Индонезия- приключения около Екватора

Ох, разтопих се от кеф!    За добро или лошо - никъде, това е първият пътепис живота ми и основен "виновник" за него е roje22. Все с каненето оставах, а спомените избледняват с месеците и годините, подробностите се позагубват...

Това е неприемливо! Ще трябва да направим тема/блог специално за тях и да пишеш каквото помниш. Направо са страхотни разказите ти, пълнят ми сърцето!    Пожелавам ти още стотици пътувания към още сто пъти по-екзотични дестинации ( ако това е възможно ) !

Много благодаря, Pure Adoration!   
Аз пък ти пожелавам сама да отидеш на всички приказни местенца, за които си мечтаеш! И самата ти да носиш спомени за вълшебни преживявания.

no name, много се радвам, че сте изкарали толкова хубаво

Chakam otnovo Bali!

No_name, единственият виновник за прекрасните ти пътеписи си ТИ!  Защото ти пътешестваш и ти разказваш за емоциите си и преживяното. А всъщност нали това е и една от най-хубавите черти на пътуването. Да споделим с другите
Чакам да завършиш докрай разказа си за Индонезия и да ти предложа още нещо 
Ти наистина имаш дарба 

Пишеш страхотно - блог блог-блог 

И аз се замислям за блог за пътешествия, нали уж съм журналист, но от толкова много работа не ми остава време за подобна кауза. Е все някога ще му  дойде и на него ред, но да видим кога

Е-е-е-е, а похвала от журналист просто ме довърши!   
Аз пък съм инженер!

Благодаря ти от сърце!!!

Чакаме с нетърпение продължението  Когато имаш време !

Бързата лодка на Sea Marlin трябваше да тръгне към 10:30 от Траванган, пристигнахме на време на т.нар. пристанище, влязохме да се обадим на служителя на фирмата и той ни каза „А...за лодката, ами днес лодка май няма да има.” Само това липсваше...Сякаш малко неща ни се бяха случили, та и лодка да няма... Стоварихме се пред офисчето и зачакахме търпеливо, започна да се събира навалица. След около 2 часа чакане и противоречива информация стана ясно следното: бърза лодка до Бали със сигурност няма да има – времето в океана е много лошо, има 5 метрови вълни; бърза лодка утре 100% няма да има също, а най-вероятно времето ще е толкова лошо, че ще бъде нарушена и транспортната връзка Траванган – Ломбок.  Само дето на другия ден трябваше да си хванем самолет в 15:50 от Денпасар...Все пак бях доволна, че полетът не беше същия ден, както първоначално планувахме. Човекът каза, че ако много, много държим да пътуваме, ще събере желаещите и ще организира превоз до Ломбок и от там да си хванем ЕВЕНТУАЛНО ферибот. До момента ферибот също не е потеглил, заради океанските условия, тъй че не е сигурно, че въобще ще потегли, но все е някакъв шанс. Сграбчихме този шанс за ушите!  Бързата лодка се появи, за да ни закара до Ломбок, но имаше силно вълнение и не можа да спре близо до брега. Спазариха набързо една малка моторница с едни тийнейджъри на борда да ни прехвърли на бързата лодка.  Отидохме на нещо като кей, което представляваше грубо казано дървен сал, вързан с въжета – т.е. люлееше се.  И както бяхме на сала, дойдоха едни мощни шведки и така скочиха отгоре, че щяха да ни обърнат всичките, барабар с моя 100+ кг мъж! Започнахме да се товарим внимателно на моторничката по 10 човека на курс. Бързата лодка беше различна от предната и имаше спасителни жилетки  , на първата така и не видях...Така...до тук беше лесната част. Криво ляво всички се натовариха, барабар с багажи и т.н. Имаше една жена с бебенце на не повече от 3-4 месеца, аз я заклеймих като напълно побъркана.  Беше с приятелки и дори нямаше някой мъж в компанията, който да помага с това мъничко бебенце и всички багажи, колички и тем подобни. Да не говорим, че качването/слизането от моторничката на бързата лодка си е ...хъм...как да кажа...рисковано особено с бебе на гърдите.  Наближихме о.Ломбок. И тука – изненадаааааа! Такива големи вълни, че направо ми изглеждаше мисията невъзможна да се стоварим на брега – кей отново липсваше, дори съвсем примитивен. 

