защо я няма в тези прояви като да ме гушка като мама, да ме храни като мама, да ме води на партито на Иванчо/ Драганчо като мама.И в детското съзнание, което е по правило твърде по-толерантно ще се заселят призраци и най-меко казано неверни предположения.Мисля, че най-лекия път към съзнанието на детето е да му съобщим факта, на раждане от друга жена, но не и да товарим в съзнанието му тази жена с желани или предполагаеми от детето качества.Защото за детето "друга майка" означава простичкото "друга като тебе","друга, в твоята роля към мене"Ами, няма как да е вярно.

Малко ми е раздвоителен откъм разбиране въведеният образ на "двете майки",глупаво ми е и ми е фалшиво.Който иска да нарича моето отношение комплексарско, който ме познава знае, че никога не съм имала проблем с приемане на ролята си.Моята роля си е моя, станала съм майка по моя си начин и с това не имитирам, не замествам, не влизам в образ на биологична майка.И съвсем искрено вярвам, че тя е просто жената, която е родила детето, но не е майка.


П.С. Не познавам добре законодателството на "западните държави", т.е. не познавам точно тази сфера на законодателството им, не познавам нравите им добре, нито народопсихологията.Но от това ,което познавам, да ви кажа не са ми особен критерий.

Хайде, слънчев ден на всички! 

Светкавица, съгласна съм с написаното от тебе. Не става въпрос за две майки и за залитане в крайности. Не става въпрос и за това, коя е истинската майка. Това сме го дъвкали, половината форум е изписан с тази тема.
Става въпрос за сравнението с чужбина. Мила Чандра, това, което пишеш за осиновяването, просто не е вярно. Децата не се чувстват 'гости' в семействата, нито емоционално, нито пък юридически е така. Това, че се признава простият факт на съществуването на биологични родители, не означава 'придаване на важност' или преекспониране или каквото и да е друго. Означава реализъм и приемане на живота такъв, какъвто е, а именно: осиновеното дете има кръвна връзка с някой друг. Точка. Факт. Трябва да се приеме, трябва да се изживее, трябва да се изтълкува, различно в различни моменти от живота. Понякога е важно, понякога - по-малко.
На мене ми е много по-лесно да обясня на детето си защо е с една глава по-ниско от децата наоколо му с чиста наследственост, без да се налага веднага да правя уговорки за това, кое било по-важно и как не е важно кой те е родил и пр. През всичките тези години никой, повтарям никой, не си е позволил да обиди децата ми на тема 'осиновен', просто защото не им идва наум да го използват като нещо негативно. Имаме приятели с дете на приемна грижа, да не влизам в трагични подробности за биологичната майка, детето има всички основания да я мрази, но се виждат редовно и то явно има нужда от тези срещи. Което не му пречи да си нарича приемните родители мама и тате и на братята му да го защитават по бойните полета на училищния двор.
Колкото до 'пазара'  на деца и 'търсенето и предлагането' , нима в България не се говори по този начин? Нима не се 'уреждат' хора с връзки за здрави българчета? Или само лицемерието е по-голямо и никой не го признава?
Като се намеря с малко време, ще преведа една от многото истории на пораснали осиновени деца тук, за да добиете впечатление първа ръка.

За мен наистина е интересно отношението към проблема в чужбина, а вероятно и "чужбина" не е еднаква откъм нагласи.

Любопитно ми е в различните държави и дори континенти какви са точно обществените виждания по въпроса, ще се радвам ако запознатите споделят.Още повече, децата ни са малки и никой не знае кое от тях в коя "чужбина" ще се озове в утрешния ден.

ограничавам се до Северна Европа, да речем. За Съединените Щати знам някои неща, но не от личен опит. И на мене ще ми е интересно да чуя за други страни. Например за мюсюлманите знам, че не приемата осиновяването като форма изобщо. В смисъл децата не стават наследници и т.н.

Два отговора са публикувани, докато съм писала... Но няма да променям поста си, че много се замотах...  

Светкавица, и аз съм съгласна с написаното от тебе... Въпросът е, че нашите възгледи се влияят в известна степен и от разпространените схващания на средата, в която живеем... и децата ни получават възпитанието си не само от родителите си, а и от обществото, в което израстват...

