"Татко, много те обичам. Ти защо не ме обичаш?"

Kiara, прочети ме пак. Казах това:
Активният родител може само да им предостави пространство да преработват и осмислят всички емоции, свързани с отсъстващия родител. Да се приучават децата да не мислят за него е отровно.
Ако ти се струва малко и лесно, радвам се за теб, на мен ми се вижда доста трудна задача.

I.Hr, има много дебела граница между това да се знае истината ("Баща ти не те търси и това е безотговорно, така не се прави и вината не е твоя") до "Баща ти не става за баща, мани го тоя загубеняк". Не знам дали имаш личен опит като дете нетърсено от баща си, аз имам. И от първа ръка, и чисто теоретично те уверявам, че накрая активният родител го отнася заради тези обобщения (описано е многократно в психологическата литература този феномен). Най-малкото, детето е в риск да развие идентитет и самооценка тип "аз съм дете на идиот". Здравословната позиция на активния родител е да остави детето само да се поблъска и да направи съоветните изводи, детето така или иначе просто няма да му повярва истински, а с годините ще преработва и доусложнява цялата картина, докато е готово да приеме истината.  А иначе тежка е работа на активния родител. Детето ще скърби, ще се гневи и пак ще скърби. Много активни родители не могат да го понесат. Не само, защото им е жал, но и защото се чувстват виновни, задето са избрали тъкмо този човек за баща на детето си и сега то страда заради техния избор.    

Когато те пита "защо не ме обича и не ме търси" отговаряш всички тези неща, които дъвкахме дотук. Защото не всички хора са годни за родители, защото ... и т.н. Ако избълваш "защото е идиот", ще ти олекне на теб, на детето ще му дотежи двойно повече, а никой родител не иска това.Важното е лайтмотивът да е "Не си виновен ти". Виж, въпросът, за който аз не съм подготвена е "Защо го избра да ми е баща тогава". В тази връзка, освен, че е почти престъпно да се омаловажава значението на отсъстващия родител и той да е тема-табу, много е важно и да не се преекспонира. Да те забрави баща ти далеч, ама далеч не е най-лошото, което може да се случи на едно дете и върши работа да му се повтаря честичко. Аз смятам да обяснявам на сина ми, че, да, биологичният му баща не се престарава в контактите с него и е тъжно, че никога не се сеща да му подари нещо, но пък ето - има чудесен живот, мъжа ми и аз го обграждаме с любов, внимание и всичко нужно, вкл контрол, а пък и биологичният му баща се появява отвреме на време и ето ти - получава най-доброто от трите свята.

Saule, това което пишеш съм го чела в дебелите книги, опитвайки се да се самоограмотявам и търсейки отговори на въпросите които съм си задавала след всяко едно безумие на БНД. Не съм простачка и не обичам грубите и просташки изпълнения, но кажи ми как е възможно един нормален човек да запази добрите си обноски при следната ситуация:
Хлапето е първи клас, втори срок. С баща му сме разделени от има няма половин година. Време в което той мина през всички фази на изглупяване меко казано. И тъй като аз не показвах "подходяща" реакция, той избълваше всичката си душевна помия върху това непораснало същество. Та случката се развива един мартенски предиобед. Детето е на училище. Между другото има навика да му звъни почти всекидневно за да споделя с него новата шестица, новия урок, новата случка в училище. Не че няма на разположение петима възрастни изслушващи го, поощряващи го, радващи се с него на успехите му, Но то държи точно този който най много го игнорира, който не му вдига и си изключва телефона, който непрекъснато го лъже, да е в час с живота му. Но явно тези позвънявания са притесняващи и нежелани и въпросния решава да сложи край. За целта отива в училището, измъква детето от час, води го в съседното кафе и му казва да престане да му звъни защото "вуйната" с която живее е бременна и много се дразни, хвърля му някакви пари и изчезва от живота му. За по сигурно си сменя и телефона.
Тази случка ме изкара извън кожата ми и въобще не ми олекна като го нарекох идиот.
Да, обясних му че баща му не става за баща, за което то-детето няма никаква вина, и продължавам да го повтарям на 13 год. вече младеж с едничката цел той да не постъпи така един ден с неговия син. Междувременно въпросния "не ставащ за баща" изостави и другото дете ( света е малък и вестите идват нетърсени ) Този човек наистина е идиот и в главата на синът ми понякога изплуват случки които го карат сам да стига до този извод. Трябва ли да го убеждавам, че греши?
Аз не съм дете на разведени родители и не мога да говоря от позицията на изоставено дете, но съм гледана с необич от студени хора, в свят на мълчание и страх, знам какво е да останат белези от раните в душата и не желая моето дете да има такива.     