Моторничката ни следваше неотлъчно по пътя и сега отново влезе в роля по разтоварването. Ние бяхме в първия курс. Приближихме някак брега на 10-тина метра, пуснаха котва, хвърлиха едно въже на някакви хора на брега и те, опъвайки го, опитваха да балансират лодката така, че да не се клати чак толкова много. Първо впечатление - съвсем черен пясък. На мен за сефте ми се случва такъв. Вълните бяха много големи, лодката подскачаше, а ние трябваше някак да слезем.  Аз не го виждах. Индонезийците имаха някаква техника да разпознават коя вълна е по-голяма и коя по-малка още преди да са приближили брега. Като видеха по-голяма вълна, отпускаха въжето и лодката влизаше навътре в океана. Като се зададеше по-малка, бързо, бързо изтегляха въжето и почваха да крещят „Jump, jump!!!”. Ама да не си помислите, че се скача на пясъка?! – Нищо подобно, скача се във водата.  Първи трябваше да слязат ония шведки, дето за малко не ни обърнаха на сала. Ей, това паниката е много лошо нещо. Гледката наистина беше страшна, ама те като се паникьосаха и не слушаха какво ги инструктират. Ония им викат да скачат, те се забавиха, дойдоха бързо големи вълни и почнаха да им крещят да НЕ скачат. И ония като се засилиха и льоооос! Ей, хора, лодката беше на 90 градуса! Всички бързо насядахме, за да я уравновесим, но не се обърна за мнооооого малко! Влезе вода вътре – нормално, пак като ние не влязохме във водата...Като уравновесихме лодката, погледнах къде са шведките – няма ги!!! Ама никъде ги няма! И след няколко секунди 2 мокри глави се подадоха от водата. Цееееелите се бяха цопнали! А един младеж ми беше взел раницата по времето, по което ония скочиха – и раницата не я виждах...Това ме притесни повече от мокрите паникьосани шведки. Дойде и моят ред, увих си чантичката с видеокамерата така, че бях пред обесване, с идеята да я вдигна по-нагоре.  И като чух „Jump”, скочих. Бях добре, намокрих се само до задника (със задника). Няма как – вълните отзад си идват. Добре, че бях с шушлякови панталони до коленете, че за 2 часа и нещо (толкова траеше цялата процедура по прехвърлянето от бързата лодка на о.Ломбок) успяха да изсъхнат. Ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че това е някаква спасителна операция – на това приличаше. Много екстремно преживяване. Ама това е така, защото не знаехме какво ни чака...

Натоварихме се на едни бусчета – ние пак уцелихме най-разнебитеното.  Тук богатството на езика не ми достига, за да визуализирам за вас тенекиената консерва с гуми, в която се озовахме.  Обаче пак ми беше все тая...Бях си намерила раницата, чантичката на видеокамерата беше понамокрена, но камерата беше суха, задникът ми изсъхна – какво повече да иска човек?  И тръгнахме за фериботното пристанище. Оказа се 2-3 часа път. Разбрахме, че консервата няма спирачки. Ще попитате – как? Ами спряхме на един наклон, човекът натисна спирачки, дръпна ръчната и...тръгнахме назад. После включи на първа, приближи се пак до предната кола, пак спирачки, ръчна и пак назад...после пак първа, спирачки, ръчна...назад...и така докато не се раздвижихме наистина и превключи на втора. Наближавайки пристанището попаднахме в задръстване от камиони, чакащи да се качат на някой ферибот. Нашият шофьор обърна и тръгна по едни черни пътища, покрай едни къщички с хора, които явно не са виждали туристи или са виждали, но достатъчно рядко. Децата така ни се радваха и ни махаха – и ние отвътре! Едни момченца се плацикаха голички в езерце и като ни забелязаха, такава глъч настана.  Абе много беше гот!

Стигнахме пристанището и пак едно чакане...отпред една мизерийка...постоянно обикалят индонезийци и ти предлагат Nasi Goreng, banana chips и разни други неща. Едвам дочаках да влезем във ферибота – оказа се, че този ще пътува. Съмнителното беше, че на нашия кораб на мястото на спасителната лодка имаше камион, пълен с ориз. Веднага направих паралел с Титаник и малкото на брой спасителни лодки... Вътре беше много приятно. Пасажерските места са на най-горния етаж, помещението е климатизирано, чисто, спретнато...Седнахме и зачакахме. Тези,дето ни предлагаха храна отвън, се пренесоха вътре и се почна една дандания..”Soup, Soup, soup! Soup noodle, soup noodle!”, ”Beer, beer, beer”…станах разногледа. Явно много разногледа щом купихме един мъжки потник, брандиран с Bintang – тамошната марка бира.  Накрая дойде един с китара да свири и се надвикваха с тоя с нудълите.  Купонът беше на 6!

