Как се живее без любов?

Има един популярен статус на съвременното семейство, който е "разделени". Принципно може и да има някаква юридическа стойност (докато се финализира развода), но има разделени двойки, които просто са разделени без да са в процедура на развод. Бракът е запазан, но всеки си живее собствен живот. Доста е популярно това. Имам такива познати, които са разделени вече седем години и ми казват, че нямат причина да се развеждат. Имат си дете, мъжът се изнесе от семейния апартамент и живее отделно, грижи се за детето и за майката, но е честен и се махна. Честен и пред себе си, че търси щастието си по свой път. Твърди, че при добра причина ще се разведе, но аз нещо се съмнявам. Просто са разделени. И това го има. Може пък да ви трябва малко въздух, понякога става нетърпимо и малка почивка действа освежаващо.
 

Никой не говори за икономическа зависимост, Рокси, а за живот по инерция и липса на подкрепа от най-близките дори.

О, да. Но зависи каква е точно цената, която трябва да платят децата. ЧеКа го е написала преди много страници, съвсем кратко и ясно. Ако цената, която трябва да платят децата, е почти постоянно тъжна, раздразнена, вглъбена, нервна майка? Струва ли си? Защото не всеки може да е достатъчно пълноценен родител, щом трябва ежедневно да се справя с основен дразнител - неуспешното си партньорство. Когато неудовлетвореността не пречи на родителството, всичко е ясно - правим жертвата, проявяваме неизбежната родителска отговорност. Въпросът е какво правим, ако не ни се получава? Ако и да липсват скандали и шумно проявен семеен тормоз? Защото децата не страдат, защото някой от родителите им е нещастен, а защото считат, че не получават това, което им се полага (права си, Андариел!), особено от мама.

Кураж, К-А-М!
И друго - съветите "поговорете си", "пробвайте" - а дали не е правено вече, щом стар потребител отваря подобна тема тук, а по принцип не философства в СО?

Зависи какво е направила тази майка, за да не е почти постоянно вглъбена, тъжна и раздразнена. И тук изобщо не става дума само за неудовлетворение от мъж. Не знам защо се мисли,че това е най голямата драма на една жена, която може да и се случи и с която трябва да се справя. Все едно с нищо друго, което да я натъжава или кара да се чувства безпомощна , а да се налага да изглежда силна и подкрепяща през детето си не и се случва в живота. Да, не знам какво е да си безразличен и да живееш с някого, защото аз съм такъв човек с бурни чувства, обич- омраза и смяната им , такива неща, обаче пък знам много добре какво е да ти се иска да си умрял, да не знаеш какво да правиш, да ти се пълнят очите само като си помислиш за детето си , да няма никой който може да те подкрепи в такъв момент, колкото и да те обича и ти да сложиш най голямата си усмивка и да продължаваш да правиш това, от което се нуждае детето ти и само да се молиш чудото да стане.
Един мъж пък да е такъв фактор, че да ти се срине психиката до степен да не можеш да бъдеш пълноценен родител, да си в постоянна унесеност и мъка?! То трябва да става дума за съзнателно и целенасочено малтретиране от негова страна ( психически или физически). За останалото все ще си намериш някакви варианти, в които ако не бликаща от щастие, поне уравновесена да се чувстваш.

Иначе си признавам, че не знам и не мога да си представя какво е това няма скандали, не си говорим обаче не се понасяме. Егати и съскането е това. Може би защото мен скандали не ме плашат, секса след скандал е много ободряващ, а като съм ядосана съм изглеждала много секси според мъжа ми.  

Не, не си го и мисля, защото съм абсолютно съгласна с теб, че най-голямата драма на една жена е да се тревожи за проблем, свързан с детето ѝ. И със здравето. Но тогава подобни теми не са на дневен ред.
Ако други проблеми може да се разрешат сравнително бързо - в работата, в обкръжението, когато става дума за нежеланието да се прибираш вкъщи, е друго - като безкрайна каторга ти се вижда, предполагам. Не всеки може да се дистанцира от постоянен дразнител, от безкрайна тягостна перспектива, за да даде по-доброто от себе си на детето си. Аз за тези случаи говоря.
Да не говорим, че детето може да реши, че то е виновно за всичко и да мисли, че не заслужава адекватно отношение.

И аз мисля така. Любовта се случва когато човек има нужда да я даде и, съответно, да я приеме. И това за радост не е свързано с външния вид, а с нагласата да обичаш...

По принцип съм много против да се отричат чувства само заради наличие на визуални особености. Смятам, че всеки човек, независимо как изглежда, трябва някога в живота си да даде и приеме любов, за да живее...

