Значи баща ти никога не е имал добро отношение към теб. И това е неговият подход и винаги е бил. Нищо не се е променило.
- Публикувана: 1 ноем. 2012, 12:05 ч.
- Последно мнение: 29 ноем. 2025, 16:59 ч.
Невъзможните хора в живота ни
Да, точно така никога не е имал добро отношение към мен. Има около него една жена от 5-6 год. насам, която му е приятелка. И тя също го кара до село, даже постоянно ми я дава за пример, че го карала сутрин и вечер ходела да го прибира. Някак ми изглежда прекалено грижовна към него, а тя е семейна, има деца и внуци. И ми минава през акъла какъв и е толкова интереса ако не финансов. Накрая си мисля, че може тя да наследи всичко и нейните внуци, а не моят син. Сега от август месец насам само тя се занимава с него, като я гледам не ми прилича на проста жена. Ама и така да е аз нищо не мога да направя.
Това са типични селски истории, ще ме прощавате. Неприятни, но пък толкова дълбаене кой какво дал, взел. Внучето изпитва някаква радост от общуването с дядото, не разбирам защо трябва да му се вгорчава това с мамините драми. Нали не приемаме това пораснало дете за някой слабоумен наивник, получава нещо, емоция, близост, увереност, не знаем какво, но нещо получава от тоя контакт. Никога не бил казала звук по подобен повод. Сигурно съм особен случай, но не съм ограничавала дори косвено контактите с невъзможни на моето дете, защото не е правилно. Освен ако не го застрашават физически, другото е рядък шанс човек да расте и сам да стига до своите изводи за нещата и хората, пък и да избере кое е нормално за него. Намирам патология човек да бъде лишаван от възможността сам да прецени, защото си играем на Монтеки и Капулети, и като мама не харесва някого автоматично целия род след нея трябва да го възневиди. Пък има хора, които за нас са невъзможни в определена роля, за други са повече от прекрасни. Това даже е традиция в патриархалните семейства хората да са студени и изискващи родители, но лигавещи и всеотдайни баби и дядовци. Не казвам, че винаги е така, има хора, които си остават изроди и като баби и дядовци, то темата е точно за тях, хора, които във всички роли са невъзможни.
Иначе с такъв родител е трудно да се помири човек, дори невъзможно. Нормално е да се цикли, но не мисля, че е хубаво да се прехвърля на следващите поколения и да се изисква от тях да носят бреме, което не е тяхно.
Иначе с такъв родител е трудно да се помири човек, дори невъзможно. Нормално е да се цикли, но не мисля, че е хубаво да се прехвърля на следващите поколения и да се изисква от тях да носят бреме, което не е тяхно.
Здравейте, сега открих тази тема и припознах живота си в 80% от описаното.
Не бих казала, че съм била точно жертва на психопати, но майка ми и баба ми винаги се държали на границата - като цяло уж много те обичат и искат най-доброто за теб - под най-доброто разбират да имаш какво да ядеш, като през цялото време ти повтарят колко си дебела и че трябва да отслабнеш, и да имаш покрив над главата. Същевременно благодарение на тяхното отношение аз израснах с мисълта, че съм някакво уникално несполучливо човешко същество. Открих, че майка ми възприема живота в абслютни крайности. Смяташе, че съм много умна, тип "книжен плъх", защото се научих да чета на 4 г., и същевременно смяташе, че съм напълно лишена от способността да творя нещо с ръцете си, че въобще не ме бива във физическите дейности, че не мога да общувам и да имам приятели и среда, и въобще през 90% от детството ми си я спомням с възмутена и отвратена физиономия заради нещо, което съм казала или направила.
Към днешна дата мога да кажа, че съм финансово независима от нея, имам съпруг, дете, пари и съм успешна в професията си. Оказа се, че нито съм чак толкова умна - в смисъл има също толкова умни и по-умни хора, нито пък другите работи са верни.