Тръгнахме в 17:00ч. Първият 1 час беше добре. И като влязохме по-навътре в океана, като започнаха едни вълни, едни чудесии...заливаха ферибота от горе! Помислих си какви ще да са тия вълни, щом заливат по тоя начин този голям кораб??!  Достраша ме! Отвън ситуацията изглеждаше ужасяваща. Персоналът мина и спусна перденцата – да не гледаме. Ама то все тая вече. Фериботът се клатеше като хартиена лодчица, подскачаше нагоре, после с трясък с приземяваше обратно. И едно постоянно бучене се чуваше, както и плисъкът на вълните по корпуса му. Моят мъж излезе на задната палуба да види какво става. И неговият разказ е още по-страшен. Един човек паднал на пода се пързаля и се спира чак в маси и столове. Други залитат и падат, когато погледнеш наоколо океана, не се вижда вода и после небе...вижда се само вода. Все едно си в някаква водна сфера. Трябва да вдигнеш поглед право нагоре, за да видиш късче небе и то някак през вълните. Надуха една страшна сирена, само звукът й ми смрази кръвчицата. Долу някакъв камион се беше отвързал и почнал да се джаска. Втурнаха се да го завързват и се отказаха – толкова силно клатеше, че каузата беше обречена, моряците не можеха да го достигнат. Аз бях на умирачка! Толкова ми беше лошо, че берях душа и бях в делириум - абсолютно некомуникативна и вглъбена в собственото си аз. Вестибуларният ми апарат се смаза тотално. Всички филми за корабокрушения изглеждат по тоя начин. Тръгнах за тоалетната, залитайки, подпирайки се ту наляво, ту надясно. Стигнах, вътре всички тоалетни заети от повръщащи. Едно момиче ми направи знак да ползвам мивката, но аз имах кесийка!  И кротко приклекнах, по пода някакви течности се премятаха напред назад при клатенето на кораба. Предпочетох да не задълбавам какви са. А и ми беше толкова зле, че чак безразлично. Един моряк седеше и държеше вратата на тоалетната отворена, защото тя се плъзга и имаше шанс да затисне някой. Натириха един младок да чисти запушената с... мивка. Дойде, въоръжен с една четка и само като видя какво го чака, започна и той да повръща...Беше уникално! А отвън в това време една жена стоеше боса (!) и спокойно хрупаше чипс, наблюдавайки хаоса в тоалетната! Покъртително.  Това бяха най-дългите 2-3 часа в моя живот. Нито съм засичала колко точно са, нито нищо. Само гледах да оцелея някак. И ако знаете какъв sms пратих на майка ми...ужас просто. Ама си викам...никой не знае, че сме на тъпия ферибот, обхватът ту изчезваше, ту се появяваше...по-добре да използваме, докато го има. 

Когато стигнахме Padang Bai не можех да повярвам! Живеех втори живот!
Там ни изненада организацията. До момента мога да отправям само хвалебствия към Sea Marlin – справиха се перфектно с всички трансфери и билети, които можете да си представите. За тези 2 часа, докато чакахме на Гили Траванган, те бяха успели да уредят и най-малката подробност, съответно ние не сме доплащали грам рупия, а само сменяхме превозните средства. На Бали (Padang Bai) ни посрещна един друг представител на Sea Marlin, отделиха ни от останалите (пътници на другите фирми с fast boat) и ни разпределиха по бусчета, според дестинацията, нашата беше Санур. Вече беше доста късно, ама на кого му пука?! А на нас ни предстоеше полет на другия ден...

Изтръпнах! Имам най-огромния ужас от всичко свързано с вода, океани и т.н. Ти си героиня!
Казват, че след подобни преживявания, човек цени животът си повече...

То аз си го ценях и преди това, ама някак си...по-реалистично осъзнах, че филмът може да свърши много бързо и внезапно и то на другия край на света. Ама всеки с рисковете си...Аз все пак предпочитам да ги поемам. И друго предпочитам - това да си остане най-екстремното преживяване. 

