С какво ви дразнят свекървите- 16 тема

О, и аз си обичах родителите на майка ми като бях дете и се радвах като ги виждам, даже по собствено желание останах една година при тях на 6г. Но като пораснах и опознах през очите на възрастен само мога да се радвам, че не са ме гледали повече...Майка ми като и се оплаках на тази тема само изказа съжаления, че са ме оставяли да ме гледат баби и дядовци. Думите и бяха ние мислехме за тях.
Просто бабите и дядовците са вече на възраст, натоварени с много изживявания, изкривена вече в някаква посока реалност, живели в съвсем друго време и при други условия.
Много лошо впечатление примерно ми прави навика на предишното поколение все да се пита "Обичаш ли ме" , "Ако не ме обичаш ти се сърдя", а няма да се сетят да кажат едно "Обичам те" на детето.
Колкото и да обичам и да уважам родителите си, колкото и те да се съобразяват с мен, също не бих оставила на отглеждане децата си (дай боже да не се налага), точно по същите съображения както и при свекърва ми.
А сам свекърът веднъж каза по този повод на жена си : "Сякаш не си спомняш как децата колкото и да обичаха да са на село, винаги искаха да са си при нас".

О, сега се сетих и за нещо важно от моя опит. Самата аз съм живяла в една къща на два етажа, но в едно домакинство,  с родителите на баща ми. Отразило ми се е много негативно и на мен и на брат ми и сестра ми и на родителите ми. Цялото ми детство трябваше родителите да изправят капризите на възрастните, вместо да ни обръщат на нас внимание. Много съжалявам, че не са се отделили навремето.

Мисълта ми е, че е важно детето да има достатъчен контакт с майка си, ясно е, че не е възможно, нито е нужно да е денонощно до нея. Под достатъчен контакт, имам предвид ежедневен по няколко часа, да му се сготви, да се изведе да играе /когато е под 10те години/, да се поговори с него, да се поиграе, да се полюлее, все неща, които искат време и не може да стане за 10 минути след 8 вечерта.
Нямам против гледането на деца от възрастни жени, ни най-малко, но основните възпитатели трябва да са майката и бащата. Иначе се къса връзката. Личен опит.  

Това изобщо не е характерно за поколението,  а за някои категории хора. Както и кого обичаш повече - мама или тати.

Това ми е любимото. Чувала съм го от сверъквещица. Или друго пак от същия източник: "Ох, колко си ми хубав/а, защото приличаш на тати"- казано на маса пред майката и още куп роднини. След 10сек. мълчание от всички присъстващи добави: "Е и мама е хубава."

Бях го забравила този въпрос "Кого обичаш повече мама или тати?" само не помня точно кой ми го задаваше като бях малка 

Дам. Кого обичаш повече- мен или другата баба. Кого обичаш повече- батко си Р или батко си О...все от различни родове.
Аз като идиот все отговарях мама или татко.
Караха ме да пея и да танцувам- двете роди. Като мечка в цирка се чувствах.
За това никога, а и до сега мразя цирк!

Свеки се кротна, мила е дори. Мама също. То и аз се кротнах....Няма драми за сега.

gingerina, чудесно си изразила всичко онова, което бих искала да кажа в тази връзка. Особено с последните две изречения... понеже аз имам дългогодишен опит със съвместно съжителство със свекърите и смея да твърдя, че до голяма степен се получава така. Докато се стремиш да угаждаш на капризите на възрастните, губиш време, вместо да отдадеш необходимото внимание на детето. Слава Богу, бързо го проумях и взех друга посока. Но в много от случаите последствията са много лоши.
Давам само примери, за които се сещам, от моя личен опит. Синът ми беше на около 3 годинки, когато баба му и дядо му го питали кого обича повече - свекърва ми или майка ми. И не само това. Дори не им беше неудобно след това да ми споделят, че са го питали и да ми съобщят отговора - че казал, че обича свекърва ми повече. Детето стана свидетел на разговора помежду ни и макар и на тази възраст се почувства неудобно, защото след това ми каза, че казал така на баба си, защото баба му нямало да го обича. Защото, ако не изпълнявал прищевките на баба си, първата й приказка е (и все още е така): "Няма да те обичам, да знаеш!". Е, детето вече знае какво значи да обичаш. Не спирам да му повтарям, че дори да му се скарам понякога, аз го обичам. И когато му стане криво, винаги да се сеща какво съм му казала. И наскоро пак нещо се спречкали с баба си, тя пак му се разсърдила, а той й казал: "И да ми се сърдиш, аз знам, че ме обичаш", при което на нея й минала сръднята.

