Моля,маѝките на деца с проблеми,помогнете

Понякога е трудно да приемеш факта че детето ти може и да е по - различно от това което ти си си представял / всъщност какво е норма и аз не знам/ . НО то все пак е твоето дете и както всички останали деца има нужда от обич и внимание. Прочетох мненията ти от преди и честно казано не мисля че са толкова страшни нещата , по скоро таткото е в шок и още не иска да приеме нещата. При сина ми имаше също проблеми при раждането а в последствие и куп други, вродени аномалии . И въпреки че лекарите ме предупредиха ча може би има умствено изоставане , а той и имаше много сериозни отклонения от развитието в сравнение с другите деца дори и за миг не допуснах да се отчайвам. Моя съпруг прие също трудно нещата. Аз знаех че трябва много да се работи и наистина почти всеки ден ходихме на някаква терапия , мъжът ми ме подкрепяше единствено финансово- каза че няма нерви да се занимана с такива неща / тоест специални занимания и упражнение и пр./ и не го обвинявам и не се сърдя . Сега сина ми завършва 4-ти клас в масово училище с нормална програма както всички деца а мъжът ми не спира да повтаря че ако не бях толкова упорита и да го водя на толкова много спец. занимания през годините нямаше да постигне всичко това! Е вярно е пише грозно , едвам му се разчита , ама да е вярно.. нали има компютри за писане ...
Искам да ти кажа че не сте единствените минали през това, за някой хора е по лесно да има виновен , а не осъзнават че съдбата не може да се избегне. И за съжаление колкото повече се ровиш в миналото не си помагаш а напротив спираш да мислиш за бъдещето! Дай му време да приеме нещата , не се сърди но не го и оставяй да прекалява с упреците към теб или с обидите към детето ви! Не се отчайвай и бъди силна и приеми факта че детето ти има нужда от грижи но не и от съжаление. Радвай се да дребните му постижения , защото са си негови! Спри да го сравняваш с другите деца и си помисли дали още едно дете няма да ви помогне да по щастливи . Така и малчо няма да е сам , а и децата учат най- добре от други деца!

Мъжете са малко по-чувствителни на тия теми и много по-трудно се изправят пред истиината. За тях да признаят, че имат дете с увреждане си е удар по егото им.
Но и мъжете и жените минаваме през едни и същи етапи при приемането на лоши новини - отрицание, гняв, пазарене, депреси, приемане. Може би мъжът ти е на по ранен етап и му трябва малко помощ. За съжаление обикновено когато имаме проблеми си ги изкарваме винаги на най-близките, та затова и теб обвинява.
До колкото си спомням от всичко разказано диганозата ви може да е в следствие на самото раждане, но може причината да е и по време на бремеността. Предвид че и лекарите не могат да определят точно, няма основание за обвинения. Важното е ти да не се обвиняваш и да приемеш нещата за себе си, за да имаш сили да издържиш и неговите обвинения. И да се надяваш, че ще му мине. Всеки има нужда от своето време. Но и не се оствяй цял живот в такава ситуация. Обвиненията няма да помогнат на никого, най-малко на детенцето.
Много е кофти да сравняваш детето си с другите и да виждаш колко е назад. За това почни да го сравняваш със самото него и гледай как напредва

Аз няма да ти напиша нещо по - различно от другите мами. Първо искам   силно. Подкрепа от моя мъж аз също нямам. Все още се опитвам да спра да го обвинявам, че не ми помага повече, но за доброто на семейството трябва да спра. Важно е детето, то има нужда от мен, от една спокойна майка. Това е много важно, защото децата усещат. Мила при нас резултати дойдоха, когато аз се успокоих. Престанах да и треперя толкова много, не съм го изчистила все още...но детето се промени. Престанах да го сравнявам с другите постоянно. Вярно е, че често ми става мъчно, но бързо се отърсвам...полза от това няма. Спомних си колко горда бях как проходи, седна, пропълзя преди всички..Толкова инат и упорство има в нея. Това се случи, когато вярвах в нея и се радвах на нейните усилия. После дойде диагнозата, гърча, работата, вината...гнева...Приеми детенце каквото е. Говорете с мъжа си за хубави неща. Радвайте се на всичко, което прави. Дай му време да се съвземе...мъжете не са като нас. На тях не им се слуша постоянно едно и също, за проблемите. Диагнозата я има и нея не можеш да промениш. Върви напред с терапии, специалисти и вяра в детенцето си и в теб съм сигурна, че нещата ще се променят ...ТЪРПЕНИЕ
Ако имате възможност излизайте и сами понякога и не говорете за проблемите на детето постоянно. Намерете път един към друг...