Обаче общуването с нея продължава да ми е ад. Наскоро бях чела една мисъл, че много българи са отгледани "сити и облечени, но не и прегръщани.". Горе-долу такова е положението при нас. Обществото ти вменява, че трябва да си благодарен, че са се грижили да си сит и облечен, а пък аз не спирам да се питам какво струва такъв живот, в който си сит, здрав и облечен, а същевременно непрекъснато ти повтарят колко си дебел, грозен, мързелив, несръчен, пееш фалшиво, рисуваш грозно, как трябва да разбереш, че твойте желания не са важни, а трябва да се научиш на дисциплина и работа, и трябва да се научиш да се подчиняваш на родителите си и работодателите си, защото никой не го интересува какво искаш ти, а ти си малък и незначителен и няма какво да направиш срещу по-силните... Последните 2-3 не са ми ги казвали направо, но такова беше посланието. Та, за какво по-точно да си благодарен при това положение?
Та, идеята ми е, че майка ми продължава някак си да държи в себе си тази идея, че аз трябва да й се подчинявам на нея. Живея в друг град, но постоянно звъни да пита кога ще отидем. Отидем ли, иска да правя 1:1 каквото ми казва. Може би се досещате, че с баща ми са разведени и че с брат ми не сме особено близки. Отиваме и тя започва да прави планове кога да отида при брат ми и кога при баща ми. Дава ми не поискани съвети, продължава да ме криткува на общо основание за всичко, за външния ми вид, за дома за детето, иска да се наложи за всяка ежедневна дреболия, като как точно ще прекарам деня си, в кое кафе ще отида, в кой магазин и т.н.
Това е малка част от картинката, няма да ви отегчавам с негативните неща, които говори за хората около себе си.
И сега ще попитате: защо не й се противопоставиш? Няколко пъти го правих по същия груб начин, по който тя тръгва. Маниерът й е следния: предлага нещо, аз казвам, че по някаква причина не ми допада и няма да го направя, след което тя вади аргументи защо трябва да го направя. Аз вадя други аргументи защо не го намирам за нужно и подходящо, тогава тя вади нови аргументи. Не се отказва. Не приема да предложи нещо, което не я касае, примерно, как да протече даден празник - не приема да го предложи и аз да откажа. Когато види, че не се съгласявам, започва да се изнервя и да се кара, как едва ли не това, което тя казва, е единственото правилно и е много глупаво и неадекватно да не я послушам. Съответно и аз се изнервям и започвам да се карам, 1-2 пъти й отвърнах нещо от рода, че тя няма думата и просто не ме интересува какво иска тя. Така де, нали цял живот така ме възпитаваше, че никой не го интересува какво искам аз, просто й отвръщам със същото. Това явно много я наранява и започва да плаче и да казва, че съм ужасна и неблагодарна.
Аз се натъжавам, сдобряваме се и след известно време тя пак започа да настоява да направя нещо, което не искам. Напоследък се опитвам да съм по-дипломатична, обаче в крайна сметка, ако не направя на момента това, за което тя ме съветва, накрая или е обидена, или ме обявява за невъзможна.
Много дълго стана, извинявайте за което, ще спра до тук, просто ми олеква като споделям.
Не бих казала, че съм била точно жертва на психопати, но майка ми и баба ми винаги се държали на границата - като цяло уж много те обичат и искат най-доброто за теб - под най-доброто разбират да имаш какво да ядеш, като през цялото време ти повтарят колко си дебела и че трябва да отслабнеш, и да имаш покрив над главата. Същевременно благодарение на тяхното отношение аз израснах с мисълта, че съм някакво уникално несполучливо човешко същество. Открих, че майка ми възприема живота в абслютни крайности. Смяташе, че съм много умна, тип "книжен плъх", защото се научих да чета на 4 г., и същевременно смяташе, че съм напълно лишена от способността да творя нещо с ръцете си, че въобще не ме бива във физическите дейности, че не мога да общувам и да имам приятели и среда, и въобще през 90% от детството ми си я спомням с възмутена и отвратена физиономия заради нещо, което съм казала или направила.
Към днешна дата мога да кажа, че съм финансово независима от нея, имам съпруг, дете, пари и съм успешна в професията си. Оказа се, че нито съм чак толкова умна - в смисъл има също толкова умни и по-умни хора, нито пък другите работи са верни.