Saule, казвам, че е лесно защото аз това и правя, но ми се струва не достатъчно. 

Питали са ме защо съм избрала него Казах, че не съм знаела че така ще се стекът обстоятелствата и съм го виждала с други очи. Отделно добавих, че каквото и да е, съм благодарна, че точно той им е баща защото иначе нямаше да ги имам до себе си    И тактично добавям, че за това е хубаво да споделят с мен и да се вслушват в думите ми, защото аз ще съм по-трезвомислеща при евентуално тяхно влюбване. Винаги ще съм на тяхна страна и ако видя, че мъжа не е за тях, ще им го кажа, ще го обсъдим    Искрено се надявам да останем толкова близки и след време за да съм до тях и да ги подкрепям или коригирам в избора им.

Уффф, I.Hr   какви са тези изпълнения? Милото детенце, и другото също. Не му стига че прави живота на едно дете черен, че и второ 

Аз не знам дали нашия БНД има друго семейство. Ако има обаче се надявам да не постъпи и с тях така както направи с нас.

Ами какви .... изпълнения на болен човек, то само това да беше....
А живота на детето не е черен, защото няма дразнител, а аз съм намерила спокойствието и се стремя да осигуря един нормален живот за семейството си. Другото дете също не вярвам да е нещастно защото познавам майката ( беше ми приятелка ), жена на възраст превърнала живота си в стремеж да роди. Почти съм сигурна че обожава детето си и прави всичко възможно то да расте щастливо и да не чувства липсата на създателя си.   

I.Hr, това е ужасна история и ми е страшно мъчно да я прочета. В такива случаи на човек му иде да стреля на месо и трябва да е нещо ненаред, за да не му дойдат поне пет попържни на главата.
Но тя е много различна от това, което разказва Киара. И аз тъкмо този тип отношения коментирах- случаите, в които бащата отказва каквото и да било обяснение на поведението си. А вашият морален титан "се е обяснил" сам. В този случай ти не му "превеждаш" неразбираем баща, който оставя пространство за фантазии, той си се излага сам.

Аз по-скоро имах предвид ситуации, в които детето не познава или познава много малко бащата, а бащата не си прави труда да обясни какво и защо. В тези случаи има много място за детски фантазии и допускания. Това беше моят случай (малко преобърнат, майка ми го напусна и забрани контакти, та аз живях с доста фантазии, които накрая се обърнаха срещу всички участници в драмата, срещу мен най-вече).

Парадоксално или не, бащата, който сам казва "не ме търси" е значително по-малко вреден от мъглявия баща, който просто бяга по тъч линията и се укрива.
Във всички случаи обаче, епитетите не са добро нещо. Тъпо е човек да разказва 1001 приказки на детето за баща му и неговите мотиви. Обаче цветистите изрази са същата работа. По много причини.

