Невъзможните хора в живота ни

Да, за да продължи с тормоза:(

Ами моето не го взимат от входа, отделно има причина за да се налага някой да го придружи. Иначе когато трябва нещо пращам смс или казвам на майка ми да предаде, ако детето забрави.
Именно!!!

Как точно става това, Stronger & Happy?
Как така хем да го поставиш на мястото му, хем без никакви емоции?! Аз съм супер търпелива, но той всеки път повече и повече си играе с търпението ми. Онази вечер дори сънувах, че сме на боксов ринг и го блъсках, блъсках, блъсках. 🤪

Дежа вю.
Не знам дали се корени в детството. Прави обаче впечатление как майка му беше виновна, баща му беше виновен, после се прехвърли на друг, трети, пети, като свършеха виновните-аз ставам виновна. Виновни са били съседи, случайни хора дори, непознати. И всичко някак постепенно, не е лъсвало веднага. Отначало веднъж на 6 месеца, после на два, после всеки месец, та да се стигне до ката ден. Ако няма някой виновен, насреща бях аз, като във вица за Зайко и шапката се чувствах на моменти-каквото и да направя-все зле. Обидите са ясни. Комбинирани както с реални такива в стил-кучка/к**ва-в моменти, когато е употребен и алкохол, така и тънки и префинени, дето оставят най-жестоката рана и те чупи на безброй парчета-уж нищо не е казал, а е разбил цялата ти вселена. Опитвала съм да мълча, да отмине. Не става-намила с часове, крещи. Често излизах, за да се спре-продължава по вайбър, смс-и, звъни и намила. Бродила съм по улиците в чудене къде греша и с какво го провокирам. Алкохолът ясно, бил е част от картинката, въпреки, че нито в началото съм го видяла, а началото беше достатъчно дълго-години, нито пък пиеше много. Но имаше много ситуации-караше ме да излизаме на заведение, седнем, и със сядането се започваха унижения от типа префинени, до степен да ме разреве. Ставала съм, тръгвала съм си-следвал е скандал как провалям вечерта. И се появи един налуден поглед към мен. Като ме гледа с неприязън, то личи, то чак да отвърнеш поглед. Изисквания към мен-бол. От това какво работя (подиграваше се, осмиваше, демонстрираше превъзходство с високи доходи и натъртваше, че ако не е той-ще мизерстваме), до това как точно да му прибирам прането. 10 години нямаше претенции за прането-изведнъж се появиха, явно беше изчерпал претенциите за разни други неща. Още в началото обаче не одобряваше куп мои познати и приятели. Тоя бил такъв, оня онакъв, все недостойни за негова компания. И все сравняваше кой какво работи. Не го ангажирах с домашна работа и деца, сама съм си изгледала и то без да спирам да работя, дори майчинство не съм ползвала. Освободен беше, за да работи-за нас, както прочетох и напред-обяснението, че го прави за нас, че ако не е той, нали-ние в мизерия ще сме. Така смени една, втора, трета работа-все големи корпорации действително, ама все нещо не му беше на кеф и напускаше. Ни един достоен работодател за него не се намери. След последното му напускане изпадна в нервни кризи и изискваше да мислим какъв бизнес да се подхване, на някои му хрумки директно отказвах и това беше използвано в стил, че не съм го подкрепяла, ама никога, видите ли и той сам-самичък. В миналото е имало години на моя издръжка, освен сметки е имал и период без работа в самото начало и аз съм го издържала. След появата на децата логично беше да направя крачка назад и да му дам възможност да плаща малко сметки, но не-това вече значеше, че сам тегли локомотива, както той се изрази тогава, а аз съм безполезна. Е, намери ниша, разви бизнес, отново с роднинска от моя страна гръб за административното му обслужване получи, и вече съвсем си повярва. Много пъти му показвах, че семейството не е само пари, иска се и отношение. Загуби връзка с децата си, изпокара се със съседи до степен на скандали и правене на мръсно един на друг-пак аз бях виновна, че не съм го защитила и подкрепила и той затова така. Толкова много са, ежедневни случки, които водят до финала, коя дребна на пръв поглед, коя огромна драма и катаклизъм, но вменената вина и страх стоят. Усетих се, че не спя от страх-ослушвам се дали си говори нервно. Меря всяка дума, за да не избухне от нещо и пак не успявам-съответно стопирах опити за разговори. Въобще-заживях в едно вечно очакване за скандал. Освен това, започнах да не издържам и да отвръщам. Това вече тотално ме срина-не се харесвах такава, категорично. Нито пък исках да падам толкова ниско, че децата ми да ме виждат истерична. А изпадах в истерични кризи-признавам. Спрях разбира се излизания с него-пак от страх, че все се кара, не е приятно изживяване, а мъка. И му казвах всичко честно и открито-какви са ми причините за отказ. Е, отхвърляше ги, не било вярно това. После разбира се отказите ми да излизам с него също станаха вече повод за скандал, че не излизаме като нормалните хора и не ходим никъде.

Спокойно ли пращате децата си при такъв човек?  Говорите ли с тях за това какъв човек е и как да се предпазят?
Моето човече е в болница,но никой не се развълнува особено. Предния ден имаше атаки по телефона,никой не поддаде и сега хоп болница. Класика. Уви. Може да сме лоши хора цялата рода,но 50-60 години номера са ни притъпили чувството за вина....

