Индонезия- приключения около Екватора

Taка ... значи традиционния тайландски масаж го задраскваме

Закуската се оказа не, каквато очаквахме – шведска маса, а по-скоро тип „хотела в Убуд на Бали”. Дадоха ни списък от няколкостепенно меню и на всяка стъпка си избираш едно от няколко неща. Е, палачинката представляваше по-скоро сплескано кръгло кексче, отколкото палачинка, но на вкус си беше хубаво кексче.

Бяхме се въоръжили с 2 карти на острова и бързахме да изхвърчим нанякъде. Обаче проблем – с какъв транспорт? Такситата на Самуи са много скъпи. Ако човек се движи с тях, ще похарчи цяло състояние само да се придвижи от място до място. Решихме, че не е вариант. Оставаха 2 други – велосипеди и мотопеди. С мъжа ми до сега никога не сме карали мотопеди, а то си е специфично. Не, че е най-голямата сложнотия на света, но съвсем не е и като да се управлява автомобил.  Решихме да пробваме на малкото паркингче на хотела, тъй като имаше опция да наемем от самото хотелче. Мъжът ми беше пръв, но жената от рецепция почти нищо не ни обясни и като видях каква е симбиозата между мъжът ми и мотора, ми се разтупка сърцето и се отказах изобщо да пробвам. Предпочетохме въртенето на педалите. Взехме 2 колелета и тръгнахме Бог знае накъде – надясно по главния път. Някъде около 20-30 мин, след като тръгнахме, разбрахме каква грешка сме направили...Не ни върви с колелетата под наем. За сведение само наем на мотопед е 250 бата за 24 ч., а за велосипедите оставяш, колкото прецениш в една кутия за дарения на рецепция с надпис “Bike donation”. Нашето преживяване по-скоро заслужаваше да си вземем от тая donation box, вместо да оставим, ама...както и да е, пуснахме вътре някой бат все пак. Движението в Тайланд, както вече споменах веднъж е ляво-ориентирано, но с колелетата криво-ляво се ядваше. Изплезихме езици на един голям и дълъг баир, но упорито продължихме напред. Оглеждахме се за места, където да договорим екскурзия, но се оакза, че такива просто няма. На едно единствено място видяхме, но брошурите не се отличаваха с нищо от тези в нашия хотел. Нито пък цените. А мъжът там беше толкова отегчен и май ни се разсърди, че му нарушихме спокойствието с 2-3 въпроса.  Набелязахме си един водопад на картата Namuang Waterfall 1. След доста изморителен преход под жаркото слънце (аз се наметнах  с пареото, като Батман, за да не изгоря толкова), стигнахме разклона и завихме наляво. Карахме още известно време до един паркинг, но ни направиха знак, че с колелетата можем да продължим още нагоре. Имаше сергийки с разни дрънкулки и джунджурии, паркирахме превозните средства и след 1-2 мин се озовахме до водопада...Е, малко разочарование. Очаквах нещо по-водопадесто, признавам си...А то...слаботечаща водица се стича по едни скали...Пише на картата, че е висок 18 м, ама дали има толкова.... Търсейки изображение в интернет, останах поразена колко много са използвали програми за обработване на снимки. Вижте тази - обърнете внимание на цвета на водата...а сега вижте тази. Ще ви разочаровам, но втората визуализира реалната картинка, на която ние бяхме свидетели. Не знам дали има друг период от годината, в който падащата вода да е в по-голямо количество, но долу цветът си беше кафяв без никакво съмнение. Имаше едни тайландци, които се къпеха и дори си бяха насапунисали косите и телата....

Трябва да отбележа, че на няколко места (и на Пукет, и на Самуи) се предлагаха сафарита или просто яздене на слон. Не сме се интересували в по-големи подробности от това, тъй като на Бали се качихме на слон.

След това съвсем случайно налетяхме на Wat Khunaram. На тайландски "wat" означава "храм" , там най-забележителното е изложеното в стъклена витрина (като аквариум) тяло на мумифициран будистки монах. Понеже са му паднали очите, за да не изглежда твърде страшен, са му поставили слънчеви очила. Естествено имаше кутии за дарения, но имаше и монах (от плът и кръв), който също беше опънал една масичка и се опита да ни зариби да си купим нещо – напразно. УСетихме се, че не сме си резервирали екскурзия за утре. Бяхме решили да потърсим места, за да се спазарим, но такива не открихме, въпреки че изминахме с велосипедите някъде м/у 1/3 и ¼ от главния път на острова, който го обикаля и изглежда нещо, като околовръстен път. Звъннахме  до хотела ни и заявихме пътуването от брошурата, което най-много ни беше допаднало.

Бяхме каталясали. Започнахме да правим все по-чести почивки, защото болката в задните ни части беше вече съвсем трудно поносима. Тези колелета бяха изключително неудобни. На всичкото отгоре единият педал на велосипеда на мъжа ми се оказа счупен и му разрани крака. Изобщо...Fun. Като разказахме на служителите в вхотела до къде сме стигнали с тия колелета, не можаха да повярват. Равносметката е, че видяхме само 2 неща, но пък се чувствахме, като ударени с лопата между краката. Аз имах и синини дори...

Вечерята беше в хотела, то се знае. Намислихме утрешния ден след екскурзията да отидем на тай боксов мач вечерта. Само дето той се провежда в Petchbuncha Stadium, на Chaweng Beach, в превод – на противоположната страна на острова – чудничко. Но пък хубавото е, че билетите бяха значително по-евтини, отколкото на Пукет и участниците бяха все тайландци, с изключение на един единствен чужденец – австралиец, в последния двубой. На Пукет в най-добрия случай имаше 1-2 тайландски участника. Аз, ако искам да гледам англичани ще отида в Англия, а ако искам австралийци - в Австралия....

В хотела имаха куче, едно рунтаво, приличаше на мече, което се казваше Мун Тун. Обясниха ни, че Мун означава “pork” (свинско месо), а Тун – “chicken” (пилешко). Е, тук вече прихнах да се смея. Някой си е направил голяма гавра с горкото животинче. Сервитьорът ни каза, че Мун Тун е страхотен боец, побеждавал е срещу всякакви твари, но когато спомена змии, на мен ми настръхна козината. Змии?! Ужас, това ми трябваше само. Попитах дали има змии и той потвърди, а на въпроса колко са големи (и явно забелязал ужаса в очите ми), каза „Ааааа, не са големи, ей толкова са (и показа някъде около 5 см).” Викам си аз на акъла „Брей...те, като червеи, бе!”  , а човекът добави „Ама са мноооооого дълги...”.  После все се чудех дали някоя неканена гостенка няма да се промъкне в къщата ни...

Февруари 2011 бяха платени - 35 лева на човек ако не се лъжа. Ние си изкарахме групова виза през агенция в Хонг конг и не са ни таксували допълнително, но тук ми досвидя да дам 100 лева  . Явно е малко иди ми, дойди ми цялата работа. Това вместо запис, че да намирам по-лесно темата 
no_name, страхотно разказваш. Следя с интерес!

Имах същите усещания при първия традиционен масаж, направо бях убедена, че след това ще бъда цялата в синини  Нямаше такова нещо, чувствах се леко и размазано 
Обаче след това всяка вечер бях на масаж само на крака, който включва и глава и рамене. И се понася по-добре 

Като чета за премеждията ви в отдалечените хотели, отчитам като плюс, че на Пукет избрахме оживения Патонг бийч. Макар понякога, разхождайки се вечер, имах чувството, че се е изсипала цялата измет на Европа, Щатите и Австралия...

Ех, да знаехме по-рано.... 


За Патонг наистина гъмжи от всякаква измет. Е, имаше си и нормални хора, де. Определено е много по-оживено, в сравнение с Ката. Тук въпросът е какво предпочита човек. На Пукет на нас специално ни беше по-добре в Ката. 

На Ко Самуи от 3 дни разполагахме само с един пълен там – ден 10. Пристигнахме в хотела на ден 9 по обяд, а на ден 11 към 18:00ч. тръгнахме за летището. Единственият ни шанс за целодневна екскурзия беше във втория ден от престоя ни тук.

