Невъзможните хора в живота ни

За мен това, което можеш да направиш е да научиш детето да ти споделя за емоциите и преживяванията си. Като не стане първия път, опитай втори, смени подхода, докато не почне да споделя. Иначе това насъбиране на емоции и отхвърляне на бащата е като бомба, която не знаеш кога и как ще избухне.

Не разбираш какво кавам. Децата страдат от отношението на родителя към тях, то може да се коментира, но не и да се хули родителя като идиот, тъпанар и психопат, грубо казано. Майката нещо е видяла в него, за да му роди деца - умен, хубав, все едно, това са неща, които детето може да наследи и да не се самоотхвърля, защото е като родителя. Си ът в много неща ще е като баща си, та е добре да се помни, че невъзможният е човек с крайно лош характер, другото може да му е наред и децата му може да са си съвсем наред. Момчето може да не мрази баща си, но да не го среща, заради отношението на бащата към него. Това е здравословната опция, другото държи под пара един много дълбок вътрешен конфликт. Детето трябва да разбере и приеме, че не то е причината за това отношение, че няма вина и не го заслужава. Не е акцентът върху това какъв е бащата.

По принцип синът ми винаги е бил труден за разгадаване, мълчалив. Понякога, като се разхождаме, вижда нещо случайно, което го кара да сподели нещо случайно относно баща си. Късчета информация тук-там, как се е почувствал, въобще много малко.

Дъщерята е другия полюс. Всичко си казва, ако е в настроение.

Ако чакаш да стане лесно и без усилия от твоя страна, може и да не стане. Точно затова Бояна ти каза, да говориш нещо позитивно за бащата, за да знае детето, че това не е тема табу, да не го отхвърля и то, защото е част от него, колкото и на теб да не ти харесва като човек вече.
За теб е лесно да се отделиш от него, но за детето е невъзможно на този етап. Не е нужно да го възхваляваш за нещо несъществуващо, достатъчно е да посееш в съзнанието на детето си, че каквито и да са отношенията с бащата, то е направено с любов и желание от двама ви.
Да знае, че винаги си насреща, ако има нужда да сподели какво го тревожи. Да ти има доверие, че ще получи разбиране, спокойствие и подкрепа от теб, ако нещо му тежи. Да му помогнеш да расте със самочувствието на цялостна личност и да знае, че има пред кой да си излее емоциите и кой да го научи как да ги владее.

Моята дъщеря няколко години след развода поддържаше връзка с баща си, Ходила е редовно при него, на екскурзии са ходили, обаче...Порасна и започна да забелязва нещата как са в действителност. Към днешна дата, тя е на 17 г., не ще ни да го види, ни да го чуе, много е разочарована. Казах и следното, той не е бил винаги такъв. Прекъсни контакт ако искаш за известно време, и си запази хубавите спомени, които имаш от времето прекарано с него, за да избегнеш още по-големи разочарования. Надявам се, след още време, да си възстановят отношенията, само и единствено защото е родител. Но тук вече зависи само и единствено от него и негово държание към детето. Със сина обаче този човек се държи много пренебрежително и открито го дистанцира. Момчето ми е много объркано, казва ми, мамо, всичко е много странно около баща ми. Положението е "хем съм ти баща, хем не съм", не знам как да го формулирам по-ясно...Този човек живее по коренно различен начин от този, който живеем ние, не мога да го позная, все едно никога не съм го познавала този човек. И на мен ми е много странно, гледам да не го мисля, но за децата много ме боли.

Децата трябва да се насърчават да поддържат връзка с бащата. Това е много важно за психологическото им развитие и стабилитет. Особено, ако са момчета.
Трябва да им се зададе един протокол на баща, носещ определени ценности и впоследствие като порастват те сами виждат кое е било ок и кое не. Но Бащинската фигура е важна, да.
Не бива да се мрази, тъпче, злепоставя пред детето баща му. Така скачате върху неговата глава и се съсипва детската психика.

