Индонезия- приключения около Екватора

Пренесох се. Вълшебни са думите, с които описваш преживяванията си. Записвам се в темата, защото е най-интересното нещо, което съм чела от месеци.

Радвам се, че имам читатели!  Въпреки, че пътуванията, които съм осъществила, никак не са малко, това е първият разказ в писмена форма, който правя.   

Дойде ред и на трансфера Бали-Гили Траванган и обратно. Оказа се много по-сложно, отколкото си представяхме. От хотела бяха достатъчно любезни да ни предложат съдействие, но още по предварително разменени и-мейли, ни обясниха, че ако си организираме това на място, няма да има проблем с местата - супер. Само дето се оказаха няколкодневни разправии и главоблъсканици. Първоначално се насочихме към вариант fast boat и по-конкретно компанията Gili Cat. Лодката прилича на нашенските комети, които се срещат по Черно Море и р.Дунав. От Бали се тръгва от пристанището на Padang Bai, до което се пътува известно време с бусче - трансферът се поема от самата фирма за превоз. В интернет имахме информация, че от Гили Траванган тръгва лодка в 9:00 сутринта, а полетът ни от Денпасар до Джакарта беше в 15:50, което беше екстра. Но на място се оказа, че лодка в 9:00 от Траванган НЯМА, единствено в 11:30, пристига се в 13:00 на Padang Bai, Бали, а от там до летището е около 2 часа с кола. Елементарната сметка показа, че шансът да закъснеем за полета е огромен, а от там и да изпуснем всички останали полети по веригата.  Притеснихме се. Започнахме да проучваме опцията да си хванем самолет от летището на о.Ломбок, съответно да си организираме някакъв вид трансфер (лодка до Ломбок и после кола) до летището. Влязохме на сайта на летището да си купим билети и какво се оказа - отстрани в една колонка за коментари на една от авиокомпаниите - Мerpati Airlines с големи червени букви пишеше Unreliable. Другата авиокомпания, която ни устройваше като време (тук цени вече изоообщо не се гледаха, макар че самолетният билет беше по-евтин от този за бързата лодка  ) беше Lion Air. Там всичко изглеждаше наред, докато не се оказа, че сайтът не приема нито една от международните карти за разплащане, които имаме - 2 кредитни и една дебитна карта. Реших да звънна по телефона до авиокомпанията. Попаднах на Кол Център, който любезно ми каза "For English press еди-що-си", press-нах аз и започнах баааавно и отчетливо да обяснявам, че искам да си купя билети, ама не ми приема кредитната карта. А отсреща след конфузно мълчание един женски глас каза "Do you speak Bahasa?!". Е, аз ако говорех Бахаса, щях ли да натискам за английски, бре?!  И тя ми вика, че не говорят английски и да съм се обадела в Синагпур, щото там имало по-голям шанс някой да бърбори на този чуждоземен език.  Щях да припадна. И със самолет не можехме да пътуваме...Е, остана варианта двупосочен билет за Gili Cat и молитви към всички налични на острова божества.  Цената за такъв двупосочен билет е около $120/човек.
Тук идва и намесата на Уаян. Първо ни предложи, за да не рискуваме излишно, да отменим едната нощувка на Траванган за сметка на нощувка близо до Денпасар и летището, впоследствие ни препоръча хотел Jati and Home Stay в Санур. Толкова логично и все пак що не се сетихме първи?  Също каза, че негов приятел е собственик на друга компания за fast boat превози, а и той поработва и за тях също, та ще ни уреди цена за 2 двупосочни билети за $120 долара - наполовина.  В този момент се обади българското съмнение дали всичко е легално. Подходихме скептично, но всичко се оказа наред, просто компанията е Sea Marlin и незнайно защо са съгласни да ни продадат билети на половин цена. По-късно разбрахме, че има много офисчета или направо представители на улицата, от които също може да си купи човек много по-евтини билети, дори нашата цена не беше най-ниската. Но, ако не беше Уаян (да е жив и здрав) щяхме да кихнем $240. След като ни спести такава сума, решихме, че ще има и за още 1 ден да го наемем и да си позволим някои други неща. Уговорихме Уаян за Ден 5.

Страхотно, очевидно има и свестни хора. Чакам с нетърпение по-нататъшните преживелици.

no_name, много увлекателно пишеш!
Още, още!

no name, много увлекателно и съдържателно! Очаквам продължението.
В коя част на острова има хубави рифове, близо до брега?

Да,  видели сте се в приключения със стигането до Траванган Ние имахме същото чудене със цените, защото аз и приятелката ми /мъжете ни зарязаха за няколко дена, като отидоха да се гмуркат/ след влизане в няколко офиса за продажба на билети разбрахме, че цената е 50% от обявените официално при което мъжете ни подложиха на абсолютно съмнение такава разлика Падна голямо убеждаване, че всичко ще е ОК  
А  авиокомпания Мерпати са  , 2 пъти си купуваме билети за тях, отиваме на летището и Мадам, полет няма да има и това е в 90% от случайте, както разбрахме по късно.