Взеха ни в 6:00ч. сутринта от хотела, за да отидем на Bangrak Pier – от там тръгваше т.нар. big boat. Това е отправна точка за всички, желаещи да отседнат на някой от другите острови (например Ко Тао, Ко Панган...), от там тръгват лодките, които трансферират пътниците. Понеже този път не бяхме с fastboat, представа за размера може да добиете от тази снимка. Уж по-голямата лодка пътувала по-бавно, но откровено казано разликата в скоростта, в сравнение с по-бързата, е нищожна. Казвам го и защото тръгнахме от единия остров едновременно с Fastboat. Компанията е Seatran Discovery, а пътуването е озаглавено Samui – Snorkeling Koh Tao - Sightseeing Koh Nangyuan .След толкова fastboat, мога да отбележа, че пътуването с по-голямата лодка е доста по-комфортно. Първо, че самата скорост не се усеща толкова, клати по-малко и има тоалетна на борда (!!!), която беше в чудесно състояние, имаше дори сапун и течаща вода вътре. Обядът го сервират на борда и е доста приятно да се хапва,минавайки покрай различни острови и наслаждавайки се на чудесни гледки. Имаше предостатъчно спасителни жилетки, въобще...няма за какво да се оплаче човек, всичко беше на ниво. Имахме междинна спирка на Koh Phangan, за да вземем туристи и от там. От няколко места бяхме чули, че на този остров имало страхотно full moon party. Не знаех, че за будистите (както и хиндуистите) пълнолунието има специално значение.  Следващата спирка беше Koh Tao, там се прехвърлихме на друга голяма лодка (на брега не сме стъпвали) и поехме към Koh Nangyuan. А този остров е фантастичен! Изглежда точно, като недокоснато, девствено местенце с приказно чиста вода и невероятен плаж! След като бяхме видели кристалносиня вода, това място имаше с какво да ни удиви! Всъщност островът е частна собственост и има входна такса, която, до  колкото помня, беше 80 бата (включена е в цената на екскурзията). Забранено е да се носят всякакви пластмасови изделия на острова (на ръка, в багажа, където и да е), за да се запази чистотата на природата. Питаха ни сигурно хиляди пъти дали случайно не сме взели някоя пластмасова бутилка с вода, но ние бяхме стриктни.   Водата беше наистина изумителна и  първо направихме няколко снимки, след което се отправихме към Viewpoint-а. А от там гледката е точно такава -> цък - с точно такива цветове и контраст. Пътят нагоре, обаче е доста тесен, трудно се раминават 2-ма човека, а това е неизбежно – винаги има слизащи и качващи се. Отначало се минава по нещо, като дървена платформа, като пътека, над водата, след това има изкачване по циментови стълбички и финалът е изкачване по скали, като последният етап определено не може да се вземе от всеки. Например възрастни хора не ми е ясно как точно ще се покатерят. Не си го представяйте, като някакъв алпинистки преход.   Цялата хамалогия до горе трае около 15-20 мин, ако човек не спира много за снимки. Когато се засекат двамата души по пътя (със стълбичките) обикновено единият стъпва встрани. А горе туристите трябва да се изчакват взаимно, защото първо – всички са стъпали директно върху скала, няма човешка намеса там за построяване на платформа, второ – мястото е достатъчно тясно и за да се получат страхотни снимки с невероятна панорама, трябва да се редуват. За щастие нямаше идиоти, които да окупират дълго мястото и всеки осъзнаваше, че не трябва да се размотава много.

Отправихме се по плажната ивица към мястото, където всички от нашата група си бяха струпали багажа (ние също) и един от екипажа стоеше да го пази. Както споменах – чудесна организация. Така имаш възможност да се гмурнеш във водата, без да се притесняваш, че някой ще посегне на вещите ти. Облякохме набързо по една спасителна жилетка, сложихме си шнорхелите и очилата и се потопихме в топлата, като чай, вода...беше прекрасно, не ни се излизаше. Покрай нас минаваха пасажи с различни рибки - като зебри, на бели и черни ивици, пъстри, като перо от опашката на мъжки паун, имаше дори една със заострена муцунка, като риба-меч (а може и такава да е била, де да знам)! Много интересно как ние, като ги загледаме с интерес – те отвръщат със същото. Явно за тях ние сме атракцията. Не усетихме кога е минало времето и вече ни събираха обратно на лодката. Качихме се на втория етаж, където си пътувахме през цялото време. Там имаше маси с пейки от двете страни, а и там сервираха храната. Предполагам, че за тези от първия етаж е било неудобно да се качват и слизат по тясното стълбище с пълни чинии в ръцете. На нашата маса седнаха един англоговорящ мъж на видима възраст 50 или малко над 50г. (ще го наричам „чичкото” за по-кратко) и едно момче тайландче в късна юношеска възраст или наааааай-много 20-тина годишно. Тези бяха представител на двойките, при които единия си плаща за услугите на другия. А вторият, ако е нает за няколко дни, се прави на гадже на първия. Може да ги види човек да се държат за ръце или нещо от сорта, но винаги си личи, че ситуацията е от гореспоменатите. Не са достатъчно добри актьори. Но пък толкова отблизо, хеле пък на хомо-двойка от този род не бяхме попадали. Лошото е, че изглежда много гадно. На дългата пейка  чичкото беше в единия край, а момчето – в другия. И цялото същество на момчето излъчваше някакво нещастие и обреченост. Определено ситуацията не му доставяше удоволствие. Носеше книгата на чичкото, но си личи от километри, че не я носи от сантименталност или романтични чувства, а по задължение. Ако някой иска да продава тялото си, защото това му хареса – ок, нека го прави. Но, ако го продава, защото не е намерил друг начин да изкарва прехрана и се чувства зле, това за мен си е вид изнасилване, въпреки, че е доброволно. Очевидно чичкото не се притесняваше от нас или смяташе, че не разбираме английски. Както си пътуваме се обърна към момчето и каза „Тази тюркоазена вода как настройва за хомо-секс!”, а тайландчето се усмихна кисело и толкова престорено отвърна „Да, да.”

Храната на борда беше много вкусна, похапнахме добре. Впоследствие сервираха и индивидуално опаковани кексчета (мъфини), които също бяха чудесни. Спряхме за шнорхелинг и отново се потопихме в чудния и непознат за нас подводен свят. Мъжът ми там видя огромно около метър същество близко до дъното. Беше дълбоко, но се виждаше прекрасно.
Като тръгнахме на обратно, отново минахме покрай Koh Nangyuan и видяхме как приливът почти изцяло е погълнал пясъчната ивица между трите части. Виждаха се туристи, ходещи сякаш по водата.  

Отново спряхме на Koh Tao и Koh Phangan на връщане, качихме туристи с куфари, които се връщаха на о. Самуи и пристигнахме на Bangrak Pier около 17ч. Близо час по-късно бяхме вече в хотела.

(Пропуснах да отбележа, че предния ден, след ужасното колоездене се зарекохме вече да не припарваме до велосипедите. Вечерта на смяна беше друг служител на рецепция, отново пробвахме мотопедите (този път и аз), даде ни подробни обяснения как се тръгва, как се спира, как се завива и направихме по едно кръгче. Сега ситуацията изглеждаше обнадеждаваща и твърдо решихме, че ще ползваме моторчетата да се самозакараме до Chaweng beach за тай боксовия мач. Пробвахме и да се возим 2-та на един мотопед, но за новобранци, като нас, това беше по-трудна задача, така че се спряхме на 2 бр. )

Приведохме се в по-приличен вид по най-бързия начин , направихме още 1 обиколка с мотопедите за загрявка и потеглихме за другия край на острова без да знаем точно къде се намира стадиона. Тръгнахме към 18:30ч. Без никога да сме се качвали на какъвто и да е вид моторче, сефтето ни беше по тъмно, с ляво ориентирано движение и възможно най-далече за пределите на о.Самуи (около 40 км беше разстоянието, което трябваше да изминем в едната посока). Не мога да преценя дали сме били повече смели или глупави, ама се справихме! Е, на отиване карахме предимно с 30 км/ч и спирахме за зареждане няколко пъти. Край пътя на много места продават Gasoline (точно това гласи надписа) в стъклени бутилки. И са достатъчно любезни да ти сипят течността в резервоара. Вероятно, като видят чужденци, си знаят, че са леко в гъбите. Бензиностанциите на острова не работят денонощно. Една стъклена бутилка (с неясен литраж) струва между 30 и 40 бата, а литър гориво на бензиностанция беше около 45 бата.