Маймуна, ти в коя държава живееш (извинявай, че не съм проследила)? (Ако не е удобно тук, може да споделиш и на лични)
Честно казано не писах, че се залита точно в "крайности", тъй като не знам, къде е истината и кое е "правилното" отношение... Не говорих и за това, дали обществото приема или обижда осиновените/осиновителите... а като цяло за това, как се възприема (у нас и в чужбина) самото осиновяване, с пълната палитра от факти и чувства, в различните му аспекти, от разновидните гледни точки...  
 
Да, юридически не е така... Но съм попадала на немски форуми на осиновени и съм оставала с впечатлението (може и погрешно да е), че там децата са по-затворени в себе си и студени, по-необвързани със семейството си и автономни и често по-объркани и с не толкова добре изградена връзка с родителите си... И съм се питала, естествено, дали различния поглед на обществата върху осиновяването влияе върху тези процеси... Не коментирам, кои родители са истински и кои - не, но се дразня от това, че тук така масово за БР се използва изразът "истински родители" ("истинска майка", "истински баща" и т.н.) и на никого не му прави впечатление... В никакъв случай не отричам ролята на БР в живота на децата ни, но според мене в Германия наистина това е въпрос, който се поставя на преден план...
Леко в страни от темата, затова с малки буквички... Имам една позната (наполовина германка, наполовина българка), която завърши етнология. Преди известно време тя работи по един проект в България и ми сподели нещо, което ми направи силно впечатление. Каза, че изпитва яд към българските си колеги, тъй като те искали за всичко да вземат пример от Запада с аргумент, че е по-развито общество и може да се спести време, вместо да се възползват от това, да анализират възникналите проблеми и грешки на това общество и да не ги допускат...

Така е, но в България тези неща се правят тайно, "по втория начин" и съответно само от някои хора, докато на Запад "търсене и предлагане" в осиновяването са легалните понятия... Между 18 000 и 25 000 евро струва посредничеството на акредитирана организация при международното осиновяване в Германия. За кое отиват такива средства - за превода на документите или за месната преводачка, която съпровожда на място кандидатите един-два пъти (не през цялото време на престоя)? Каква част от тези суми е разход и колко е...  "печалбата"? И действително ли винаги се съблюдава интересът на детето?...

Това означава ли, че и при дълготрайната приемна грижа се осъществяват срещи с БР? И не е ли това една отличителна точка при осиновяването и приемната грижа (и в човешкия аспект)?

Дано се включат и други съфорумки, но да отговоря на Чандра:
това, което цитираш от форумите, го отдавам на две причини: първо, германците като цяло са си по-студени и автономни и второ, по форумите пишат точно обърканите деца с проблеми, които далеч не са мнозинството.
Да, при дълготрайната приемна грижа категорично се поддържа контакт с родителите, ако е възможно и ако се прецени, че е добре за детето. При осиновяване много хора го правят, веднага щом могат. Децата никак даже не са объркани, много са наясно кой какъв е около тях.
За 'пазара' не ми се говори, темата е друга, но една значителна част от парите, които цитираш, отиват за обучение и подкрепа на осиновителите, което се прави сериозно, адекватно и дългосрочно.
Никак не идеализирам Запада, ние си имаме традиции, които трябва да уважаваме, но това също е друг въпрос.

Е па не знам... На мене просто в един момент ми се стори, че отношението към осиновяването в Германия като цяло е по-различно от това в България... и не съм сигурна, кое ми допада повече...

Сумата, която държавата получава от кандидат-осиновителите е около 1000евро. Споменатите по-горе такси се вземат от частни фирми… Повечето предложения за родители от рода на семинари, консултации, "кафета" (не само за осиновители или приемни семейства) са финансирани бюджетно.

Доколкото ми е известно, в Германия се предлагат курсове за приемните родители точно както в България... Иначе нямаше да се правят скъпо струващи и трудоемки изследвания (емпирични), с които да се доказва необходимостта от по-добра подготовка (цитирала съм статия в темата за професионалните приемни родители)… Или пък във връзка с приемната грижа нямаше да попадаме толкова често на новини за негативни инциденти (от целия западен свят)...