Лелеее, значи съвсем верен е бил онзи надпис Unreliable....


Ще помоля mi6i да се намеси тук, защото нямам представа.   

Той е твърде къс откъм разказ, защото беше отделен на предимно тривиални действия – купуване на подаръчета за близките, плащане на билета за бързата лодка...Но имаше и нещо интересно – ходихме на масаж. Обаче си избрахме едно много евтино място, близо до Гората на маймуните и получихме традиционен балийски масаж на цяло тяло за 60 000 рупии или малко над $6. Местенцето беше мизерничко, чаршафите не бяха прани ...скоро, обаче масажът беше много добре!  Като преживяване нямаше общо с нашенските хубавички, спретнати и луксозни спа центрове, където тиха и успокояваща мелодия те отпуска допълнително. Вместо това имаше едно помещение, масажни легла, отделени с перденца, вратата на помещението – широко отворена, а отвън на купчина пясък един петел се съдира да кукурига. Добре, че по едно време небето се разпори и се изсипа дъжд като из ведро, та петелът временно се покри някъде. Както споменах, обаче, масажът ни хареса.  Няма да пропусна да отбележа наличието на тоалетна – в самата „стая” и представляваше просто нещо като параван, защото отгоре нямаше покрив или грубо казано всички звуци от т.нар. тоалетна се пренасят и в помещението...не, че сме чули – всички много внимаваха! 

Общо 3 вечери вечеряхме в ресторант Laka Leke, който е на същите собственици, като хотела ни и се намира от „нашата” страна на Monkey Forest. Мястото е изключително приятно. В някои от дните има танцувална програма (има си сцена), за която не се плаща допълнително билет, ами надценката на вечерята е 21% вместо 15%.  Трябва да призная, че танците бяха хубави, въпреки че някои герои от Barong-а, се срещаха и в тези танци (символът на лошото – Rangda например). Даже и аз се пофръцках на сцената на края, но въртенето на опулени очи хич не ми се отдава. Един единствен недостатък има този ресторант – конкретна сервитьорка, която за наш ужас ни сервираше 2 от 3-те вечери. Тази жена е способна да изгони всеки, обзалагам се. Такова досаждане през цялата вечер! Нито можеше да се насладим на програмата, нито да си хапнем на спокойствие. В момента, в който пуснеш за секунда вилицата, тя изниква от тъмното и с мазна усмивка пита „Finish?”, а ти си изял едва половината, да речем....и така около 10-15 пъти за една вечер...

Започнахме обиколката с Ulun Danu Beratan Temple – очарователно място! Част от храма е в езерото,  улучихме някакъв религиозен празник отново, защото имаше много хора, дошли да се помолят. За първи път видях и вид свещеници – 3 броя. Уаян обясни, че доста хора се вдигат и от Денпасар само, за да изпълнят ритуала в този храм. Има чудесно аранжирана градина, в която се намира и будистки храм – отново пример за мирното безпроблемно съжителство на тези 2 религии. Единственото, което лекинко ме смути беше пикаещите музиканти в градината...явно е нормално, не знам...задигнаха си полите (мъже-музиканти) и айдееее...

Уаян разказваше с неприязън за мюсюлманите на острова. Това беше голяма изненада за мен, все пак Индонезия е най-голямата мюсюлманска страна в света, а местните не харесват мюсюлманите! Каза, че има 2 типа хора, изповядващи исляма – „ал кайда” и другите не ги запомних.  Разказа, че не са хубави хора, а пък около месец преди Рамазан Байрам зачестяват много кражбите, за да имат мюсюлманите пари да се приберат по родните места за празника.  Дори Уаян е пострадал от такъв индивид – взели са му назаем мотора и не са му го върнали. А когато полицията го намерила, все пак, се наложило да го откупи за около $400! 

Следваща спирка – езерата Buyan и Tamblingan – сигурно са много красиви...ние случихме такава...мъгла да я наречем, сякаш облаците се бяха объркали с няколко хиляди км и бяха слезли на земята. От време на време се разсейваха за мъничко, колкото да видим бегли очертания и че да, там наистина има езера...А горичката под мястото, от където наблюдавахме е дом на такива ужасяващи змии, че Уаян щом спомена, ми идеше да се метна бързо бързо в колата. 

По пътя видяхме спиращи дъха гледки! То не е природа, ами чудо! От определен ъгъл се виждаха подредени 3 вулкана, сред които Batur, който вече видяхме и Agung – най-високият и все още активен.