Е, за детето се ядосвам като направи някоя простотия, но иначе-не. За твоят случай-живеете ли отделно и колко често вижда биологичното си дете? Ако не сте заедно и нямате брак-завеждаш дело за родителски права или развод. И след това-на всяко взимане на детето да има и друг свидетел. Ако ли не-поне дете над 10г. Записваш всичко, пазиш кореспонденция и ако този продължи да истерясва-подаваш сигнал първо в полицията, ако не те отразят-в прокуратурата за ограничителна заповед. И не му вдигаш телефона-пишеш му само кога да дойде за режима на свижане и кога да го върне. М/у другото е много важно да имаш черно на бяло документ за родителските права, защото човекът може да драсне някъде с детето, а ти даже не може сигнал да подадеш, защото се водите семейство.

Моят човек не е партньор, нито родител на децата ми, но ми е интересно по принцип спокойни ли сте. По друга причина.

Нашите деца са големи. Той не е водил-взимал-изпращал никъде като малки. Ама никъде. За кратно вози малкото дете на извънкласни занимания с натъртване, че го прави и със скандали. Случвало се е детето да ми звъни от колата и да шепти, че тате пак се кара с някакъв и крещи-разбирайте ситуация на улицата, той шофира агресивно и все другите му виновни. Това в началото не е било, изостри се в последните години. Детето спря да иска с него, отбягваше всячески той да го вози до някъде, чакаше си мен. И малко по малко самите деца спряха да го търсят, някак явно са чувствали неловкост да се обърнат към него, особено след скандали от предходен ден. А той-все едно нищо и очаква те да ходят при него, да го търсят. Някак се обърнаха нещата-той очакваше от децата те да водят парада, те да се сдобряват с него, те да търсят близост с него, а не той като родител да подава ръката. За да се стигне до там, че те не го искат. Не аз, а те са факторите, наложили раздяла. Но разбира се, аз бях виновна, че ги настройвам.

Това винаги ми е било много противно! Децата също са им длъжни, да ги изслушват, разбират, прощават и т.н.! На дъртите гадни магарета!

Happy, Какво му е на детето? Да се оправя бързо!

На мен лично ми е винаги неприятно да си пращам децата при другите им роднини. Те успяха да настроят против мен големия ми син след втория ми брак. И не е като да не съм се борила, света обърнах и направих всичко по силите си, и по психолози ходих къде ли не. Просто не съм роден манипулатор за съжаление. Трябва много хитрост и коварство, за да откъснеш дете от единия му родител. И то син от майка си. И това извършено от бащата, който на 40+ продължава самия той да е хванат на майка си за полата. Само тя гледа децата, когато са "при баща си". Той дори не ги взима и води, или го прави рядко. Взима ги баща му, гледа ги майка му Това е положението.

Когато се борих срещу настройването на големия ми син, се разболях доста тежко месеци наред. И на всичко отгоре и загубих. Добре, че детето вече порасна и си говорим нормално, без баща му да присъства в картинката. Аз съм стигнала дотам, че възприемам децата ми само като мои деца. В смисъл знам, че имат баща., но за мен той е като несъществуващ, няма го.

Веднъж преди години ми се наложи да се чуем и той подхвана пак старата песен на нов глас. Успях с много спокоен тон да му кажа какво мисля за него, да му обясня доста неща. Това е май единствения ни разговор, продължил повече от 30 секунди за последните 6-7 години. Надявам се да няма друг.

Бианка, под човече имах предвид обекта, довел ме в темата Извинявай, не съм се изразила правилно Благодаря загрижеността
Тъжко е това, което описваш. Дано синът ти намери път от този капан, не е невъзможно. Напълно възможно е да стане, когато е натрупал житейски опит и си даде сметка за някои неща. На мен ми се случи също късно, а и като инициирах разговори с роднини, стана по лесно. Иначе всеки се чуди поотделно...
А е кофти работа, цял живот нащрек и това е....

При нас няма да има гледане от роднини, децата са големи. Дали ще контактуват с баща си-времето ще покаже. Никога не съм ги спирала, дори съм се борила да имат контакт, но се провалих там. Той с майка си не контактува на свой ред, баща му не е между живите, с никой от роднините си той не контактува. Но той не е показал грижа, елементарна и човешка. Грижата му се изчерпва в пари. Овен да го търсят за пари, не знам. Не са научени от него да очакват друго и много ме съмнява, но както казах-времето само ще покаже. Дано не тегне тази му отровност и над тях, въпреки, че раздялата е факт.

Хохо, ама аз наистина помислих, че за детето говориш

Синът ми е вече пълнолетен и живее в чужбина. Надявам се полека - лека да разбере, че не всичко е така, както му бяха втълпили. А най-големия майтап е, че обвиненията на другата рода към мен бяха, че съм се омъжила повторно. Пък че баща му си е 9 години вече със същата жена, заради която се разведохме, няма значение (нали не са се оженили:))

Съчувствам ви за тоя продължаващ тормоз посредством децата.
Още не сте им станали скучни.
Моят Невъзможен доста бързо се отказа от мен. В началото и аз бях най-добрата и най-лошата едновременно. Правеше номера разни, следеше ме дори. Наскоро обаче се изпусна, че му се било доповръщало, като съм казала, че не ми пука за него. Помня кога го казах - явно съм улучила момента и начина. Това беше преломния момент, когато му станах напълно безразлична и явно много скучна. Продължавам да се правя на непукист относно изцепките му.
Боря се и лекувам душевни рани, защото подтиска децата по оня фин начин. Но засега връзката ми с тях е много силна, споделят ми, голям авторитет съм и успявам да поддържам самочувствието им.

Оф, а аз си мечтая грижата да е само финансова. Кел файда да се прави на любящ като е като чичо Скрудж.