Мили мами,аз също се надявам че поне малко упреците ще спрат,но не мога да се примиря че вече 2–ра седмица не отразява детето,дори с усмивка.Мисля си че не е нормално.А то малкото,като прави нещо и само се обръща и чака одобрение и усмивка и от бащата нищо.Само едни съжалителни погледи и изнервяне.И е една тъжна обстановката вкъщи,няма я живинката,детето да се разсмее на глас,мълчим или почти тихичко говорим на детето и то милото само се гушка.Разбирате ли,побърквам се.По този начин не му помагаме с тази меланхонична обстановка.Все по често се замислям да напусна работа.Да се събуждам с детето си,да го нахраня,да излезем на разходка,да се занимавам повече с него.А то какво-от 5 месечно го оставих и не изживяваме пълноценно детството му.Времето за работа пак ми се увеличи,прибирам се и отиваме веднага на терапия,след това малко игра и идва време за лягане.И нещо друго ме мъчи-ако мъжъм ми не иска да си отидем заедно на Бг за отпуската,какво ще правя.Имам намерение да го заведа на добър невролог,коѝто да го прегледа и да ни посъветва какво да правим занапред,как ще се справя.Незнам,много въпроси и все по трудно ми е.

А разговаряте ли със съпруга ти по тези въпроси които споделяш с нас и той какво мисли? Всъщност живота никога няма да е същия , понякога дори си мисля че част от мен умря покрай всичките неща които преживях , но пък се събуди друга и станах по- силна и уверена! Но определено го няма онова безгрижие и смеха и си мисля че живота ми се дели на 2 части - преди и след... . Но пък е важно да има след ... защото ако няма - страшно! Така че се стегни , не е дошъл края на света , какви по лоши неща стават! И най- вече разговаряйте със съпруга ти! Обсъди всичко което те тревожи, разбери какво на него му тежи . Вие двамата сте изправени пред един и същи проблем само че го преживявате по различен начин! Ако има възможност да се консултирате със психолог там където живеете ще  е добре!

Едва ли ще ти напиша нещо по различно от майчетата писали по горе, но първо искам силно 
и след това да ти кажа че е най-добре според мен да седнете и сериозно да си поговорите с твоят съпруг.Всяка една от нас е минала през кошмара и ужасът от истината когато сме разбрали че детенцето ни ще е по-различно от другите.Но само в очите на другите, за нас то ще е най-хубавото ,най слънчевото дете.Честно казано при нас беше точно обратно аз бях тази която се сринах тотално и сега пак аз съм тази която изпада в паника .съпругът ми е този който ме успокоява и ми казва че просто така ни е било писано и да се успокоя.За това ти казвам да поговорите двамата колкото той е виновен за това ,толкова си и ти.Колкото него го боли и му е трудно, на теб е още по-трудно .А ще ви трябват сили и кураж за да можете да преодолявате трудностите и да се радвате на всяка малка победа от негова страна.Консултация с психолог както Вени ви е посъветвала също е един добър вариант.

Писах ти и в другата тема, пиша ти и тук - диагнозата диспраксия е абсурдна за дете на 1 година. Не знам при какви лекари сте ходили, не знам на каква терапия ходите, но дори да има диагноза, тя не е диспраксия. Опиши симптомите на детето, освен това, че не слага играчки в устата си, които те карат да смяташ, че детето има проблем?

Колкото до съпругът ти - за мен оправдание няма. Да, на мъжете им трябва повече време да осъзнаят някои неща, да това е удар по егото им, но те са родители преди всичко и трябва да се стегнат в името на децата си. Във вашия случай още повече не разбирам тази реакция на съпруга ти... И не, не е нормално да не удостоява детето дори с усмивка..

Надявам се да намерите добри специалисти, които да разберат най-добре от какво се нуждае детето и как да му се помогне. Но това няма да стане като се обвинявате взаимно. Много обич и подкрепа е нужна... Късмет и дано всичко е наред с бебчо 

Както ти писах в момента мъжът ти е на етап отричане - не иска да признае, че това се е случило на него и за това не поглежда детето и прехвърля всичката вина върху теб. А вина вече е твърде късно да се търси. МИналото не се променя, променя се бъдещето и то с това, което направим днес. Опитай се да поговориш с него, кажи му как се чувстваш, кажи му че и сама се обвиняваш, но това не е особено конструктивно. Дай му известно време да приеме нещата, не се дразни от поведението му. Ако е мъж на място ще се освести.
Не се притеснявай, ако не те подкрепи и не дейде с теб отпуската. И сама можеш да заведеш детенце на невролог. Не е задължително и двамата родители да са там. И на какъвто и да е друг специалист. Да малко по-трудна и тежка може да е организацията, но не е невъзможна.
Измисли план - кога и какво ще направиш за детето, какви специалисти ще посетиш, запази дати, часове. След това започни да го изпълняваш. А междувременно се порадвай на детето, знаейки че правиш всичко възможно за него Като ти се усмихне- усмихни се и ти. Няма по-хубаво от чистата детска усмивка.

Аз пък тотално ми е писнало от "мъже", на които им стиска да обвиняват другите и да бездействат и съм си казала, че няма да си тровя нервите и да въздишам....Цялата си енергия съм я насочила към дребната.