През повечето път си има отделна лента за мотопедите, което е прекрасно, защото по никакъв начин не спъваш движението на колите и камиончетата след теб. Но на отиване, понеже уцелихме час пик, имаше доста спрени автомобили върху тази лента и съответно в тези участъци не можеше да се ползва. А хубавото е, че местните жители са толкова свикнали с движението на моторчета по пътищата (и наличието на неориентирани туристи), че нито за миг не се изнервят, че караш бавно. Никой не присвятка, не бибитка, не псува, а кротко и търпеливо чакат да им се даде възможност да изпреварят и толкоз. В противен случай карат бавно зад теб и не те притесняват. В София според мен е много по-опасно да управляваш мотопед, в сравнение със Самуи. Накрая наближихме Chaweng, завихме на 4-я светофар (мисля...) и спряхме да питаме къде е стадиона. Спирахме още няколко пъти да сверим, че сме на верния път и така някъде между 20:30 и 21:00ч. (когато трябваше да започне първият мач) след 2 часа шофиране, паркирахме успешно пред стадиона. Бяхме много доволни от себе си! Нито веднъж не сбъркахме от коя страна на уличното платно трябва да караме, нито в коя лента трябва да завием, спазвахме знаците...е, карахме по-бавничко, но това не е нарушаване на правилата за движение. О, само веднъж понеже липсваше от ляво маркировка на пътя, а той леко завиваше наляво, се качих върху тротоара, но много бързо се усетих къде се намирам. Пешеходци в тази част на острова по това време нямаше, а самият тротоар беше направен с полегато завършване, тъй че много плавно си се качих отгоре.   Е, върнах се назад и продължихме. Но, ако имаше маркировка или поне знак... Странно, сега, като се замисля, никой не поиска да види дали изобщо притежаваме шофьорски книжки, като ни връчиха ключовете за мотопедите.  

Слязохме на стадиона, купихме си билети по 1000 бата на човек, хванахме каските под мишници и влязохме вътре. Оказа се, че най-евтините билети (нашите) са с най-добрата гледка, защото седалките са разположени амфитеатрално. А VIP местата, където немалко чужденци бяха закупили, бяха на едно ниво – нивото на пода и при все, че рингът е издигнат, гледката от там не беше добра. Първият двубой много закъсня, но смея да твърдя, че цялата вечер беше доста интересна. Продаваха напитки и храна, а ние умрели от глад (бързахме и нямаше време да хапнем) си купихме по нещо за пиене и един чипс. Тръгнахме си към полунощ преди да свърши последната среща и решихме да търсим ресторант за вечеря. Бях скептична, че заведение с готвена храна ще бъде отворено по това време, но намерихме. И видяхме колко всъщност е по-евтино на Chaweng. От сегашна гледна точка бих променила някои неща, но ще си позволя да дам съвет на следващите. На Самуи е по-добре да се отседне в източната част на острова, а не в западната, като нас. Хотелите от западната страна са далече от всичко, а липсата на конкуренция при заведенията за хранене, съответно прави цените чувствително по-високи. В 01:00ч вече бяхме готови да тръгнем за нашето хотелче. На връщане ни заваля дъжд.   Спряхме, за да навлечем дъждобраните и продължихме. Дъждовните капки ми влизаха в очите, а на отиване пък прахоляка ми влизаше – каските нямаха предпазител за очите, бяха отворени. За последен път облякох моя смотан дъждобран, на следващия ден от първия супермаркет веднага си купих нов, тип блуза, защото с тези копчета отпред и вятърът, който го разтваря, когато си върху движещ се мотор, просто не става. По тези географски ширини дъждобраните са консуматив.   Почти нямаше движение, а и не сме спирали толкова много, карахме по-бързо и се прибрахме за 1ч. Аз дори така бях набрала инерция, че пропуснах отбивката за нашия хотел и отпердаших напред. Добре, че успях да чуя клаксона на мъжа ми.... Понеже наемът за мотопедите е за 24 ч, на следващия ден също можеше да ги ползваме. Полетът до Банкок излиташе в 20:45ч., тъй че разполагахме с голяма част от ден 11. А и вече бяхме по-бързо подвижни.  

Това беше най-забавната част дотук

Станахме по-раничко - то това беше ежедневие през цялото време, като се замисля...Все пак последният ден на този остров трябваше да се оползотвори максимално. Закусихме, стегнахме бързо багажа, оставихме го на рецепция, поръчахме такси до летището за 18:00ч. и яхнахме моторите. Първо отидохме до Hin Ta & Hin Yai – това са скали със забележителна форма! В превод означава „Бабата и Дядото” или пък „Дядото и Бабата”, все тая.   От дадения линк ще се ориентирате за какво иде реч. Всъщност това беше най-далечната дестинация на Самуи, предвидена за деня. Намира се много близо до Lamai Beach в източната част на острова. Първоначално мислехме да хвърлим един поглед и върху въпросния плаж, но се задоволихме единствено с гледката към него от Hin Ta Hin Yai. Това, което ме потресе беше липсата на банки и обменни бюра. Бяхме привършили парите в брой, а нямаше къде да обменим през целия път от хотела до Lamai, което прави почти изцяло долната половина на острова по околовръстния път (това е главният и най-натоварен път).   С 300 зора доста след Hin Ta Hin Yai намерихме работещо бюро. Затова на Самуи, ако ви се изпречи банка – възползвайте се, не отлагайте.   Нуждата да обменим валута допълнително ни забави и беше една от причините да отпадне по-обстоен поглед на Lamai beach. Също подминахме Wat Lamai без да го разгледаме, бяхме видели няколко храма, в Банкок ни предстояха още доста и решихме, че може да пропуснем този. В края на отбивката за Hin Ta Hin Yai има малък платен паркинг, таксата за мотопед беше 10 бата, за автомобили – двойно. Оставихме там превозните средства заедно с каските. Все пак пари прибират, има служител, надявахме се да наблюдава каските и да си ги намерим после. Понеже програмата отново беше наблъскана, хич не сме се размотавали. Видяхме, поснимахме и хайде пак на моторите. Следваща спирка – зоопарка или по-конкретно Samui Aquarium & Tiger Zoo . Първия ден с колелетата бяхме стигнали до там, но чак следобяд, оказа се, че сме изпуснали всички програми, не правеха отстъпка от цената на билета и отложихме посещението за последния ден. Както се разхождаме в откритата градина, чух много силно скимтене. Огледах се да локализирам от къде идва и се запътих към клетката на видрите. Беше клетка, досущ като тези на птиците. А вътре две видри се съдират да скимтят и подават предни лапички, като ръчички. Подадох им моите ръце, т.е. хванах по една лапичка на всяка видра и те мигновено млъкнаха. Ама сякаш натиснах Mute бутон. Милите животинки, може би искат внимание, бяха толкова готинки!   Самият зоопарк не е нещо невиждано и нечувано, но предлага и нещо уникално – снимка с голям тигър и с малко тигърче. Цената за кратка фотосесия с всяко е 600 бата, като няма значение, че сме двама човека, цената си е тази. Понеже батовете вървяха много бързо, направо тичаха, избрахме снимка само с малкото тигърче. Снима ни един от звероукротителите с нашия фотоапарат. А пък друг от тях хвана голямо шише, пълно с мляко, с биберон, отвори клетката на животинката и я примами да се качи върху нас. Брей как мляска и мрънка това тигърче, докато суче! А пък какво е мекичко! И лапичката му е страхотно пухкава. Приличаше на голяма плюшена играчка. Щракнаха ни двамата с мъжа ми с него и после самостоятелни снимки на всеки с животното. Много гот! След това отидохме да гледаме шоуто на тюлените. Гледали съм такива, но пак много се забавлявахме. А на следващото шоу, което се водеше bird show, но имаше и други животни, така сме се смяли  ....като малки деца. Папагалите имаха разкошни номера, имаше още видри (моите нови приятелчета), грабливи птици и накрая – 4 тигъра и 1 леопард. Не ми се искаше да свършва! Помислих си щом ние толкова се радваме, колко ли са впечатлени присъстващите деца. Ухилени от ухо до ухо се запътихме към изхода да си вземем мокрите дъждобрани (‘щото пак валеше) и каските. Служителките на касата бяха много мили да предложат да ни вземат нещата, за да можем да разглеждаме спокойно.