Стигнахме до оризовите тераси Jatiluwih (Джатилюи се чете) – най-големите по площ на острова. Вече не ми останаха синоними на „красива”, „прекрасна”, и „спираща дъха” гледка и природа. Само дето и Човекът доста труд е хвърлил в оформянето на тези тераси. Най-евтин е белият ориз, той става за 3 месеца и може да се сее 3 пъти за 1 година. Останалите не ги запомних, но на  Jatiluwih се отглеждат още жълт, черен и червен ориз. По-късно от супермаркета си купих 1 пакет червен ориз, произведен именно в Jatiluwih. А зеленият цвят, който се вижда на снимките е толкова наситен и толкова....неонов, че ни беше зададен въпроса дали не са обработвани по някакъв начин – е, не са, просто зеленото е такова на Бали. 

И последно – Pura Taman Ayun. Колкото и да си приличат храмовете, всеки се различава с нещо съществено от другите. На този нямаше много посетители, разгледахме го спокойно и си тръгнахме на обратно, за да сколасаме за следобедния чай в нашия хотел, придружен винаги от вкусно кексче. 

Прибрахме се и се приземихме край басейнчето на х-л Alam Shanti, помързелувахме, топнахме се в топлата водичка и изпихме блажено чайчето. Трябваше да стегнем багажа с носталгични чувства, защото на другия ден сутринта поемахме за Гили Траванган.

 

Не е кой знае колко учудващо.В Иран например е обичайно жените с плътно увите лица да си приклякват покрай пътя и да им лъсват д.........................Тъй де ,те са толкова маскирани ,че кой да ги познае

  Много хитро! Странни хора...по-добре да ти лъсне задника, отколкото физиономията....

Дойдоха да ни вземат с микробусче за Padang Bai с половин час по-рано, отколкото пишеше на билетите. Това осуети опита ни за закуска, но поне багажът беше готов от вечерта.  Взехме и едно австралийско семейство от друг хотел в Убуд и потеглихме окончателно. В Padang Bai ни настаниха в едно кафене да почакаме. Някои туристи си поръчаха напитки и като видях как се приготвят зад тезгяха, си помислих, че тези хора са истински щастливци, тънещи в блажено невежество...

Бях малко разочарована от състоянието и видът на нашата fast boat, понеже гледах околните – нашата си беше по-мизерна и първобитна. Ама ако ни закара по живо по здраво, си викам, няма значение. Пътуването беше мнооого зле.  Щом исках торбичка за повръщане... оказа се, че ако се излезе на носа отгоре и се седне, се пътува много по-човешки и без прилошаване. Ама моят и без това проблемен вестибуларен апарат, клекна здраво. Що хапчета изпих (понеже си се познавам) и пак...Спирайки на различните Гили острови разбрах защо съветват пътуващите да ходят с раници и боси (с чехли). Скача се във водата, няма кей, а багажът се прехвърля на ръка от персонала или/и пътниците от лодката. Първоначално изпитах облекчение, стигайки най-сетне Гили Траванган. Слизаме и след известно чудене дали да си хванем каручка (тамошните таксита), най-накрая взехме. Нямахме представа колко далече е нашия хотел и прежалихме 50 000 рупии (цената е твърда според дестинацията - хотела), които на фона на цените на Бали изглеждаха потресаващо много за 10-15-тина мин друскане. Хотелът беше ок, хареса ни, пак тип къщички, но доста по-близко разположени, персоналът – много любезен, едни усмихнати млади момчета. Островът се обикаля по протежение на плажната ивица за около 2-2.5 ч. След тази първа обиколка осъзнах каква голяма грешка сме допуснали, тръгвайки си от Бали.  Това място, на което нямаше никаква полиция,освен някакви велосипедирани island police, дето мярнахме един единствен път за 3 дена, беше пълно с толкова много съмнителни индонезийски типове (не бих ги нарекла местни, защото родом никой не е от Траванган, а от съседните о-ви, най-вече Ломбок), сякаш са бръкнали в някой местен затвор и са изкарали част от тях да бачкат на Траванган. Постоянно ни предлагаха марихуана и Magic mushrooms. И тия халюциногенни гъби бяха толкова рекламирани от заведенията, че се изумих! Естествено бяха изполвани метафори от рода на „We sell ticket to the moon and back” (и картинка на гъбка) или „Magic cocktails” и каквото още може да роди въображението. Прошепваха ми в ухото „Wanna get high?” и ”Smoke, smoke?”. А островът беше невъобразимо мръсен! Ако лодката за и от Траванган не беше само веднъж дневно, направо щях да си събера багажа и да изчезна от там мигновено.  На другият ден нещата стояха малко по-различно – не, че се чувствах много по-добре, но и не беше такава трагедия, като първото впечатление. Със сигурност от сегашна гледна точка знам, че въобще не бих ходила на Траванган, ако знаех какво ме очаква. Нашето хотелче и персоналът бяха спасение от останалата островна част и най-добре се чувствах сред тях. Към хотела имаше малка плажна ивица с шезлонги, чадъри, маси и столове. От къде идваше мръсотията – от прилива...Океанът влачи всевъзможни боклуци и гадости! А жалните момчета поне 2 пъти дневно чистеха ли чистеха....Едната сутрин положението беше много тежко. Почти всички от персонала се бяха мобилизирали в почистването (около 5 момчета), но ситуацията изглеждаше безнадеждна....ама толкова безнадеждна, че всички почиващи по това време на пясъка, се вдигнахме да помагаме (още 6-7 човека). И тия сладури така се оживиха, много се трогнаха! Един-двама веднага извадиха телефони да снимат гледката – туристи и местни заедно срещу прилива. Единият служител събра толкова джапанки, че едвам ги беше обгърнал с 2 ръце, носейки ги към кофата и подвикваше с весел глас „Sandals, Sandals!”, нещо като нашенското „Айде на кукурузааааа!”.  А една мацка от почиващите отиде да рови по някаква причина в кофата сред джапанките и веднага беше избъзикана дали търси своя номер. Изобщо – fun.