Последният случай, за който си спомням е смъртта на 11 годишната Шантал от Хамбург, която попаднала на метадон в къщата на приемните си родители и се отровила. Този нещастен случай предизвика доста широка обществена дискусия. Обсъждаше се, че трябва да се променят критериите и инструментите, с които да се избират приемните родители. От тук насетне (явно досега не е било така!) психологическата оценка трябвало да включва и атест относно наличието/липсата на зависимост от наркотици в настоящето и миналото... Някои експерти критикуваха системата за това, че твърде често търпяла промени, освен това изразяваха съмнения относно ползата от завишаване на контрола – това щяло да доведе до повече бюрокрация, но нямало да промени много сигурността на децата...  И в крайна сметка основния недостатък, който се изтъкваше беше, липсата на добра и дълготрайна подготовка...

Доколкото съм чувала, има няколко абзаца в Корана, които определят тези отношения. (За говорещите английски: http://islam.about.com/cs/parenting/a/adoption.htm)

Самият Мохаммед няма собствени наследници и "осиновява" децата на първата си съпруга. Според Корана който осинови (отгледа или както искате) сираче като свое дете, ще отиде в рая. Важно е, обаче, че осиновените деца трябва да носят имената на биологичните си родители...

Това е и моето мнение по въпроса! Аз си имам една единствена майка, моето дете има една единствена майка и това съм АЗ. Другото просто е стечение на обстоятелствата.
Хубав ден на всички!

И аз се присъединявам към мнението на Светкавица. Точно това казваме на дъщеря ни, когато и обясняваме как е дошла при нас - че преди това е била в корема на една друга жена, която я е родила и после тя я е оставила в един Дом за деца, откъдето  ние,нейните родители(които Бог й е определил) сме я взели. Така й говорим, защото така и вярваме, че е. Няма драми, няма определяне на това кой е лош, кой - добър, просто така е трябвало да стане.
"Детето носи генно богатство, с всичките си плюсове и минуси.Но да извеждаме "пред скоба"това богатство и да не отдаваме значение на създаващите , оформящите фактори на човечето ми е някак, как да кажа- неправилно" - и тук отново съм съгласна със Светкавица.
Огромно значение има средата, в която ще расте това човече, за неговото формиране като личност.  Преди време, не си спомням точно по кое предаване беше, но се проследяваше съдбата и развитието на две(вече пораснали)  деца от едно семейство(в случая беше ромско). Едното беше осиновено в чужбина, а другото - останало при своите родители. Еми - голама разлика имаше. Не само в образованието е проблема тук, а най-вече средата - било семейна, обществена, групова и т.н.


Е, това не го разбирам: като е дълготрайна грижа, явно не е добре за детето да се връща при своите родители. Тогава защо е необходимо да се среща с тях(това би било  обяснимо, ако грижата е краткотрайна и се върви към реинтеграция на детето обратно в семейството), освен в случаите, когато детето само желае това и е на достатъчно голяма възраст за да прецени? Това според мен само би объркало и раздвоило детето. Нали от една страна е извадено от вредната за него среда, а от друга - отново му се припомня от къде е дошло. Мисля, че при така сложилите се обстоятелства, ролята на приемният родител е мисия невъзможна. 
И накрая, но не по важност, да ви разкажа една история от Библията (сигурно я знаете). Това е историята за Соломон и неговото мъдро управление: При него дошли две жени и едно малко детенце, като всяка жена твърдяла за него, че това е нейното дете. И как Соломон разбрал, коя е истинската му майка: В 3 Царе 3:24
" И царят рече: Донесете ми нож. И донесоха нож пред царя. И царят рече: Разделете на две живото дете, и дайте половината на едната и половината на другата. Тогава оная жена, чието беше живото дете, говори на царя (защото сърцето й я заболя за сина й), казвайки: О господарю мой! дай й живото дете, и недей го убива. Тогава царят в отговор рече: Дайте на тая живото дете, и недейте го убива; тя е майка му.
Е , и аз мисля, че родител е този, който го боли за детето му. И такъв не се става веднага след раждането, нито навярно след като е взето детето от Дома. Това идва с времето и с грижите около малкото човече. Поне така беше при мен.

Всички тези неща са прекрасни, обаче темата е друга: как се гледа на осиновяването в чужбина. нека се придържаме към нея.

О, не! Пише и в нашето общество та затова съгреших и изказах мнение Няма да се повтори!

Ние, които живеем в България очевидно нямаме база за сравнение.
А осиновителите, живеещи в чужбина, които имат представа и от българските нагласи, май не са много словоохотливи по темата.
В "чужбинския" подфорум също не се засягат подобни проблеми.