Невъзможните хора в живота ни

Може би аз не говоря за типичния "психопат", за който говориш ти, вероятно, защото не съм срещала точно този тип. Другото е, че, как можеш да си 100% сигурен, ако нямаш с какво да сравниш? Останах с впечатление, че темата не обхваща точно типа "хладнокръвен сериен убиец"

Не е задължително психопата да е криминалнопроявен, за да е хладнокръвен. Има психопати, дори статистически те са повечето, които си имат семейства, правят кариера и съсипват всички около себе си. Аз имам с какво да сравня, защото в темата говоря за диагностицирани психопати, познавам двама такива, за съжаление, но пък за радост никога не са били в близост до мен и не са били част от живота ми. Но пък знам близките как пострадаха и останалите живи как страдат и днес. И нямат подкрепа от никого почти, защото всички казват, че няма как родител да не обича детето си, че няма как някой да е толкова лош. Затова пуснах тази тема. Има толкова лоши хора, близките им могат да споделят анонимно тук.

Има лоши хора, има и "будали" за съжаление. И тогава лошите стават още по-лоши. 

Точно така е, злите си имат клиенти, за жалост те са от най- добрите обикновено, емпати, за които съществуването на такова зло е невъзможно. Те съчувстват, помагат, жертват се до безкрай, някои никога не разбират с какво са си имали работа. То и с годините става по- трудно да осъзнаеш, че си избрал за приятел, например, психопат, че зялото ти съчувствие е било изядено с усмивка при това.

Мъжът ми е типичен пример за "клиент", което моментално се надушва от използвачите. Колкото за всички е видно, че поредната лепка е наглец, използвач или просто кофти тип, той все ще го оправдае, няма да види злонамереност и егоизъм и после на всичкото отгоре се поболява от мъка като трябва вече да отреже товара от себе се. Много ме е яд на тази негова черта. Не се научи докато на него самия не му се стовари нещо толкова гадно, че вече няма някой, който да е по-зле от него и на когото да помага до безкрай.

И аз бях така, но се научих на по- умерено поведение към другите. Не губи кураж, вероятно и мъжът ти ще се озапти с времето или някои случки. Канализирай му желанието да помага в нещо конкретно, някаква кауза, в която може да помага анонимно, например. Пък и щом ти не си като него ще го събуждаш при залепването на лепка.

Аз си мисля, че човек сам се научава на умерено поведение, когато му се наложи да се погрижи за себе си най-накрая и всичките му услилия да помага са му нужни, за да помогне на себе си.

И аз така мисля, но и затова са нужни някакви други условия.

Вярно, че съм чела Престъпление и наказание много, много отдавна, но героят не ми прилича на психопат. По-скоро леко на смотаняк и наивник, поддал се на кофти съчетание на фактори - безпаричие, семейни проблеми със сестрата, гадна лихварка... Ако беше психопат нямаше да изпадне в нервна криза и да бълнува колко време беше, почти седмица. Може да прочета романа отново, той ми е един от първите и най-любими.

Нали това казваме и ние тук, психопата няма чувство за вина и такива терзания. Психопат е Кати от На изток от рая.

ее, тази съвсем не я помня!
Според мен успешните търговци и предприемачи имат засилени психопатични черти, иначе не ги виждам как биха се справили хем да се поставят на мястото на другия, хем да използват това, за да измъкнат каквото им е нужно.

Е, ти пък, ако продаваш нещо, стига да не е незаконно не е нужно да си психопат, за да си добър търговец.

Всъщност не се изразих добре. Имам чувството, че почти се оперирах от спонтанни   чувства, т.е. тези, които възникват без да отчетеш как точно. Не само към въпросния човек, а към всички, които ме заобикалят. Давам пример - детето пристига с грозна рисунка, която за неговите 4 е велико постижение. Показва ми я и аз отбелязвам, че рисунката е грозна, че не се разбира какво е нарисувано, но решавам, че ще се зарадвам, защото за неговата възраст това е напълно нормално и не трябва да му убия желанието да рисува, защото трябва да развива финната моторика на ръката си, при което на момента устата и очите ми грейват в усмивка, казвам "Браво, чудесна рисунка! За мене ли е?" Прегръщам детето и то радостно ми обяснява какво и как е нарисувало. Вземам рисунката, плащам си с една целувка и то подскачайки отива да сътвори поредния "шедьовър". Т.е. радостта ми не е спонтанна реакция, аз съм решила, че трябва да я покажа, а изразявайки я аз я изпитвам.
Установих, че всяко едно чувство мога да си го изрежисирам в главата посредством поредица от мисли, при което не само да го демострирам, а направо да го изпитам. Предполагам, че по подобен начин действат и артистите. Също и достатъчно бързо регистрирам спонтанни чувства и емоции, които си решавам дали да продължа да изпитвам или да стопирам, т.е. задейства се някак автоматично сякаш един бутон СТОП, с който алгоритъма за анализиране на мисловните процеси го спирам и насочвам в посока, която аз си избера.
И започвам да се чудя дали не си изиграх лоша шега.

Не мисля, рационализираш преживяванията си, това не е лошо. И съм сигурна, че си способна на спонтанност, просто не си го позволяваш постоянно. Ако трябва да съм откровена ще ти кажа, че ако при твоята история започнеш да се отдаваш на всички спонтанни емоции без да ги рационализираш рискуваш пак да попаднеш в капана на съществото. Пък и емоциите и чувствата са различни неща, способна си на обич, емпатия и тн, това е важното, кога и как ще ги изразиш чувствата си е въпрос и на темперамент, и на предистория.

А много родители няма да припаднат от спонтанен възторг пред поредният опит на детето да рисува. Дори начина, по който ти реагираш е описан като най- полезен и здравословен. Ако кажеш, че рисунката е невероятна това ще е лъжа и детето ще го разбере, а и освен това е като мил начин да се каже "Разкарай се". Ако се поинтересуваш какво е опитало да нарисува, ако си кажеш мнението каквото действително е се смята за истинска проява на внимание.

Tsv, aз правя същото, но го наричам "имитация на чувства".