Решихме последната спирка да е „Райската градина”, може да се срещне още под наименованието „Тайната градина”. На картата видяхме забележителност, озаглавена Heaven’s Garden и се заблудих, че това е мястото, което търсим, но не. Трябваше да отбием по път с табела Buddha’s Magic Garden. Освен по интуиция, последното име не бих го свързала с горните две. Всъщност беше интуицията на мъжа ми. За жалост май това беше единствената табела. А ние изобщо не знаехме колко трябва да караме. И като започнаха едни стръмни баири!   А пътят беше недостатъчно широк и понеже разминахме на няколко пъти пикапи, движещи се в обратната посока, (сещате се, че това си е голям автомобил), се замислих как точно трябва да се разминат 2 леки коли, пък ако едната е с по-големи габарити, хептен не можех да си представя...Имаше участъци, където от едната страна на пътя има урва. Абе, добре, че бяхме с мотопеди! Пътят беше осеян с множество паднали клони. Където можехме да ги заобиколим, го правехме, а където това беше трудно или невъзможно, минавахме през тях с ниска скорост. Редуваха се стръмно изкачване със стръмно слизане, остър завой след завой...ако бяхме наясно с маршрута, сигурно нямаше да тръгнем, ама така и така бяхме стигнали до тук... Надеждата, че търсената градина може да е зад следващия завой ни държа бая дълго време.   Поне 30-тина мин сме сме се изкачвали, ако не и повече. Спряхме на нещо, като магазинче (в тая гора какво търсеше магазинчето на самотния хълм и кой пазарува там остава неизяснено), за да попитаме за посоката и да заредим гориво. Подминахме няколко местности с гледки и табелка Viewpoint, защото не знаехме още колко време ни е необходимо за градината, а тя беше с приоритет. Най-накрая стигнахме Buddha’s Magic Garden , ама много магически са я скрили и отдалечили. Мисля, че от там тръгваше маршрут за ATV и други offroad активности. Това обясняваше донякъде пикапите. Платихме входна такса и влязохме да разгледаме. Хаха, току що попаднах на този сайт , не знам кога последно е актуализирана информацията в него, но това, че не може да се мине по асфалтирания път, защото бил военен и не знам си какво са глупости. По пътя нито един военен не видяхме, камо ли някой да ни спре. Само да бяха сложили повече табели, защото много често човек се чуди дали се движи във вярната посока. Ето в този сайт още малко информация , но интересно и тук пише, че много трудно се стигало. Е, драги ми читатели, изводът е само един – овладяли сме до съвършенство управлението на мотопеди за няколко часа!   Но действително пътят беше предизвикателство, като се върнахме отново на равния околовръстен път, решихме, че сме upgrade-нали level-а сериозно (както ще кажат геймърите). Добавихме нов skill.  А градината е много приятно и спокойно място, явно малко хора стигат до горе.   На нас ни хареса. На връщане вече гледахме часовниците леко разтревожено и хич не ни беше до никакви Viewpoint-ове. Газ надолу да се прибираме по бързо. Както вече споменах, бяхме поръчали такси за 18:00ч. Паркирахме моторчетата пред рецепция в 17:30ч., донесоха ни раниците и за последен път поръчахме от страхотния Hot Banana in Coconut Milk, който приготвя готвачът там. Взе ни същото такси, което ни посрещна на летището два дни и половина по-рано. Жената вътре говореше много развален и неразбираем английски, но пък беше много усмихната и лъчезарна! И имаше хлебарки в колата - от ония малките кафявите, дето умират много трудно.   Спряхме по пътя да вземем дъщеря й, която е студентка в Банкок и сега се прибрала. Пристигнахме на летището в интервала 18:50-19:00ч., казахме си „Чао”, пожелахме си хубави работи   и хайде на Check-in. Още преди огражденията за чакащите пред гишетата, ни посрещна млада служителка на Bangkok Airways, помоли за билетите ни и каза „В 19:20 ч. излита наш самолет за Банкок, искате ли да ви качим на него, вместо да чакате за вашия (излитащ 20:45ч. по разписание)?” Хм, защо пък не  , издаде ни  бордни карти и се затичахме към проверките и гейта, защото имахме 20-25 минути само. Летището е малко, така че се озовахме пред гейта навреме, дори ни казаха да изчакаме 3-4  мин. Гейтът прилича повече на бар или кафене, отколкото на част от летище. Има малки кръгли масички, около които в кръг са наредени червени фотьойли. Имах усещането, че всеки момент ще се появи от някъде сервитьорка и ще попита какво ще пием.  

Бяхме уговорили с хотела ни в Банкок да ни вземат от летище Suvarnabhumi, но сега нещата се променяха – щяхме да сме в друг полет и да пристигнем по-рано. Обадихме се и ги помолихме да подранят с 1ч. от предвиденото време за посрещане. Отлетяхме за столицата.

"Още преди огражденията за чакащите пред гишетата, ни посрещна млада служителка на Bangkok Airways, помоли за билетите ни и каза „В 19:20 ч. излита наш самолет за Банкок, искате ли да ви качим на него, вместо да чакате за вашия (излитащ 20:45ч. по разписание)?”

Toва ми напомня случка в Делхи - малко преди чекина  учтиви , усмихнати служители посрещат чужденците и ги пропускат с предимство , а към местните си хора се държаха отвратително.

Е много е хубава тази Магическа градина на Буда. До сега не подозирах за съществуването й. Малко се бях поразочаровала от кичозните храмове и мръсните плажове, както и от прекаленото подмазване на хотелския персонал (визирам Най). На Самуи няма ли рент-а-кар или не е изгодно да се използва? Мотопедите ми идват прекалено екстремни за мен...
Нещо все се разминаваме с Тайланд. Тази (следващата) година за пореден път ще поемем в друга посока. Но Тайланд ми е в плановете от поне 4-5 години.
Чакаме с нетърпение продължението за Бангкок.

dechy, плажовете по наше впечатление не са мръсни (разбира се мога да го кажа само за тези, които сме видели лично). Наистина рядко имаше боклуци. Всъщност в момента се сещам само за 2-те парчета стъкло на Raya Island и плуващата възглавница на Koh Samui. 

Кола под наем можеше да се вземе от нашия хотел на о.Самуи. Може и на други места да е имало, но при положение, че сме на място, далече от по-посещаваните райони, не е удобно да вземем превозно средство под наем от друго място, различно от хотела ни. Иначе кола с автоматични скорости за 24 ч. беше 1500 бата, а с ръчни скорости - 1000 бата. Даже мъжът ми имаше такава идея, но вероятно намирането на място за паркиране би било по-големият проблем, отколкото самото управление на колата.
А пък да ви кажа, с ляво движение се свиква много бързо. Дори, като се върнахме в България и първоначално ни беше доста непривично дясното.   

На летището в Банкок ни посрещна един младеж, който май не знаеше английски или беше много срамежлив. Взе ни с пикап и пое към хотел Bangkok Loft Inn. Първото впечатление от тайландската столица беше едно голямо „УАУ!”. Бая голям ни се видя този град, а не е, като да не сме виждали големи градове...Но някак...дори, като бяхме в самолета във въздуха, докъдето ти стига погледа – Банкок. Движехме се само по добре осветени магистрали или високоскоростни пътища на няколко нива и едва, като наближихме квартала, слязохме от тях. Пътувахме поне 40-50 мин и то с висока скорост в по-голямата част от времето. Настаниха ни в стаята, която беше малка, но с огромно легло в средата и коридорчета покрай него, колкото да мине човек. Но пък не бяхме с обемни куфари и мястото беше предостатъчно. Изгледът беше към улицата, но шумът от превозните средства не ни е смущавал съня. Неприятна изненада беше душа, който упорито отказваше да установи постоянна температура на водата и или беше ледено студена  , или пък вряла  ...и се налага да се къпеш на пресекулки между рязката промяна в температурата.