и аз да се присъединя към останалите момичета, които са ти отговорили.
моето детенце също не е съвсем като другите. и като резултат имаше риск да изостане в развитието си.
чак сега, тя е вече на 2,5, се разбра че, слава Богу се развива добре. по-рано е трудно да се прецени, според мен.
аз също имах страхотни проблеми с диагнозата, да я приема такава, каквато е.
понякога е много трудно да се примирим и да приемем нещата.
икам да ти кажа едно - независимо от това как се чувстваш - трябва да даваш много сили не детето си. защото то зависи от теб. майчината любов прави чудеса! силно вярвам в това.
да не ти пука от мъжа ти - и мен свекърва ми ме обвини, а мъжът ми застана на нейна страна. тегли му една м--
може би и на него му е много трудно ..
но ти можеш да дадеш максимума от себе си - да дадеш всичката си любов да детенцето. вярвай в него! никой не може така, както ти! ходете на терапии, до доктори, ако трябва, срещайте се с други дечица.
усмихвай му се, даже да ти се къса сърцето! знам, колко е трудно, мила, до се опитай заради него.
желая ти от все сърце всичко добро!

И аз като другите мами ,няма да ти каза нищо по различно!Да най-трудно е да свикнеш ,че твоето дете е по различно от другите.Но никога не забравяй ,че това е ТВОЕТО ДЕТЕ!!!Трябва само да си силна  и да не забравяш ,че ти си човека който ще му помогне.И на ме ми беше най-трудно да приема ,че моята принцеса е по различна.Но когато вярваш и силно желаеш, ти мажеш до помогнеш на детето си/само вярвай знам колко е трудно/.Колкото до съпруга ти не знам какво да ти кажа ,това ти трябва да решиш сама/колкото и да е трудно/. Успех каквото и да правиш,

Зайче, разбирам добре как се чувстваш. И другите са ти писали окуражаващи думи, аз само мога да прибавя, че не трябва да се самообвиняваш! Ти правиш най-доброто за детето си и това е най-важното.
За съжаление мога да ти споделя и моя горчив опит- синът ми се роди преди 20 дни и лекарите твърдят, че е със синдром на Даун. Още по време на бременността ми имаше подозрения за това, но аз не исках да повярвам. Не правих амниоцентеза, не четох нищо предварително. Оставих се на майчиния си инстинкт, че детето ми е здраво и лекарите грешат.
Е, детето се роди и всички започнаха да ме убеждават, че има синдрома. Аз чакам да дойдат ресултатите от кръвните изследвания и още не губя надежда. Мъжът ми е ужасно тъжен от този факт. Твърди, че не е искал и не иска такова дете. Играе си с него, дава му да пие от шишето, сменя пелени, но постоянно ме обвинява, че не съм направила това, "което трябвало да се направи, на днешно време такива деца не трябвало да се раждат."
Вчера беше излязъл да пие кафе. Питам го как е било в центъра. И отговор: "пълно е с нормални хора, не като нас."
И аз самата не знам как ще върви нататък, но знам, че ще се боря за детето си. Е, може да е различно, но това е моето дете.
Едва ли това ще ти е голяма утеха, но просто знай, че не си сама с подобни проблеми.
И аз се муча да намеря решение на моите проблеми, но не виждам какво да се направи.
Във всеки случай децата ни заслужават любвеобилните си майки, каквито ние със сигурност сме, и това е най-важното.
Желая ти сили да се справиш с всичко!

Миличка, не се самообвинявай,свиква се и съпругът ти ще разбере, че това е НЕГОВОТО дете и то има нужда и с нищо не е по-различно от останалите. Ние винаги ще си обичаме децата, такива каквито са- с техните проблеми , но ни носят много радост и усмивки-децата, те са нашите деца и всеки родител ще го разбере и с времето ще те подкрепи и заедно ще сте в борбата, бъди сигурна! Много те прегръщам и не се предавай, детето е над всичко!

Много ми помагате,разбирате ли.Със съветите които ми давате,с моралната ви подкрепа,БЛАГОДАРЯ ВИ мили мами.Тежко е да си маѝка на дете с проблеми,,да вярваш че стават чудеса,а те според лекарите да са само в приказките.Прегръщам ви и се моля от все сърце за дечицата ни да имат подобрения,да вървят напред.
Оставих съпругът ми сам да разбере,че детето много си го обичам и че думите му ме правят по нахъсана за борба.Не ме трогна и факта че иска развод(така поне самотна маѝка с проблемно дете има повече привилегии).От 3 дена насам поне иска малко да му се порадва,гушка го,но след това пак е със своите тежки заключения за детето.Да,поговорихме си и думите му бяха "Каквото решиш,аз не виждам смисъл да се боря".Страхувам се какво ще ми кажат за детето в Бг,как ще го понесе,какво ще предприеме.