Как да се преборим с болката

Боли - ах как боли, няма покой, няма утеха... няма го МОЕТО ДЕТЕ, МОЯТА РОЖБА ...
кой, какво и как би могъл  да ми даде някаква утеха - загубих минало си - нямам бъдеще  - къде съм ... защо съм ... коя съм... каква съм..

Днес е денят, в който Мартин почина...
ДВЕ ГОДИНИ кошмарът не свършва, две години се опитвам да приема, че синът ми не е тук... Не мога,  Не се получава... няма начин да спре да боли....

За Мартин...За твоето непрежалимо момче, Славче...

Славче, две години са много време...
Аз мисля, че трябва да намериш начин да се съвземеш и да продължиш напред!
Ако твоят син те гледа, няма да бъде доволен да види майка си, покрусена от тъгата

Твоята внучка има нужда от теб, снаха ти също. Ти самата имаш нужда да си силна. Забрани си да се самосъжаляваш.
Мъката не може да се забрави, не е необходимо. Това е животът ни - загубили сме децата си, но не бива да спираме да обичаме и да се грижим за близките си и за себе си.

Мисли за загубата си, но не се спирай! Заради него го направи

Умишлено забавих отговора на твоето послание ... Четох и препрочитах - съжалявам ако с отразяването на състоянието,в коета се намирам в определени моменти съм създала впечатление, че се самосъжелявам...
Година преди да почине Марти, започнаха здравословните проблеми на Милен - моят съпруг и баща на децата ми - ХАНК - това беше и е диагнозата му... с всички последствия - гангрена, ампутация, незарастващи рани...
Девет месеца след смъртта на Марти, Илиан - братчето му, моята втора рожба - се "сдоби" с ДИАБЕТ  година вече е на инсулин ....
С две думи - истината е че не успях, нямах време да оплача рожбата си...
Нямах време - трябваше да съм, трябва да съм силна и в момента...
Като една прекрасна "гарнитура" загубих двама приятели и още двама колеги само за четири месеца (трима преди моята загуба и един след нея), загубих и работата си (която ме държи на повърхността), една година бях на борсата след 30 години трудов стаж, на едно и съща работа - в една и съща фирма...

Празниците - те са най - тежки, най - силна е болката ... най - силно се усеща загубата...

Извинявам се  на всички, които съм натъжила - прощавайте, исках само да споделя ... надявах се поне малко болката да намалее...

Уверям Ви, че всичките ми постове не са плод на самосъжаление, аз съм здраво стъпила на земята, продължавам буквално да се боря с живота, и за живота на най-близките ми хора - Милен, моят съпруг с ХАНК, Илиан - моята втора рожба - с ДИАБЕТ, майка ми - след операция на рак на дебелото черво...

Славче, прегръщам те!
Няма лошо, когато ти е тъжно да потъгуваш. Никой не натоварваш, вярвам че всички мислят като мен!

Ще се опитам да съм сдържана, макар че се ядосах -

разбирам, че е с добри и окуражаващи намерения, но въпреки това не е редно да казваме на другите как трябва да се чувстват и да им "мерим времето"... то си е тяхно, те си знаят...
Всички се справяме различно и всички имаме правото на защитено пространство (поне тук!), където никой да не "поправя".

Славка,   
утехите, вярвам, нищо не ти говорят, нито празни уверения, че "всичко ще бъде наред", нито съветите и мотивацията, идващи отвън.
Тук можем само да споделяме чувствата си, не можем да ги премахнем.
Прегръдките на живите хора помагат най-много...

Вярно е, че прегръдка от най близките помага, но уви (поне аз се чувствам така) също така и болезнено ми напомня за онази прегръдка, която никога няма отново да почувставам...
Може би това,че след смъртта на Марти не успях да остана сама с болката си, не можах да й се отдам, неможах да я изживея и преживея, затова всичко е толкова силно, толкова тежко и мъчително...

Славче, пиши скъпа и изливай мъката... Само ти си знаеш какво ти е...Когато имаш нужда пиши, а ние ще се "изслушваме" така да се каже... Поне аз винаги...

Звезден прах сълзи кристални скрива,
а вятърът ги гали със въздишка.
Принцеса малка, приказно красива,
хванала е мама за ръчичка.
 
Двамата са тръгнали при татко.
Навсякъде край тях е много тихо.
Макар да казват всички, че го няма,
той все пак там е - на мъничката снимка.
 
Без да питат, спомени нахлуват,
за една любов, изгубена навеки,
която всеки ден, отново и отново,
се ражда във очите на детето.
 
И замислена, майката се вглежда
в лешниково-златните къдрици.
Тя знае – малката й дъщеричка
е завета на един човек.
 
Наследство от мъжа, на който
ръка целуваше в добро и зло.
От този, на който сложи пръстен
и в който се закле до гроб.
 
А днес е тук за прошка да помоли -
боли, ала животът продължава
и в нейният отново има обич.
Но кръстът, даже мълком, не прощава.
 
Та дава ли се прошка на човека,
на теб обрекъл целия си свят?
Дори и мъртво, къса се сърцето
и кърви в студената земя.
                     ***
Звезден прах сълзите им попива,
суши ги вятърът и после пак утихва.
Сякаш татко  на раздяла ги целува
и ги изпраща със разплакана усмивка.


от няколко дена изживявам и тази болка...
Не знаех, че болката е толкова многолика...
Тъкмо реша, че донякъде съм я притъпила и ето я - нова - по силна
Знам, че животът продължава и без Марти, осъзнавам че снаха ми има нужда от човек до себе си, а Мира от мъжко присъствие, разумът ми приема и одобрява, но сърцето ми се разкъсва ... Благодарна съм на снаха си, че дойде и първо с мен сподели, отидохме на гроба на Мартин,поплакахме си, спомнихме си най-щастливите им дни,и си обещахме, че ще направим всичко възможно споменът за него да е жив за Мирослава. Но тя е толкова малка и толкова сърдита, задава толкова много въпроси, чиито отговори не приема, тя иска татко Марти да е тук и сега, не й стигат нашите уверения че много я е обичал - "като ме е обичал защо отиде на небето??..."
Сега ми остава да се моля, да се моля снаха ми да намери мъж достоен за нея и Мира, да ги обича достатъчно и да почита паметта на Марти.
Господи нали не искам толкова много, поне тази ми надежда да се сбъдне...