Понеже не бяхме вечеряли, решихме да излезем из квартала и да видим в близост къде може да задоволим глада.  Питахме на рецепция и дамата там каза да тръгнем надясно – имало къде да хапнем. Излязохме и поехме надясно. Не след дълго започнахме да подминаваме нещо, като колички, където тайландци продаваха готвени храни, от чиято миризма апетитът ми изчезваше.  Но такива могат да се видят абсолютно навсякъде. Странното е, че много хора си купуват от там. Дори има изкарани мизерни масички с мизерни столчета, разполагат с пластмасови чинии за многократна употреба, сядаш и ядеш...ама не ние. Съпругът ми излезе голям експериментатор и каза, че предпочита готвено, а освен споменатото, друго не се забелязваше в околията. Опитах се да го разубедя, за да си купим нещо пакетирано от близките супермаркетчета, но той отказа.  Аз пък казах, че ще му правя компания без да близна нищо от продуктите в тези колчки. А в каква мизерия ги мият....на едното място бяха напълнили огромен пластмасов леген, пълен с някакъв мазгоч и вода с цвят, за който не е измислена дума и остатъци от храна плуват (виждаха се само плуващите на повърхността, защото цветът на водата...или по-точно течността, не позволяваше да се види в дълбочина – и по-добре като че ли).  Подминахме малко пазарче и се спряхме да купим връзка малки, зелени бананчета – такъв сорт. Мъжът ми хвана една от връзките, обърна я и гигантска хлебарка размърда мустачета и пипалца от другата страна на плодовете.  Едвам смогна да хвърли връзката обратно и възкликна удивено „Тука хлебарките са колкото скаридите, бе!”. От там насетне му се изпари всякакво желание да пробва уличната храна и така се озовахме в супермаркета. А самият квартал изглеждаше доста зле или поне така ни се стори. А хем бяхме съвсем близо до голям булевард и високи бизнес сгради... По улиците нямаше нито едно кошче за боклук. Съответно има доста боклуци по земята. По-късно открихме, че проблемът с липсата на кошчета за боклук не е само в нашия квартал. Така, с пакетирана храна и смесени чувства, завърши ден 11.   

Ден 12 беше предвиден за обиколка на т.нар. историческа част на столицата, където има доста храмове и пищен дворцов комплекс. Служителите на рецепцията бяха невероятно услужливи и се оказа, че са подготвени за всякакви въпроси. Снабдиха ни с карта (на летището бяхме се почерпили с една вече, но и тази беше добре дошла) и ни разясниха подробно как да стигнем, където желаем. Оказа се, че сме буквално на 5 мин пеша от последната станция Wongwian Yai на една (от две) линия на Skytrain-а, който там се означава с абревиатурата BTS. Линиите са Silom Line и Sukhumvit Line, нашата беше първата. Това влакче във въздуха беше основното ни транспортно средство следващите дни, защото за където и да бяхме тръгнали, обиколката винаги започваше от Wongwian Yai. И така обясниха ни, че трябва да хванем BTS за 2 спирки, слизаме на станция Saphan Taksin, вървим 5 мин (ако има и толкова) пеша и сме на централното пристанище на река Chao Praya, от където срещу билет за 15 бата си хващаме нещо, като водно автобусче, което ни кара нагоре по реката до историческата част на града. Автобусчето има няколко спирки (съвсем, като обикновен автобус) и беше най-бързото средство за придвижване до двореца от нашата локация поне. Бързичко се ориентирахме на станцията на BTS, има 1-дневна карта, но нашите дни минаваха предимно в обикаляне на самите забелжителности, не толкова в пътуване до тях и простата сметка показа, че най-изгодно е да си купуваме единични билетчета. Цената за влакчето зависи от отдалечеността на десетинацията. И така...озовахме се на централното пристанище или поне така пише на картата. Още щом приближихме, ни нападнаха униформени служители. Казвам униформени, защото всички бяха облечени еднакво, е, не с костюми, но и длъжността им не го предполага. Един младеж започна да ни агитира да си купим билети за корабчето. Всичко изглеждаше наред, докато не ни каза цената – 150 бата! Брех...в първия момент човек си мисли дали в хотела не сме чули добре и не сме изтървали една 0-ла при слушането...или пък рецепционистките не са я изтървали при говоренето....знам ли...една 0-ла разлика.  Обаче ние казахме, че искаме билети от 15 бата. Момъкът се учуди, че изобщо сме в час с ценорапзиса, каза, че не е такава цената, 150 е...ама ние продължихме да настояваме на своето и накрая измърмори, че имало такова корабче, дето вози за 15 бата/човек, ама минавало много рядко, следващото щяло да дойде след около час и ако не се чакало толкова...ала-бала. Пълни глупости!  След има-няма 10-тина минути вече се бяхме качили на въпросното плавателно средство, дето трябвало да дойде след час. Само, че не беше толкова лесно. След като обезкуражихме младежа, че ще успее да ни измъкне парите, отидохме на една будка за билети. А жената вътре, като разбра, че търсим евтинкото, само дето не ни наби. Намръщи се, като буреносен облак и ни се скара, че се купуват на място в самото корабче. По-късно се оказа, че тази возия за 150 бата ти давала право в рамките на 1 ден да слизаш и да се качваш на спирките, колкото си пожелаеш, нещо като концепцията на Big Bus. Само, дето изпълнението е напълно безсмислено. Човек физически няма да успее да се качи толкова пъти на корабчето, че да избие цената на билета. Докато чакахме, видяхме колко е замърсена реката...плуваше мъртва риба дори. Така...качихме се на борда и отплавахме. По едно време започна да обикаля една тайландка, вероятно кондуктор и да събира пари. Билети не даваше (естествено! Пък после ще си говорим за укриване на данъци), аз бях заделила точно 30 бата и си ги държах в ръка, но тази жена не знам защо не припари до нас. Погледна ни и ни подмина!  За нас беше тотална загадка, ама пък няма да я гоня да й давам пари, я.  Е, по-евтино от това нямаше как да излезе!  Слязох си с 30-те бата в ръка. На едната карта, която бяхме взели, имаше чудесна схема на маршрута на корабчетата по Chao Praya River. Отбелязани са всички спирки, като до всяка от тях има малки цветни флагчета, защото корабчетата плават под конкретен цвят флаг и не всички цветове спират на всички пристанища. Ние бяхме в оранжево. По протежение на реката се видя голяма мизерия, някои сгради изглеждаха полусрутени, а имаше признаци, че вътре живеят хора. Къщичка, изградена върху пилони над реката, се беше килнала застрашително на една страна, защото единият пилон се беше счупил. Изобщо...от първоначалното „Уау!” не беше останало почти нищо. Пък и толкова нагло се опитаха да ни излъжат на пристанището!  Слязохме на спирка N9 – Tha Chang (тя е номер 9). Поогледахме се, почудихме се накъде да хванем  и в началото сбъркахме посоката. Тротоарът беше превърнат в импровизиран пазар с масички или килимчета, наредени от двете страни, така че почти няма от къде да се мине. Един човек продаваше използвани маратонки (сега коя употреба поред не мога да кажа), които освен, че бяха мръсни, бяха много скъсани. Замислих се...щом има продавач, сигурно има и купувач. Тъжно.    Иначе имаше и какво да загледа човек, щом се сдобих с плетена дамска чанта за 200 бата най-неочаквано. Жената обясни с жестове, че тя я е изработила, пък дано да е вярно. Не сме се пазарили за цената й. Започнаха да ни нападат разни тайландци с неясни помисли и бързо се изнесохме, след кратко лутане, уцелихме вярната посока и аха преди да приближим до нас дойде един местен, който изглеждаше облечен подобно на охраната на двореца. А може и да е бил действително такъв, така и не разбрахме, защото повече не го видяхме. Дойде и предложи да ни помогне. Каза ни, че ей там е входа, обаче  в момента тече едночасова церемония и пускат само местни вътре за службата, да се помолят, забранено е за туристи в този 1 час. Показа ни на картата, която бяхме разгънали, други храмове сравнително наблизо, които са безплатни за посещение и каза, че срещу 40 бата можем с тук-тук да отидем до тях, хем да убием времето, докато не може да се посети дворцовия комплекс.  И ние, като рибки, клъвнахме. Това май беше най-голямата прецаквация в Тайланд. Уж бяхме чели, какво сме чели, не знам, но 2 важни съвета към всички заминаващи:

1.   Не се доверявайте на местни, които любезно ви предложат помоща си да ви ориентират или да ви помогнат с нещо друго – винаги имат задна мисъл.
2.   Не се доверявайте, ако ви кажат, че даден храм, дворец или каквото и да е, не работи, защото било затворено за...церемония. 