Обаче общуването с нея продължава да ми е ад. Наскоро бях чела една мисъл, че много българи са отгледани "сити и облечени, но не и прегръщани.". Горе-долу такова е положението при нас. Обществото ти вменява, че трябва да си благодарен, че са се грижили да си сит и облечен, а пък аз не спирам да се питам какво струва такъв живот, в който си сит, здрав и облечен, а същевременно непрекъснато ти повтарят колко си дебел, грозен, мързелив, несръчен, пееш фалшиво, рисуваш грозно, как трябва да разбереш, че твойте желания не са важни, а трябва да се научиш на дисциплина и работа, и трябва да се научиш да се подчиняваш на родителите си и работодателите си, защото никой не го интересува какво искаш ти, а ти си малък и незначителен и няма какво да направиш срещу по-силните... Последните 2-3 не са ми ги казвали направо, но такова беше посланието. Та, за какво по-точно да си благодарен при това положение?
Та, идеята ми е, че майка ми продължава някак си да държи в себе си тази идея, че аз трябва да й се подчинявам на нея. Живея в друг град, но постоянно звъни да пита кога ще отидем. Отидем ли, иска да правя 1:1 каквото ми казва. Може би се досещате, че с баща ми са разведени и че с брат ми не сме особено близки. Отиваме и тя започва да прави планове кога да отида при брат ми и кога при баща ми. Дава ми не поискани съвети, продължава да ме криткува на общо основание за всичко, за външния ми вид, за дома за детето, иска да се наложи за всяка ежедневна дреболия, като как точно ще прекарам деня си, в кое кафе ще отида, в кой магазин и т.н.
Това е малка част от картинката, няма да ви отегчавам с негативните неща, които говори за хората около себе си.
И сега ще попитате: защо не й се противопоставиш? Няколко пъти го правих по същия груб начин, по който тя тръгва. Маниерът й е следния: предлага нещо, аз казвам, че по някаква причина не ми допада и няма да го направя, след което тя вади аргументи защо трябва да го направя. Аз вадя други аргументи защо не го намирам за нужно и подходящо, тогава тя вади нови аргументи. Не се отказва. Не приема да предложи нещо, което не я касае, примерно, как да протече даден празник - не приема да го предложи и аз да откажа. Когато види, че не се съгласявам, започва да се изнервя и да се кара, как едва ли не това, което тя казва, е единственото правилно и е много глупаво и неадекватно да не я послушам. Съответно и аз се изнервям и започвам да се карам, 1-2 пъти й отвърнах нещо от рода, че тя няма думата и просто не ме интересува какво иска тя. Така де, нали цял живот така ме възпитаваше, че никой не го интересува какво искам аз, просто й отвръщам със същото. Това явно много я наранява и започва да плаче и да казва, че съм ужасна и неблагодарна.
Аз се натъжавам, сдобряваме се и след известно време тя пак започа да настоява да направя нещо, което не искам. Напоследък се опитвам да съм по-дипломатична, обаче в крайна сметка, ако не направя на момента това, за което тя ме съветва, накрая или е обидена, или ме обявява за невъзможна.
Много дълго стана, извинявайте за което, ще спра до тук, просто ми олеква като споделям.
Анонимна, груба грешка е да се обясняваш и аргументираш, тя не чува и не приема. Аз вече казвам - така съм решила. И точка!
A ако знаете аз колко бой съм изяла от майка ми до 18 годишна възраст и то за какви причини … дефакто за никакви.
Сега се роди сина ми и тя продължава да се държи сякаш аз трябва да се подчинявам на нея и да я слушам. Според мен бой и добри отношения с родител се изключват взаимно
Сега се роди сина ми и тя продължава да се държи сякаш аз трябва да се подчинявам на нея и да я слушам. Според мен бой и добри отношения с родител се изключват взаимно
Това също, не е невъзможен човек. По-скоро е кофти възпитание и малко народопсихология.
В случая майката цял живот е слушала майка си и свекърва си, вероятно и мъжа си, и сега смята, че е време и ѝ се полага тя да нарежда, и да изисква от дъщеря си. Но следва отпор и от там цялата трагикомедия. Има жени, които в прав текст си го казват и се вайкат, как те били слушали, пък сега като било техен ред, никой не ги слушал. Тук единственият правилен ход е да правиш това, което прецениш за правилно, без обяснения и оправдания. На 20тото непреклонно "така съм решила", свикват.
