Невъзможните хора в живота ни

Защото разговора е излишен, да слушаш някокого, затова не забравяй "думата, дума отваря" излишно е и не ти носи нищо. Ако не ти харесва една ситуация избора е да излезеш, тръгваш си, прекратявяш телефонен разговор и т.н. Защо да слушаш нечии тъпотии?

За риса е без значение дали срещу него е един чакал, или цялата глутница - той винаги би реагирал така, както котка реагира на куче. Описаното от теб нещо/също за пръв път го срещам като израз/ се поддава на тренировка.

Кечър, според мен допускаш една и съща грешка, ако твоята колежка наистина е нарцисист или друг невъзможен типаж.
Не можеш да спечелиш тази игра.
Примири се, невъзможно е, този човек цял живот се е упражнявал как да провокира другите - ще те ръчка от тук, ще те ръчка от там и накрая ще извади реакция.
Невъзможно е да спечелиш тази игра - единственото, което можеш да направиш е да ограничиш загубите като прекратиш комуникацията.

Благодаря ти, ето го отговорът. Макар постът ми да беше генерален, а не конкретно за нея.

Явно решението е да пуснеш контрола. Нещо, което не умея и у мен, макар и да изиграя правилната реакция, остава вътрешна горчивина.

Не са ме сравнявали с другите като дете, впрочем. Не знам точно от къде идва, ще разбера.

Мен непрекъснато ме сравняваха. Виж Марийка колко е амбициозна, пък ти... И аз хем напук не исках да съм амбициозна, хем исках да се докажа... И после с бившия същото. Въобще дилемата и драмата на моя живот.
Сега поне се отпуснах и не ме е срам да си взема каквото искам.

Това със сравняването е избиване на комплекси, можем да сравняваме само себе си във времето, преди 5 г. не знаех нищо, днес имам сертификат за еди какво си, така отчитаме растежа си, какво сме направили. А това е толкова масово да сравняваш несравними неща, хора, а всеки е толкова индивидуален, всеки е уникат.

Кечър, твоята колежка прилича по всичко на бившата ми шефка. Повярвай ми, няма да се пенсионираш в тази фирма. Дали ще мине време и ще направи, така че да те уволнят или ще те принуди да напуснеш, изхода е ясен. Търси си друга работа, излез от този омагьосан кръг. На мен ми олекна и ми потръгна в много направления след като ме освободиха. Аз всеки ден бях с рев на носа в този офис. Трудно се работи така, тя направи живота ми черен там, погрознях, напълнях, бели косми ми се появиха от преглъщане и премълчаване. Опълчването пък ми докарваше други проблеми с ръководството от по-високо ниво. Тогава тя от хищник ставаше жертва и лекциите бяха безкрайни как заради годините и и стажа трябвало да я уважаваме. Извън работно време ни организираха онлайн срещи да говорят за етика на работното място. Ако например човека Х реши да работи по собствен начин, не по-нейния, който беше безмислено труден, тя веднага информираше и българският партньор и унгарския шеф, като им предлагаше да ни съберат всички и да ни обясняват някакви тъпотии, изсмукани от ръкавите буквално. Докато цялата фирма не разбереше за конкретния Х, тя не се спираше. Вървеше с червени очи и все говореше по телефона как е обидена, че никой не уважава опита и възрастта и. Мен ме принуди да пътувам до София с търговския за да се запозная с един клиент по нейни думи много важен, точно когато баща ми изпадна в кома. Клиента нямаше връзка с моята работа, аз не бях в търговски отдел, а в логистика, комуникирах само с доставчици. Имаше изложение отново в София и един от италиянците, с който беше свързана пряко работата ми беше там, но не ме допусна да отида, а отиде тя. След това повтаряше как нямам информация за предстоящите нови продукти. Тя беше прибрала всичко в един шкаф и го беше заключила. И други и други подобни постъпки почти ежедневно. Казвала съм го и преди - тя ме освободи 3 дни след погребението на татко под предтекст, че щом цяла седмица ми е необходима за едно погребение съм прически нестабилна и трябва да си почина. От година и половина не съм там и все още нямат човек на моето място, а на мен ми изписаха веждите като ме махнаха.

Въпросът ми не беше за нея, но се радвам за теб, писала си много за тази особа. Звучо ужасна.

Просто повдигнах въпроса за част от "излекуването". Напускаш, махаш се, прекратяваш ОК, но трябва и върху себе си да работиш.

Еми трябва. Аз вчера се видях с въпросния шеф. Държа се супер гадно, сравни ме със земята. Аз се смутих, много ясно. След това се разревах, а след това се държах още по-детински като се обадих на баш шефката и казах, че не мога да работя с този човек и напускам.
Обаче тя не ме пусна.
Емиии...

Роки, защо оставяш другите да решават..
какво значи 'не ме пусна'?
държат те, разбира се, понеже им трябваш в момента, не защото мислят за теб.. ти трябва да мислиш и решаваш за себе си..
никоя заплата не си струва нервите и стреса, които трошиш с отровен шеф..

Кофти шефове и колеги има почти навсякъде. Хубаво е да може да разграничим кои от тях може да се научим да игнорваме и са по-безобидни в номерата си. И кои са баш токсични, борбата с тях не си струва и по-добре да си биеш камшика. И въобще слагане на граници кое да не допускаме да ни уязви. Трябва да вярваме в себе си и да спрем да търсим валидация дали и колко струваме според сульо и пульо. Както и че не винаги проблемът е в нас.

Искаш ли наистина да напуснеш? Какво значи тя не те пуска? Ако си на срочен договор, виж има ли начин и как се прекратява предварително. Ако не, уведомяваш, че напускаш, предизвестие и чао.

Няма ли да стане с някакво преместване на друго място, да не се виждате и точно този да не е пряк шеф? Добра работа трудно се намира.

Не стой където не те искат, където не се чувстваш добре, където трябва да отидш на сила, сякаш това е единствената алтернатива за работа. Тези наложени и постоянно налягащи се модели, да няма промяна, да си стоиш където си, да търпиш и защо е всичко това? Напротив човек започва да се оглежда, а не се фокусира върху негативното, проблемна колежка, шеф а да мисли какво да промени. Алтернативи винаги има. Много често този модел сакън да няма промяна, винаги е за лошо.

Аз успявам засега да обсъждам времето, подходящи тъкани за лятото, църковни празници. Абсолютно никакви лични неща, професионални предизвикателства, проекти. Среща веднъж месечно, чуване веднъж седмично. Това направи съвсем спокойна ситуацията с домашните, които май не са простили обиди и лъжи, но някак митигира чувствата за вина у мен. Аз изпитвах някаква обида, но с времето това избледня. Прошката е нещо много силно, някак не се наложи; като че ли се научих че толкова сме различни, че няма значение дали чувствам обида или не. Не искам да вярвам, че е нарочно, приех, че всеки е какъвто е и толкоз. Аз вече нямам онзи, с когото можех да споделям за мама. И сякаш няма значение всичките и простотии. Те си продължават де 😂
Но срещата мина спокойно и съвсем любезно.