Та видя ни се малка сумата от 2 лв, за да ни закарат до 2 храма, докато мине времето и се качихме в тук-тук. Попаднахме в матрицата. Една камара народ за свързани с далаверата, която се откри пред очите ни и която трябваше да предвидим. Бяхме чували за нея, но не осъзнахме как се хванахме на въдицата. След като видяхме първия обещан храм, нашето такси се озова най-неочаквано пред магазин, в който настоя да влезем и да разгледаме. Накратко казано шофьорът на тук-тук-а има уговорка с 4-5 магазина. Ако им заведе клиенти, получава печат и срещу всичките печати, пълни безплатно резервоара. Тия 40 бата остават чиста пара, само не знам колко взима този, дето ни пързулна пред двореца. Посетихме 2 храма – Saket (Golden Mount) и Benjamabophit. За сметка на това спряхме в 2 магазина за костюми и 2 бижутерии. Спомнихме си предупредителната табела в нашия хотел, която гласеше да не купуваме бижута "на изгодни цени" от съмнителни места, защото има страшно  много измамници и нищо чудно да се сдобием с ментета на солена цена. Даже пишеше и да се сигнализира полицията, но номерът не го помнехме така или иначе. Във вторият магазин за костюми преживяването беше доста неприятно. Още от влизането служител се залепя за теб, то е ясно. Но на всичкото отгоре ни посрещна с въпроса „Какво търсите?”. Глупакът е съвсем наясно, че ти нищо не търсиш и си доведен в мизерната му дупка не по своя воля, обаче беше изключително нагъл. След като видя, че си погледнахме часовниците, се скара, ако няма да купуваме нищо, да се махаме, беше видимо ядосан. А иначе рекламират, че ушиват всичко за не знам си колко часа по модели на Армани и еди-кой-си дизайнер. Модели в най-добрия случай гледаш на картинка в някой каталог. Точно каталог поисках на едното място (за да убия малко време в разглеждане) и нямаха. Но нямаха и ушити мостри. Може би трябва да си самият дизайнер, не знам....Питах аз колко струва дамска риза – 70 лв. Ми мерси. Ако по принцип нося Армани, сигурно ще ми се види голяма далавера, де да знам. Питахме шофьора колко трябва да се задържим на всяко място, за да е доволен – 5 мин, отвърна. Измисляхме различни оправдания, също въпроси, защото тия 5 мин се точеха ужасно бавно. В първата бижутерия беше лесно – ходихме по отделно до тоалетна и времето мина. Обаче нататък с тези лепки продавачите не беше лесно. То не бяха уговорки мъжа ми да ми купи злато, да ми купи рубини, диаманти и какви ли не скъпоценности с невероятна отстъпка, естествено. Предлагат ми пръстени, казвам, че не нося. Злато – не харесвам, обеци – с твърде голям камък са за моя вкус или пък с твърде малък...въображението трябва да му работи на човек. Или пък започваш да искаш нещо, която го нямат. Разиграва се един театър, не си е от работа. 

Минахме и втория храм и взе да ми омръзва от тях. Почнаха да ми се сливат нещо. Аз крайно неподходящо бях с лятна рокля и навсякъде се загръщах с пареото. Обаче на Grand Palace не можеше да мина с него. Някъде около обяд се засилихме да влизаме. Входът е 400 бата на човек, но има строги изисквания за облеклото, които са колкото да ти вземат парите май...с надеждата, че няма да върнеш взетите под наем дрехи навреме и сумата ще остане за тях. Мъжете трябва да са с панталони под коляното (не съм сигурна дали и босите мъжки крака не бяха проблем), на жените не трябва да се виждат глезените, рамената и не бива да са с дрехи, които прозират. Всяка дреха се наема срещу депозит от 200 бата, ние имахме нужда от 3 части – горно и долно за мен и дълъг панталон за мъжа ми. Но държат да разполагаш с точна сума, защото не връщат ресто. Да, ама ние нямахме..оставихме банкнота 1000 бата и се надявахме да ни я върнат. Служителката защипва парите с кламер за твоята разписка, дава ти копие, после, като се връщат дрехите, намира точно твоята разписка с твоите банкноти и ти връща тях. Тъй че няма проблем. Само трябва да се върнат дрехите преди 16ч., до колкото помня, иначе губиш парите. Премених се с една уникална пола и още по-невероятна риза с къс ръкав, който ми стигаше почти до лакътя. Всичко е един размер и е носено от някой преди теб.  Само се надяваш да не се е потил много. Хахаха  Моите дрехи поне в това отношение бяха ок. Е, полата си я омотах 2 пъти, тя беше от дебел плат и с моята собствена рокля отдолу се сварих, а в ризата можех да се пъхна 2 пъти, но....Мъжът ми пък се наложи да чака някой да се върне от обиколка и да остави панталон, защото бяха свършили. Една чужденка беше с панталон 7/8, т.е. виждаха й се глезените и я върнаха. Моите също се виждаха, защото полата е скроена за по-ниски жени и на мен ми беше късичка, ама нали съм дала 200 бата наем, не ме върнаха. Простотия. Уважение към Буда, ама само, ако си си платил. След, като си взехме дрехи, решихме, че ще си наемем екскурзовод. По принцип има още на входа и си предлагат услугите, въпросът е да се спазари човек. Започна разговор с един дядо. Сумата, която ние давахме беше 400 бата, той искаше 600. Свали до 500, но ние не отстъпвахме и той като почна – каква била тая цена, той от не знам си колко години бил гид, това била цена от преди 10 г. и мене почна да ми кипва. Да бъдели 400 бата, ама ние в края да му дадем още, като бакшиш...Казах на мъжа ми „дай да ходим”, накрая дядото се съгласи. Обаче съгласи се и почва да мърмори по пътя. Аз накрая му се поскарах, че като не иска – много му здраве. Не може да ми обяснява каква сума оставят австралийци или туристи от друга народност. Хората са различни, идват от различни страни с различен стандарт на живот и ако не му изнася, да не се занимава. След като всичко е въпрос на пазарене, човек трябва да е готов, че веднъж ще вземе повече, друг път – по-малко. Той каза „Да, да, така е, прави сте”  и повече не обели дума. Лошото е, че тъкмо минахме чекирането на билетите на входа и ни раздадоха по една карта с разположението на сградите в комплекса и кратко обяснение към по-важните сгради. От дядото почти нямаше нужда. Ако знаехме, че ще ни дадат такова нещо, нямаше да си наемаме гид. Притеснявахме се, че само ще гледаме без да разбираме кое какво е, а то се оказа, че няма такава опасност. Ама свършено вече. Поне ни поснима заедно с мъжа ми. Голяма забележителност е The Emerald Buddha, намира се във Wat Phra Kaew на територията на комплекса. Изработен е от къс зелен нефрит, а не смарагд, както предполага името му, висок е около 45 см, не дават да се снима в храма, единствено с голямо приближение на фотоапарата може да се щракне отвън. Облечен е в дрехи от злато, които се сменят 3 пъти в годината според 3-те сезона. Тук ме хванаха неподготвена – мислех, че имат 2 сезона, а те се оказаха 3 – лято, дъждовен сезон и зима. Всичко на всичко в дворцовия комплекс да сме прекарали максимум час и половина.

На билетната каса ти дават 3 билета, но никой не обяснява за къде са точно другите 2.  Гидът обясни, че не били в рамките на Grand Palace, ами някъде по-далече, но пак не разбрахме къде. На единия билет пише „Ticket to The Pavilion of Regalia, Royal Decorations and Coins”, а на другия – “The Entrance Ticket To Vimanmek Mansion Museum, Support Museum Abhisek Dusit Throne Hall, Sanam Chandra Palace”. Последният е валиден 7 дни след закупуване (има печат с датата на него). Така или иначе времето ни беше ограничено – 3 дни в Банкок и нямахме време за размотаване. Тези билети останаха неизползвани.

