Невъзможните хора в живота ни

Дежа вю.
Не знам дали се корени в детството. Прави обаче впечатление как майка му беше виновна, баща му беше виновен, после се прехвърли на друг, трети, пети, като свършеха виновните-аз ставам виновна. Виновни са били съседи, случайни хора дори, непознати. И всичко някак постепенно, не е лъсвало веднага. Отначало веднъж на 6 месеца, после на два, после всеки месец, та да се стигне до ката ден. Ако няма някой виновен, насреща бях аз, като във вица за Зайко и шапката се чувствах на моменти-каквото и да направя-все зле. Обидите са ясни. Комбинирани както с реални такива в стил-кучка/к**ва-в моменти, когато е употребен и алкохол, така и тънки и префинени, дето оставят най-жестоката рана и те чупи на безброй парчета-уж нищо не е казал, а е разбил цялата ти вселена. Опитвала съм да мълча, да отмине. Не става-намила с часове, крещи. Често излизах, за да се спре-продължава по вайбър, смс-и, звъни и намила. Бродила съм по улиците в чудене къде греша и с какво го провокирам. Алкохолът ясно, бил е част от картинката, въпреки, че нито в началото съм го видяла, а началото беше достатъчно дълго-години, нито пък пиеше много. Но имаше много ситуации-караше ме да излизаме на заведение, седнем, и със сядането се започваха унижения от типа префинени, до степен да ме разреве. Ставала съм, тръгвала съм си-следвал е скандал как провалям вечерта. И се появи един налуден поглед към мен. Като ме гледа с неприязън, то личи, то чак да отвърнеш поглед. Изисквания към мен-бол. От това какво работя (подиграваше се, осмиваше, демонстрираше превъзходство с високи доходи и натъртваше, че ако не е той-ще мизерстваме), до това как точно да му прибирам прането. 10 години нямаше претенции за прането-изведнъж се появиха, явно беше изчерпал претенциите за разни други неща. Още в началото обаче не одобряваше куп мои познати и приятели. Тоя бил такъв, оня онакъв, все недостойни за негова компания. И все сравняваше кой какво работи. Не го ангажирах с домашна работа и деца, сама съм си изгледала и то без да спирам да работя, дори майчинство не съм ползвала. Освободен беше, за да работи-за нас, както прочетох и напред-обяснението, че го прави за нас, че ако не е той, нали-ние в мизерия ще сме. Така смени една, втора, трета работа-все големи корпорации действително, ама все нещо не му беше на кеф и напускаше. Ни един достоен работодател за него не се намери. След последното му напускане изпадна в нервни кризи и изискваше да мислим какъв бизнес да се подхване, на някои му хрумки директно отказвах и това беше използвано в стил, че не съм го подкрепяла, ама никога, видите ли и той сам-самичък. В миналото е имало години на моя издръжка, освен сметки е имал и период без работа в самото начало и аз съм го издържала. След появата на децата логично беше да направя крачка назад и да му дам възможност да плаща малко сметки, но не-това вече значеше, че сам тегли локомотива, както той се изрази тогава, а аз съм безполезна. Е, намери ниша, разви бизнес, отново с роднинска от моя страна гръб за административното му обслужване получи, и вече съвсем си повярва. Много пъти му показвах, че семейството не е само пари, иска се и отношение. Загуби връзка с децата си, изпокара се със съседи до степен на скандали и правене на мръсно един на друг-пак аз бях виновна, че не съм го защитила и подкрепила и той затова така. Толкова много са, ежедневни случки, които водят до финала, коя дребна на пръв поглед, коя огромна драма и катаклизъм, но вменената вина и страх стоят. Усетих се, че не спя от страх-ослушвам се дали си говори нервно. Меря всяка дума, за да не избухне от нещо и пак не успявам-съответно стопирах опити за разговори. Въобще-заживях в едно вечно очакване за скандал. Освен това, започнах да не издържам и да отвръщам. Това вече тотално ме срина-не се харесвах такава, категорично. Нито пък исках да падам толкова ниско, че децата ми да ме виждат истерична. А изпадах в истерични кризи-признавам. Спрях разбира се излизания с него-пак от страх, че все се кара, не е приятно изживяване, а мъка. И му казвах всичко честно и открито-какви са ми причините за отказ. Е, отхвърляше ги, не било вярно това. После разбира се отказите ми да излизам с него също станаха вече повод за скандал, че не излизаме като нормалните хора и не ходим никъде.

Нека не бъркаме лошите взаимоотношения, породени от "несходство в характерите", както често се коментира една раздяла, с тормоз от невъзможен да го наречем човек.

Диагностиката я владее специалист. Затова аз не мога да преценя прост злодей ли съм си имала, или невъзможен човек.