Не можеш да го предпазиш точно от тези рани, те са факт, нищо не можеш да направиш за това, не е в твоя власт, нанесъл ги е друг, не ти. Но можеш да го предпазиш от други. Сега чета една много интересна дисертация на български психиатър и терапевт, той описва ранните неблагополучия при българските деца и как се отразяват на психичното им здраве по-късно. Та той описва дванайсет (май) вида ранни неблагополучия, лошо протеклият развод е само един от тях, освен това има тежка болест на родителя, злоупотреба с алкохол на родителя, тежка болест на детето, стоене в кувьоз, голяма бедност, психична болест на родителя, смърт на родителя и какво ли още не. Повечето деца в детството си преживяват две ранни неблагополучия. Не можеш да ги предпазиш от всичко, това е положението. Важното е за неблагополучията да се говори, да не са табу и да се отработят добре. Не сме всесилни, за съжаление. 

Много ми помагат постовете ти!
А дали случайно тази дисертация е публична? Как мога да я прочета?

При мен става въпрос за точно такъв БНД.Никакво обяснение,бягство и укриване,това наистина е по лошо.Моето дете е малко но пита.Как се казва тати.Къде е.Защо живеем тук т.н.Всеки въпрос ме пробожда като нож едвам се сдържам да не покажа емоцията си,и какво да му отговоря.И нашата рана е още прясна.Ужасно ми е мъчно за деца в тази позиция.Дано всички ние да срещнем достойни хора които могат да ни бъдат опора и на децата също.Знам какво е.Расла съм с един родител с който не сме имали никаква емоционална връзка,както и сега.Трябва да се опитаме да компенсираме липсата на 2ри родител с двойно повече любов.

И аз това щях да питам 




Точно така! Искам и при нас да се получи нещо подобно.
Всъшност като исках да запозная БНД с  дацат той отказа. Аз обаче настоях да дойде, ако ще и за 2 мин и лично да каже каквото има да казва, за да не стане после " мама така каза, ама дали е вярно?" Също и след време той може да каже " Не, няма такова нещо! Винаги съм ви търсил но майка ви не ми е разрешавала!"
Ей това е проблема, когато БНД играе двойна игра и не смее или не иска да каже истината на децата си!

Много е интересна тази дисертация, предстои й защита в момента, след това сигурно ще бъде издадена. Ако ви попадне книга на д-р Светлозар Василев с "ранни неблагополучия" в заглавието - струва си да се прочете. Най-малкото, защото дава много интересна перспектива върху трудностите, с които децата се сблъскват. Той подчертава, че нито едно от всички възможни тежки събития в ранното детство не е непременно травматогенно. Ако детето получи възможност да ги обмисли, коментира, преработва и препреживява колкото е нужно, те не се превръщат в травма. Не създават проблеми в бъдещия живот на детето. 

Не намирам такава книга в нета  Сигурно не се рекламира 

Ще чакаме!

макар че стоене в кувьоз едва ли има същата тежест като алкохолика...
и на мен ще ми е интересно да я прочета

Според мен е много важно да гледаме от положителната страна на създалата се ситуация, а не от жертвената. Защото, ако гледаме страдалчески на това, че детето ще расте с един родител, ние го обричаме да се възприема като жертва. Но това е моето мнение само. 

 Много ценна информация има в темата и я чета с интерес, защото и аз съм изправена пред трудната ситуация да обясня на децата ми, че баща им ги обича, въпреки че не ги търси. Те самите вече не ми вярват и в един момент аз излязох лъжкиня.
 Вече не знам кое е по-правилно - истината или лъжата?
 Как едно дете ще повярва, че баща му го обича, като вижда и усеща, че баща му просто не се интересува.
 Последният път му звъннаха да го питат кога ще дойде да ги види, той им каза след малко, а от тогава минаха вече 2 седмици. Да не ви казвам с какво вълнение го чакаха, и накрая казаха: пак ни излъга, а ние толкова го обичаме!
 Имам чувството, че това, което правя не е достатъчно и не мога да спра болката и разочарованието им. Повтарям им, че са невероятни деца и само той губи, като не общува с тях и трябва да са щастливи с това, което имат, защото то не е никак малко.
 Но усещам тъга в тях.

Аз мисля , че ги лъжеш така .
Не може да ги обича и да не ги търси .