 

Хотел Jati на външен вид много напомня концепцията на Alam хотелите. Обаче реалността е съвсееееем различна.  Беше много по-мизерен във всяко едно отношение, дори закуската не беше хубава. Но той така или иначе беше само за нощувка и близо до Денпасар – за тази цел свърши работа. Разходихме се по протежение на плажната ивица преди обяд, покрай хотел Hayat в Санур. Не, че плажът е нещо невиждано и нечувано, но беше достатъчно чист, което съвсем ме убеди, че да се ходи до Траванган е безсмислено, освен, ако човек не иска екстремни приключения в лошия смисъл на думата. Спазарихме си шофьор да ни откара до летището в Денпасар за 80 000 рупии, ако помня добре. Таксито излизало около 100 000 рупии (питахме в хотела).

На летището се наложи да платим такса за вътрешен полет (до Джакарта), а после още веднъж плащахме такса за международен полет – това са таксите тип „напускане на страната”, но явно и „напускане на града”. Това не го пишеше по форумите, дето четохме предварително. Добре, че имахме малко повече рупии останали, които уж да изхарчим във free shop-овете.

В Джакарта отново смениха по никое време номера на терминала, от който щяхме да излетим за Истанбул през Сингапур. Полетът на Turkish Airlines закъсня с цели 3 часа – вместо в 19:30, излетяхме в 22:30. Опънаха една софра, докато чакахме вече твърде отегчено и предложиха кекс, питки с банан и напитки. Започна 15 часовият полет...

И малко лирично отклонение за пътуването на обратно и недоволството ми от Турските Авиолинии. Предварително се извинявам на тези, които ще четат за втори път това (от Дубай-ската тема), но реших, че разказът трябва да завърши с пътуването на обратно.

В самолета Джакарта-Истанбул сервираха храна, от която двамата с мъжа ми получихме жестоки стомашни болки. И много хора си върнаха телешкото, което явно беше причинителят, а си взеха риба. А на 15 часа полет със стомашни проблеми и седалки по средата на четворката е доста некомфортно.  Пилотът не навакса и 10 мин дори, а ние разполагахме с точно толкова време до полетът Истанбул-София, колкото беше закъснението. Надявах се да го забавят с 20-тина мин втория и някой любезен служител да ни прекара набързо (което се случи на летището в Джакарта, въпреки, че имахме смяна на авиолинии), но не би. Накараха ни да се редим на 3-4 опашки на истанбулското летище, коя от коя по-големи и все на хора с проблеми - сиреч бавно вървят. Не пожелаха да ни дадат ваучери за храна, след разправии ни казаха да дойдем след час и половина за ваучери за обяд и да се наредим пак на опашката.  После се заядохме, искахме да си оставим багажа при тях (2 раници от по 8-10 кг) - отказаха и това. Почнахме да се разправяме, решението от тяхна страна беше - "Няма да ви вземем багажа. Ще ви дадем ваучери за закуска!"  Съответно не можахме да се разходим в промеждутъка от 8 и половина часа между изпуснатия полет и втория вечерен, за който ни дадоха бордни карти, заради тежките чанти. Минавайки скенерите на път за транзитната зона, видяхме, че съвсем не е толкова лесно да се върнем отново на гишето на Turkish Airlines, но на инат се върнахме, за ваучери за обяд. И не, че толкова умирахме от глад, но бяхме бесни от отношението, от разкарването от опашка на опашка само и само друг да се занимава с теб. Един техен служител ми каза "Влез в онази стаичка да питаш", влизам, почват да ми се карат защо влизам.  Нагледах се на различни случаи и казуси и на безхаберието на турските авиолинии, чакайки . На един мъж му презавериха билет за полет на следващия ден и едвам му казаха за безплатна нощувка. Явно са ги инструктирали да пестят пари от всичко. Забравих да спомена, че получаването на ваучерите за закуска и обяд ни коства по 1 час всеки (без да смятам висенето на опашката). Уплътниха ни времето с други думи. 

Накратко казано това беше...Повече от 30 часа връщане до София, един единствен полет от 4 осъществени и 1 изпуснат с тях, излетя на време. Все си мисля, че не може точно ние да сме такива куцузлии....а и опашката пред гишето им не намаляваше, само се попълваше с пътници от пристигащи полети...