В случая майката цял живот е слушала майка си и свекърва си, вероятно и мъжа си, и сега смята, че е време и ѝ се полага тя да нарежда, и да изисква от дъщеря си. Но следва отпор и от там цялата трагикомедия. Има жени, които в прав текст си го казват и се вайкат, как те били слушали, пък сега като било техен ред, никой не ги слушал. Тук единственият правилен ход е да правиш това, което прецениш за правилно, без обяснения и оправдания. На 20тото непреклонно "така съм решила", свикват.
О, типично.
Като не ги послушаш или изразиш свое мнение, вадят картата на жертвата.
Защото знаят, че нормалните хора ще емпатират и ще им стане гадно.
Мнем, не се обясняваш. Така съм решила и дотам.
Като не ги послушаш или изразиш свое мнение, вадят картата на жертвата.
Защото знаят, че нормалните хора ще емпатират и ще им стане гадно.
Мнем, не се обясняваш. Така съм решила и дотам.
Точно така, майка и това иска, дискусия, драма, приказки до безкрай. Затова кратки отговори в стил, така съм решила, ами ти както искаш ние ще отидем....еди къде си, това е твоето мнение, аз имам други планове и така няма драма, оставяш си да си се тръшка, но сама без твоята компания за която тя жадува.
О, типично.
Като не ги послушаш или изразиш свое мнение, вадят картата на жертвата.
Защото знаят, че нормалните хора ще емпатират и ще им стане гадно.
Мнем, не се обясняваш. Така съм решила и дотам.
Като не ги послушаш или изразиш свое мнение, вадят картата на жертвата.
Защото знаят, че нормалните хора ще емпатират и ще им стане гадно.
Мнем, не се обясняваш. Така съм решила и дотам.
Точно така, майка и това иска, дискусия, драма, приказки до безкрай. Затова кратки отговори в стил, така съм решила, ами ти както искаш ние ще отидем....еди къде си, това е твоето мнение, аз имам други планове и така няма драма, оставяш си да си се тръшка, но сама без твоята компания за която тя жадува.
Подкрепям
И аз споменах че искаме догодина със сина ни да отидем на почивка. Е започна едно тръшкане как можем, той ще е малък, защо не го оставим при нея и така.
Просто казвам ние имаме други планове и толкова. Пък тя да си се тръшка
Това са типични селски истории, ще ме прощавате. Неприятни, но пък толкова дълбаене кой какво дал, взел. Внучето изпитва някаква радост от общуването с дядото, не разбирам защо трябва да му се вгорчава това с мамините драми. Нали не приемаме това пораснало дете за някой слабоумен наивник, получава нещо, емоция, близост, увереност, не знаем какво, но нещо получава от тоя контакт. Никога не бил казала звук по подобен повод. Сигурно съм особен случай, но не съм ограничавала дори косвено контактите с невъзможни на моето дете, защото не е правилно. Освен ако не го застрашават физически, другото е рядък шанс човек да расте и сам да стига до своите изводи за нещата и хората, пък и да избере кое е нормално за него. Намирам патология човек да бъде лишаван от възможността сам да прецени, защото си играем на Монтеки и Капулети, и като мама не харесва някого автоматично целия род след нея трябва да го възневиди. Пък има хора, които за нас са невъзможни в определена роля, за други са повече от прекрасни. Това даже е традиция в патриархалните семейства хората да са студени и изискващи родители, но лигавещи и всеотдайни баби и дядовци. Не казвам, че винаги е така, има хора, които си остават изроди и като баби и дядовци, то темата е точно за тях, хора, които във всички роли са невъзможни.
Иначе с такъв родител е трудно да се помири човек, дори невъзможно. Нормално е да се цикли, но не мисля, че е хубаво да се прехвърля на следващите поколения и да се изисква от тях да носят бреме, което не е тяхно.
Иначе с такъв родител е трудно да се помири човек, дори невъзможно. Нормално е да се цикли, но не мисля, че е хубаво да се прехвърля на следващите поколения и да се изисква от тях да носят бреме, което не е тяхно.
Янтра, колко невъзможни имаш в обкръжението и какви са на децата ти? Знаеш, че това не е тема за излишни спорове на теория.