Има колелета под наем, които обаче трябва да се връщат на мястото, от където са взети (логично) и затова си взехме от нашия хотел. Аз държах моето да е с калници, понеже всеки ден валеше и не исках да имам кална пътечка по гърба. С калници беше едно единствено колело – най-скапаното. Ама аз пък не съм претенциозна, взех него. После се оказа, че напълно му липсва спирачна система, но всеки е гледал Фред Флинтстоун – почерпих опит и спирах с крака. Кофтито беше като му падна и веригата и се наложи да го бутам на връщане, ама здраве да е. Моят мъж пострада по-лошо. Тъй като голяма част от пътя е  пясък, колелото му занесе и той се бухна в едни кактуси. Криво ляво се прибрахме и двамата, бутайки велосипедите и се съсредоточихме върху вадене на тръни, ама едни тръни, хора...Поискахме от момчетата някакви дезинфектанти и веднага получихме риванол и йод, единият (Путу му беше името) дойде да помага. Много се стара, много се мъчи, аз също, извадихме част от тръните (бяха влезли много надълбоко), но някои успяхме да набутаме още по-надълбоко. Ами сега? И тогава Путу каза „Сигурно ще ви се стори много странно, но мога да ви кажа тук как правим в такива случаи. Взимаме един камък и удряме по крака, тръните вътре се пречупват и минава.”. Е, наистина ни се видя много странно!   Ама...опитахме.  Моят мъж взе един камък и почна да удря, понасини се, вярно, обаче трънчетата нито забраха, нито нищо – мина му!  Голяма работа е индонезийското ноу-хау. 

Аз лично бях изумена колко удобства срещнахме в хотела на остров без питейна вода (всичката се докарва от Ломбок). Оставам с негативни отзиви за едно от заведенията в city-то на Траванган – The Beach House Resort и по-конкретно ресторанта – храната беше вкусна, обаче после преживяването хич не беше добро....Така че ако някой ходи на този смахнат остров – не го препоръчвам! 

Намерихме си едно плажче със заведение, до което ходихме 2 пъти. Срещу някаква консумация си седиш на плажа (има и бамбукови пейчици и масички), има безброй много рачета, които щъкат напред назад, особено като наближава залеза, но все още припича  пясъка. И ако не е миризмата на запалена саска (джоинт или всеки друг жаргон за цигара от марихуана) няма какво да те смути. Дори срещнахме други българи там – изненадата беше взаимна!

Една вечер се запознах с мнооого голям космат ярко оранжев паяк точно до тоалетната. Поомекнаха ми краката, спор няма, но се въоръжих с чехъл в ръка и му видях сметката. Все пак банята беше полуоткрита и не беше проблем за разни гадинки да влизат вътре. Надвечер пръскаха с някакъв спрей против буболечки там и беше пълно с трупове на комари. Постоянно се мажех с някакви репеленти и фунтях от 1 км разстояние, въпреки това получих 3 комарски ухапвания. Да чукна на дърво, за момента нито малария имам, нито денги. 

Ами май за Траванган нямам много какво да кажа...още повече - хубаво...А, беше full с хомосексуални двойки. 
 
Ще напиша отделен пост за връщането към Бали (Санур по-конкретно), защото смея да твърдя, че това е най-голямото приключение до момента в моя живот и дори опитът за удавяне в Мексико остава на второ място. 

Жалко, че не е било толкова хубаво преживяването там. Поне персоналът на хотела е бил учтив. 

Между другото, къде да търся други твои пътеписи?