Всеки проблем ти се струва по-малък само когато имаш по-голям.
Това е закономерност.
И това,че авторката няма по-голям проблем,не прави този,който има по-малък.

Такъв мит е, че на красивите жени им е лесно! Спомнете си филма "Малена"...буквално я накълваха и линчуваха заради красотата й. Трябва да имаш нагласата за любов за да ти се случи, съгласна съм с Мишона! 

Което и не значи, че всеки проблем трябва да те докарва до състояние на почти постоянно тъжна, раздразнена, вглъбена, нервна майка. Да си възрастен означава точно това - да можеш да си дадеш сметка този проблем понеже ти е личен наистина ли е толкова голям, и наистина ли не можеш да се справиш. Ако всеки рухваше при всеки проблем и ставаше неадекватен родител какво щеше да стане. По някой път трябва да погледнеш малко по далеч от носа си, за да видиш нещата отстрани и трезво, вместо да циклиш на едно място и да ревеш колко си нещастен.

ако човек можеше така рационално и неемоционално да решава проблемите си, нямаше да има нещастни хора.

Да,права си. Не смятам,че авторката е станала неадекватна майка в този период. Просто обмисля,че не би могла да живее с него цял живот.Това не означава,че в момента не е отговорна пред децата си или реве.
Има и нещо друго - има проблеми в живота,за които нищо не можем да направим и те са най-страшните. Тогава не ни остава нищо друго освен да се примирим. Но с проблеми от по-различно естетство - винаги има какво да се направи.

Пасинет, аз пак съм съгласна с теб по принцип. Ако става въпрос за проблем, труден период, да, почти всеки възрастен човек е способен да се мобилизира, докато нещата се нормализират. Децата обикновено едва усещат тези неща, защото всячески се стараем да ги заградим от тях - нормално. Но, щом говорим за безперспективност, трайна безисходица, продължаваща години, не мисля, че мобилизацията би помогнала - ще хванеш мускулна треска да се стискаш - и на мозъка даже. Рядко се получава. Дори мисля, че хората, които се "справят" по този начин са потенциално опасни. Може да е малко пресилено, но го мисля.

Aз изобщо не говоря за стискане на зъби и търпение, а точно обратното. За размърдване на мозъчните клетки да измислиш варианти, които не са обрамчени в предварително зададените граници на идеала. Невероятно е колко много неща може човек да види под различен ъгъл и да ги усети, неща, които си е мислел, че изобщо не са за него и че той така не би могъл.Излизането от насаден стереотип за решаване на такъв тип проблеми, в които идеалният на теория вариант липсва дава добри резултати. Той живота така или иначе постоянно предлага различни шансове, различни неща изпъкват на преден план като важност.

Да, разбирам, но не се получава за всичко, винаги, на всяка цена. Понякога не се получава. Или - някои не го могат, няма как да отречем това. Други не искат. Всеки си знае какво е пробвал и колко усилия е вложил. Както и да е.
Исках да кажа, че в случаите, в които определено не се получава това, за което говориш, много добре трябва да се мисли коя цена е по-висока за децата. Запазването на двойката - мама и тате заедно, под един покрив - не е задължително най-доброто за едно дете.
И не казвам, че К-А-М трябва да се разделя, развежда и т.н., мисля, че е пределно ясно.

Всеки сам си преценява какво иска от живота,дали може да понесе нещо или не може,дали си струва да плати цената /ако я знае/ или дали си струва да научи...
Няма как да не грешим. Въпроса е да сме в мир със себе си,с решенията,които вземаме и да се чувстваме на прав път.

Много е лошо когато човек се опитва да набива канчето на друг човек гледайки нещата само през собствената си призма, а за жалост човек вижда толкова колкото знае - а знанието е опит,а опитът е грешки - тоест колкото повече един човек е грешил толкова повече вижда и трудно си позволява да съди хората и да ръкомаха с пръст . Не се доверявам на хора,които не са грешили от страх да не сгрешат и смятат,че това,което са направили е най-доброто. Няма как да е .

И все пак хората не са еднакви. Не може да ги рамкираме и усещанията за живот на всички да са еднакви.Цените,които всеки е готов да плати са различни и желанията също.

Прави ми впечатление,че доста хора изобщо не се докоснаха до света на авторката. Отбелязаха само сухи факти,едно досие и отсякоха. Малкото,които всъщност разбрахме - сме го преживели. Което се сетен път доказва,че едно нещо,което не си го изживял няма как да го разбираш.
А само ако разбираш истински можеш да помогнеш.


КАМ,няма да се отчайваш и предаваш. Дай си време. Не се насилвай да вземеш решение на всяка цена СЕГА ! Това е пагубно. Успокой се,опитай се да отдалечиш малко цялата тази ситуация от себе си и си дай време ...