Mamacita, знам ти историята от форума и не казвам, че това което си написала важи за твоя случай (както и на някои други момичета от форума с наистина ужасни свекърви), но не съм съгласна, че е редно да се правят такива генерални заключения, че това важи за всички случай. От както съм родила и двете баби, че даже и дядовците постоянно говорят как им се искало да вземат внучето при тях и да си го гледат, да си играят и т.н. Даже бяха ходили да питат дали ще го приемат в детска градина . Колкото и неприятно да изглежда това в очите на майката се опитвам да не им се сърдя, защото знам, че го правят от любов и чувство за самота. И в двете семейства децата са пораснали, отделили са се да живеят в друг град, ходим им на гости рядко (поради голямото разстояние - те са в другия край на България) и си давам сметка, че се чувстват много самотни и изоставени (всички все още работят, имат приятели, социален кръг, но признайте си - друго си е в къщи да те чака детето ти, пък макар и вече на 32, а не на 12 години). В гледането на внучето виждат възможност пак да имат голямо семейство и къщата да се оглася от детски смях.
Така че моля не казвайте - 'свекървата иска да гледа детето,  за да детронира майката', а 'моята свекърва...', защото не всички хора са чак толкова черни и лоши - нищо че приказките им са едни и същи.

Аз пак казвам, не се ядосвам толкова, защото иска да го гледа. А защото постоянно ни критикува и ни вменява, че сме лоши родители. Тя имала високи критерии, на които не сме можели да отговорим, а тя ще го гледа по-добре. А като разбра , че чакаме второ изпадна в шок "щото с едно не сме се оправяли". Моята майка може да ми казва "много ти се радвам как му говориш", "много се радвам какви одухотворени, спокойни и щастливи майки сте" (за мен и сестра ми), критичната ми леля казва "пиша ви 6+ как си гледате детето", а свекърва ми не намира и една добра дума за сина си, който е много всеотдаен и грижовен баща.
За самотата това го знам и на мен ми е мъчно, че са самотни и на моите родители също им е самотно. Аз сама отсега се подготвям психически, че това детенце е отделна личност и ще има все по-самостоятелен живот. Правим каквото можем, поне един път в месеца гледаме да се виждаме и с едните и другите, понякога и по-често, отпуските също.

Ако това ще те успокои, моята майка беше същата, и много други майки. Ако, не дай си Боже, детето се разболее, строяваше ни в 2 редици и ни четеше конско как сме го допуснали.

Вменяването, че си лоша майка не е задължително да идва от свекървата за да се чувстваш неприятно. Само да кихне някоя и ми звънят по 100 пъти да ме питат как е и да изкажат мнение за болестта, натъртвайки на факта че аз съм спокойна (за мен паниката е излишна и лош съветник) и въпреки болестите не ги навличам повече (разбирайте 100 ката дрехи). Един единствен път си позволи едната прабаба да ми каже, "Ти си млада ще слушаш опитните аз съм изгледала и деца и внуци, какво знаеш ти?" Е след моя отговор не повтори този си съвет

Именно затова дадох списък от причини, които не смятам за добри. Някои са взаимно изключващи се. Но със сигурност не всички са позитивни и издават проблеми с характера.


Сори, но за потомството вярвам в подхода "всички съкровища, които мога да му завещая плюс ритник по задника и стратегическо изчезване от картинката". От един момент нататък за да израсне като личност, трябва да престане да ми е дете, трябва да започна и аз да го виждам по друг начин.

Ще кажете- ама те винаги ще са ви деца. Не, има начин да ги виждаме различно и ще им направим голяма услуга, ако се научим. Ще направим услуга и на себе си. Ако до дъртите си години не мога да се справя със собствената си психария и чувство за неадекватност, та още да търся свещеното младо поколение, за да се почувствам жива, по-добре да се гръмна.

един такъв ритник създава усещането за самотност. Семейството е най-старият и доказал се съюзник в оцеляването и израстването като личност, затова най-ожалвани са хората, останали сираци на този свят, дори и във възрастните си години. А живи родители да те наритат с идеята да ставаш човек (а дотогава какъв си бил, домашен любимец ли?), е доста жестоко и ненужно. Децата и без това в един момент започват да се борят за свободата си и да късат ограниченията. Свободата, най-общо казано, не се дава на тепсия, тя се извоюва. Точно в този конфликт на поколенията започваме да виждаме децата си в друга светлина - вчерашната запетайка, дето не е можела сама да си завърже обувките и си й държал ръката на ченгелчетата, днес ти сервира "изнасям се, отивам да живея с приятелката си на квартира, не бойте се, ще се оправя, вече съм голям човек". Едва ли дори най-либералният и подготвен психически родител е способен го приеме без особени душевни сътресения. Няма нужда от шут в задника, ако детето се развива нормално.

Andariel, въобще и представа си нямаш за какъв точно ритник говоря. И преди съм ти казвала, че ти липсва въображение. Понякога изобщо може да не се изтълкува като ритник, а като оттегляне.

А и нищо лошо няма да направя- в края на краищата всеки усеща, че е абсолютно сам що се отнася до въпросите на живота, напълно сам е в търсенето на смисъл. Семейството може да помогне, но решенията са само в ръцете на отделната личност. И с родители, и без, доста хора стигат до извода, че в края на краищата те са и винаги са били капитана на кораба. Въпросът е да го осъзнаят без много сътресения. Ето за това смятам да се погрижа.

е, хайде, обясни ми какъв е този ритник, дето не ми стига въображението да си го представя! Твоето не знам дали е въображение, доста често на друго ми прилича.

 У всеки човек в някаква степен е заложено да се чувства капитан на собствения си кораб, дори на малките деца, та не е нещо кой знае какво, по-скоро естествен процес.