А ако едно дете само усеща токсичността от бащата?! Зорлем ли трябва да го бутат да поддържа връзка?! Сякаш тези насилени контакти няма да му се отразят на психиката ли?! Или още по-зле - ако бащата се възползва от тези обстоятелства и започне да манипулира, мачка, настройва.

Така е, но ако бащата е невъзможен е разумно да се търси друг мъж ментор
Роднина, треньор и пр

Не да му го налагаш или тикаш, а да не се чувства отхвърлено, изоставено. От бащата.
Новият човек си е нов човек.

Това зависи И от поведението на бащата. А не само от това дали детето ще поддържа контакт с него.

Да не забравяме с кого си имаме работа, все пак. Човек, който веднага ще използва и най-малката ви слабост срещу вас. А сега си представете дете, което трябва да се защити в тази позиция. И естествено, ще "триангулира" с майката.

"При мен нямаше двойки"

Абе злато!

Никой не говори за насилствени контакти. Нито да се рисува ореол на невъзможния. Просто за разбиране към детето, че е дете и, че това му е родител. Понеже навремето пуснах темата, заради такова дете и съм го видяла лично, преживели сме го заедно до твърде ранната му смърт, затова си позволявам да го твърдя. На това дете майка му беше пълен изрод, пълен, но то си я обичаше, до смъртта си, когато последно се обади на нея. Тогава вече не беше дете, много добре знаеше всичко, сам беше видял, но все пак.
Като хора, които не сме деца на такъв човек ни е лесно да си кажем, че и детето може просто да го изтрие от главата и живота си, да приеме, че е кретен и да го забрави, но не е така. Децата обичат родителите си, чувстват се отхвърлени, объркани и виновни. Трябва да се работи върху тая вина и отхвърлянето, а не отново инстинктивната война, която възрастните водят с невъзможния да поставя него в центъра. Детето е единствено важно и трябва да има възможността да преживява нещата както ги преживява, обикновено на цикли, да се сърди, да прощава, да се надява, да се разочарова, отново и отново, докато му е достатъчно.
Та не да се кара да вижда, да не вижда или каквото и да е, не да му се натрапват изисквания да вземе страна. Трябва да се подкрепи да се приеме и обича и част от това е да приеме невъзможния родител в цялост, не да го търпи, но вътрешно да помири с факта. Това е по-трудно за приемане от смъртта. Ако родителят е умрял детето ще страда, ще отрича, но ще се помири. Тук през годините са писали много деца на невъзможни, големи хора вече, и им е трудно, пък едно дете дали ще е на 10 или повече, трудно, много трудно ще се балансира и ще спре да се надява и обвинява. Да се обгражда с любов и да не се обърква повече от оценките на другите за тоя родител, който и без това и има талант да бъде жертва.
Не се сещам за подходящ психолог у нас, иначе специалист най-добре ще обясни как адекватно да се говори по темата с дете в подробности, но това няма да включва заклеймяване на родителя, на постъпките му да, но не и на него.

Здравейте,

Току-що затворих разговор с майка ми,която се оплаква от баща ми.Той е много бързо палещ,конфликтен,но само с нас и винаги гледа да е добре на другите.
Тя се чувства физически изтощена вече да търпи изблиците му,понякога дори обиди..които той забравя след като си е излял чернилката върху нея.Един вид за да се чувства добре,трябва да я мачка.Той е перманентно нещастен,въпреки че няма за какво и сякаш майка ми му е виновна за измислените нещастия в главата му.
Тя не може да спи вече от стрес,който той и прехвърля плюс стресиращата й работа.
Те няма да се разделят,но аз не знам как да помогна на майка ми.Тя смята,че той има психически отклонения,но не знам дали е нещо лечимо (а по никакъв начин не можем да го заведем на лекар).
Не знам какво да правя,живея доста далече от тях и той не се свени да вика дори пред нас и близки и чужди хора.

Винаги ли е бил такъв?

Горе-долу.По-прибран като млад.
Винаги е бил комплексиран и Какво ще кажат хората.