След Grand Palace се насочихме към Wat Pho (the Temple of the Reclining Buddha) . Той е съвсем близо до двореца. Някакъв тайландец ни нападна пак да ни обяснява, че бил затворен за 1 час баш сега, заради церемония, ама тоя номер минава максимум веднъж.    Влязохме си без проблем срещу 100 бата на човек. Там се намира най-големата статуя на легнал Буда – 46 м.,позлатена е, а и самият храм, където е разположен, е най-големия в Банкок. Стъпалата на статуята са дълги 3 м. и са декорирани с илюстрации от седеф. Типично по тайландски храмовете и статуите в тях са много пищни, та чак разточителни. Непременно трябва да отбележа, че ме премениха в зелен пеньоар, като повечето жени, а обувките по изключение вместо да ги изоставим някъде на входа, ги прибрахме в специални торбички и ги метнахме на рамо. Казах на мъжа ми, че ако съм пред него в тълпата, не ми е ясно как ще ме познае по зеления пеньоар в гръб....В друга от сградите пък ме премениха с лилава пола и някаква кърпа с лилави мотиви (бях облечена в тон)...Пообиколихме храмовия комплекс, той се оказа доста голям наистина. Уморих се доста и съвсем ми втръсна. 

Решихме, че ще пресечем Chao Praya River и ще отидем до друг храм, който изглеждаше много интересно от далече – Wat Arun . Но времето реши отново да се разваля и тъмни облаци застрашително покриха небето. Хванахме лодка до отсрещния бряг срещу 3 бата/човек, а на връщане даже май беше по 2 бата. На касата се оказа, че трябва да се плати за дрехи отново, но този път не са под наем и не връщат банкноти. Почна да ми писва от това обличане и събличане. На всичкото отгоре можеше да се окаже, че тъкмо платим и ни запука някой дъжд, а няма покрив или поне навес, където да се скриеш. Снимахме Wat Arun без да влизаме в обсега на нуждата от билети и се върнахме обратно през реката.

Решихме, че ще се върнем с метро и после BTS, тъй като първата спирка на метрото изглеждаше сравнително близко за ходене пеша, пък и щяхме по пътя да потърсим местенце за хапване. Тръгнахме по Mahachai Rd. Спирахме, за да слагаме и махаме дъждобраните и вървяхме, вървяхме, вървяхме, а наоколо нито заведение, нито спирка на метрото.  Накрая тъкмо започна да вали и се мушнахме в заведение, което имаше европейски вид, поръчахме тайландска храна. Странното е, че видях малко дете да спи без каквито и да е удобства, като възглавница или завивка върху дървения тезгях зад нещо, като бар. Като излязохме, дъждът си валеше и отново тръгнахме в посока към метростанция Hua Lamphong.  По пътя пак мизерия, хора, насядали по мръсните ъгли на тротоарите...Отново вървяхме много и вече леко притеснени започнахме да питаме накъде е. Наложи се няколко човека да ни упътват, защото освен, че картата се оказа неточна, течаха ремонтни дейности на площада пред Hua Lamphong, а обозначението за метростанция беше толкова невзрачно и скрито зад разни табели, че беше почти невъзможно да го намери човек без лутане. Последният, който ни помогна с посоката, беше полицай и дори спря движението на автомобилите, за да пресечем близката улица. Много се впечатлих! На входа на метрото се минава през детектор, а чантите биват проверявани (набързо) за съмнителни вещи. Още преди ескалатора има закачени найлонови калъфи за чадъри, за да може водата от дъжда по чадъра да се изцежда в калъфа, а не на пода в градския транспорт или на спирката – хитро. Ние кръстихме въпросните продълговати калъфи – „презервативите”. И колкото и брутално да звучи, набутахме мокрите дъждобрани вътре. Не беше лесно, но с определена техника и малко повече търпение първия път, се получава бързичко. А гледката на розов и жълт дъждобран, напъхани в по един такъв „презерватив” е меко казано интересна. Слязохме на станция Silom, за да се прехвърлим на BTS. Оказа се, че отвън около въпросната станция има KFC, McDonald’s, Starbucks….все заведения, на които в Банкок ние доста се зарадвахме. Прибрахме се в хотела и помолихме за напътствия къде да отидем следващата сутрин да си хванем влак до Ayutaya – старата столица на Тайланд (бивш Сиам). А те освен, че ни обясниха къде е жп гарата, извадиха лист формат А4 с разписанието на влаковете. Този, потеглящ в 8:27 ч. и пристигащ в 10:20ч. изглеждаше подходящ. По познатата схема приготвихме моята раница за еднодневна екскурзия и след поредната доза ледена-вряла вода се трупясахме в леглото.

Рано сутринта хванахме BTS, сменихме с метро на станция Si Lom и стигнахме до Hua Lamphong, където беше и самата жп гара, малко преди 7:30ч. Метрото има изход съвсем до гарата и следвайки табелите не е трудно човек да се ориентира. Предварително знаехме, че има 3 класи в железопътния им транспорт. Най-евтината е 3-та, там няма запазени места, качваш се и ако има къде – сядаш, ако не, пътуваш правостоящ, няма климатик. Във 2-ра класа билетът ти дава конкретно номерирано място и вагонът е климатизиран. Купихме си такива билети за 245 бата всеки. Оказа се, че точното време на тръгване е 08:20ч., а на пристигане – 09:39ч, разстоянието между двата града е 75км. Почакахме известно време на перона, докато пристигне композицията, натоварихме се и потеглихме. Аз лично умрях от студ с този климатик. Завих се с пареото, свих се на топка и се опитах да дремна. Понеже Аютая не беше последна спирка, нагласихме аларма за събуждане за всеки случай. Добре, че беше мъжа ми – алармата си звъни, аз си спя...идилия.  Скокнахме на перона в Аютая и се запътихме към сградата на самата гара. Веднага ни нападнаха шофьор(к)и на таксита и любезно предлагаха да ни ориентират. Както казах, обаче, човек трябва да си има едно на ум, когато тайландец предлага помощ по собствена инициатива.   Имаше бюро Information, но там не говореха английски. Затова пък имаха карта на старата столица с отбелязани забележителностите на нея, взехме. Зад гарата има широка улица и като я пресече човек, в една от пресечките  (буквално срещу гарата) може да си наеме велосипеди или мотопеди, за да обикаля с тях. Автомобили там поне нямаше, а и никъде не видяхме. Е, остава опцията с тук-тук. Имаше 2 цени – за половин ден (до обяд) или за цял ден. Кофтито е, че не е за брой часове (например за 4 часа и за 8 часа), а разделението се отнася до времеви интервал. Ние едва ли щяхме да успеем да приключим до обяд и се наложи да наемем 2 моторчета за цял ден на цена около 200-300 бата всяко. Колелетата са по 40 бата, но откровено казано това е доста по-бавен и изморителен вариант. Ако човек не е сигурен, че ще се справи с времето или умората, по-добре да инвестира в мотопеди. Представихме документ за самоличност – моята шофьорска книжка свърши работа, преснимаха я, сложих един подпис върху копието и ни дадоха превозните средства. Да се обиколят всички руини за един ден е невъзможно. Човек трябва да подбере тези, които са най-запазени и/или най-интересни и да се съсредоточи върху тях.  Нашата първа спирка решихме да е най-далечната, предвидена за посещение – Wat Chaiwatthanaram . Намерихме го лесно, мястото ни хареса страшно много! Тревата беше в чуден зелен цвят, на чийто фон останките изглеждаха величествено! Разбира се страхотното време помогна гледките да са още по-красиви и контрастни. Разбрахме, че наскоро е имало наводнение, което сериозно е повредило това, което е останало от сградите и стените,  голяма част от тях са се наклонили  и беше затворено за посещение във вътрешността, но дори само гледката от към паркинга си заслужаваше ходенето до там. Изработен е макет на целия комплекс, както е изглеждал в оригинал и смея да твърдя, че за времето си е бил колосален и наистина смайващ посетителите.

Следващото място, на което спряхме, беше Chedi Sri Suriyothai . Съвсем неочаквано открихме, че пътят на картата до там е в ремонт и пообиколихме преди да открием как да достигнем желаната точка. Самото място изглеждаше тотално безлюдно. Спряхме пред сграда съвсем близо до позлатената островърха. Обедното Слънце припичаше и се скрихме за малко на сянка под единственото дърво на хоризонта. А във въпросната сграда се оказа, че има някаква баба, с която разменихме усмивки и поздрав. Имаше тоалетна, което е голям плюс, а в стаите се помещаваше музей, на който хвърлихме поглед съвсем, съвсем набързо, колкото да не ни е срам, че сме ползвали тоалетната.  Общо взето мястото не беше нещо особено и бих го пропуснала, ако знаех какво представлява. След това спряхме при Wat Lokayasutharam. Статуята на Буда не беше покрита с такъв оранжев плащ, като на повечето снимки от гугъл. Предложиха ни да си купим лотуси, които да оставим на божеството, ама айде сега...не сме будисти все пак. А и нещо ми подсказваше, че едни и същи лотуси се плащат и оставят от няколко туристи. Като цяло в Аютая имаше доста малко туристи.

Най-много време прекарахме на Wat Phra Si Samphet , там явно е най-известнто място за посещение, защото имаше огромен паркинг и доста спрели автобуси и автомобили. Има също и голям пазар, който ако се обиколи целия, доста време ще отиде. Хвърлихме по един поглед на път за входа. В самия храм, който си е функциониращ не сме влизали, бяхме се нагледали на храмове и Буда и се съсредоточихме в руините, присламчихме се леееекичко към една група с англоговорящ гид. Намерихме и местенце за хапване в самия край на пазара, но аз не се престраших да експериментирам със стомаха си. Съпругът ми, обаче, се оказа по-гладен. Нищо не му стана от сготвената там храна, а цените бяха много ниски. Пропуснах да спомена, че предния ден упорито се оглеждах за книжарница, защото исках да си купя книга на английски с историята на Аютая и евентуално снимки и обяснения на различните исторически обекти там, но напразно. Открихме една единствена книжарница, мноооого трудно любезните служителки ни разбраха какво търсим, но за жалост предлаганите книги не бяха това, което исках. Така че си бяхме без обяснения в старата столица.  Съвсем близо до Wat Phra Si Samphet се намира Ancient Palace, който по някаква причина точно тогава беше затворен за посещения. Имаше и други обекти, където течеше реставрационна дейност и не можеше да се разгледат. Ако не ме лъже паметта един от тях беше Wihan Phra Mongkhon Bophit.

Последното нещо, което видяхме, беше Wat Mahathat . По пътя към споменатите обекти виждахме и части от други, но да се спира на всяка тухличка и да се обикаля, е неоправдано. Дори и така отива страшно много време. Не ми се мисли, ако бяхме с велосипеди... Някои от комплексите изискват входна такса, ние платихме на 2 места по 50 бата/човек. На връщане излязохме на кръгово кръстовище и още щом го видях, се вцепених.  Накъде е посоката при ляво ориентираното движение???  Намалихме и изчакахме останалите шофьори да тръгнат преди нас, а ние само да следваме потока. Объркахме пътя 2 пъти, връщахме се...криво-ляво се самозакарахме да върнем мотопедите. На въпроса дали сме спирали да зареждаме отговорихме отрицателно и как, мислите, се проверява колко гориво сме изхарчили? О, не, стрелката на таблото за отчитане обема на течността в резервоара не работеше. Би било твърде лесно.  Отвърта се капачката и се бърка с пръст, разбира се!  Жената, която ни даде мотопедите прецени, че сме изгорили по 1л., който ни таксува по 40 бата, но цената е разумна, а 1л. ми се видя адски малко за разстоянието, което изминахме. Отидохме на гарата, където още при пристигането бяхме установили, че влакове до Банкок има по-често, отколкото пишеше в нашето хартиено разписание. Гишето за продажба на билети отваря около 15-тина мин преди да дойде влака и киснахме на дървените скамейки в компанията на бездомни кучета, един човек с видимо психическо разстройство и визия на бездомник, няколко туристи и известен брой тайландци. Аз бях заела стартова позиция и веднага щом отвориха гишето, се изстрелях да купя билети. Поисках 2-ра класа, но ми казаха, че няма.....само 3-та, ако искам. Понеже, както споменах, Аютая не е крайна или начална спирка, нормално 2-ра класа да е изчерпана. Купих 2 билета за забележете (!) феноменалните 20 бата/билет! Цената от 1лв. За разстояние от 75 км при това без намаление за пенсионер или учащ ми се видя направо като безплатно пътуване, в сравнение с 12-те лв за билет, които дадохме на отиване. Влакът тръгваше от Аютая в 16:37ч. и пристигаше в Банкок в 18:40ч. Качихме се ние в 3-та класа вагон, намерихме си места, така че не сме стояли прави. Оказа се, че тайландската 3-та класа се равнява на нашенската 2-ра класа на родното БДЖ (изключвам новичките мотриси, с които се сдоби последното преди няколко години). Разлики намерихме 2. Едната е плюс за тайландските железници, а другата – за българските. Седалките в нашите са по-удобни, по-мекички, плюс за чуждите е наличието на вентилатори на тавана – по 4-5 във вагон. Е, точно този до нас не работеше, беше мръсничко, обаче аз откъртих, като заклана.  Явно много се бях уморила  , събудиха ме малко преди да стигнем Банкок. 

На гарата в столицата (настоящата) седалките недостигат и е пълно с насядали по земята хора в основното помещение, които чакат своя влак. Това, което на нас ни направи лошо впечатление е, че има отделена зона със седалки специално за будистки монаси. Изобщо навсякъде (например и в градския транспорт) монасите са със същия статут (на предимство), като инвалидите и бременните жени. Нима тези хора трябва да се ползват със специално отношение? С какво право обикновеният тайландец трябва да е дескриминиран в сравнение с монах – за който се предполага, че се грижи за душата си, отдаден е на духовното и не бива да гледа материалното и физическото? Де да знам, сигурно нашите разбирания са остарели...или пък напротив, твърде модерни, но ми се видя леко сбъркано жени и деца да се търкалят по пода, а монаси да са се изтегнали на седалки, част от които са незаети. 

От ж.п. гарата знаехме пътя до станцията на метрото. Слязохме на Si Lom и по изключение не вечеряхме местни специалитети, а в McDonald’s, а след това се отбихме в Starbucks. Като че ли имахме нужда от нещо по-познато, вече бяхме към края на екскурзията и носталгията си казваше думата.

По пътя между станция Wongwian Yai на BTS и нашия хотел забелязахме големи плетени кошове, които за наша най-голяма изненада се оказаха кошове за боклук – единствените, които видяхме в Банкок изобщо. Те приличат на отрязан конус, към основата се стесняват  леко, а диаметърът отгоре, в най-широката им част е може би към 80-100см. Препълват се с боклуци и се слагат един върху друг, когато долният е достигнал, чак леко надхвърлил, капацитета си.  Станахме свидетели и на процеса по изхвърляне на препълнените плетени кошове – двама или трима тайландци ги хващат на ръце и ги изсипват в камион, а после започват да ровят в боклука и да осъществяват дейността, наречена разделно събиране на отпадъци – вадеха в едни торби стъклените бутилки, а вероятно и пластмасата, не видяхме много добре. Беше тъмно, а и хората се притесниха, че сме ги зяпнали....

No name, нямаш представа колко полезен ми е пътеписът ти  След 4 дни отлитаме от Истанбул за Тайланд на същите места като вас - 6 нощи Пукет, 5 на Самуи и 3 в Банкок, без децата. Тъй като това е първото ни по-екзотично пътуване, което организираме сами, малко ми е притеснено и всяка информация е добре дошла.
Дори се вдъхнових да направя и аз такива разкази - ден по ден. Хем е полезно за други, хем си остава спомен.
Ние преди години бяхме на Канарските острови и 2 дни след като се върнахме откраднаха на мъжа ми лаптопа с всички снимки вътре. Сега имам незабравим спомен от цялото пътуване, но всичко ми се слива и не мога да разкажа никакви подробности.