Невъзможните хора в живота ни

Бояна, моят пост се отнасяше до хората с нарцистични черти, не до "истински, завършени' нарцисисти.

Искам да те питам чела ли си "Against empathy" от Paul Bloom? Аз съм в началото и оттам научих, че емпатията може да се възприема като нещо вредно.

Лейка, хората масово не искат да си признават, че са сгрешили, какво остава за морал и критичност. Всъщност те го имат, но важи само за другите. Те винаги са бели и добри. А какво остава за биполяри и подобни на нарцисизма психични разстройства. Може би най-добрият съвет в случая е майката да работи със специалист, за да се съхрани като човек, да знае как да третира нарцисиста, за да запази психиката и здравето на другите си деца.

Зигзаги, емпатията масово се приема за слабост и заради нея ти се качват на главата. Защото емпатичните хора се тревожат, плачат, съчувстват на ближния. Нооо ако/като скръцнеш със зъби обаче нещата почват да изглеждат другояче. Емпатия, емпатия, ама не сме балами.

Разбира се, че има и деца психопати.

Обаче въпросът е строго етичен, когато се отнася за деца и на практика няма нито един психиатър в нашия малък кокошарник, който да ви заяви, че детето ви е психопат и да си застраши позицията.
Извинете ме за брутализмът в изказването ми, но в случая сте и сам воинът е воин.
Опитайте се да си спомните детството и отношението към околните и животните, различни прояви на жестокост.
Опитайте се сама да се информирате в дълбочина, сега има чудесен превод в ютуб, ако не говорите езици и можете да ползвате различни източници.

Ако детето е в пубертета, твърде е възможно да е тежък пубертет, предвид сложната семейна обстановка, много от тях стават неузнаваеми, зли, агресивни и арогантни и много жестоки.

Какво да говорим виждате в Пловдив какво стана. И това не е едно дете, не са две...глутница , на никой от тях не му е хрумнало че ще убият човека. По- лошо, може да им е била това целта всъщност.. 

Това е култивирана омраза, ефекта на глутницата.
Невъзможните са нещо друго.

Напротив, тия "деца" са си психопати. Поне двама- трима от 15-тв участвали директно и индиректно.

Наскоро говорих с един човек за невъзможната и се оказа, че той вижда токсичното ѝ поведение, но смята, че не го прави нарочно, че е инфантилна (добро утро) и че ту го обиждала, ту го хвалела, затова било импулсивно според него. Т.е. хората наистина не предполагат, че някои неща могат да са планирани и обмислени.

Импулсивно е, но това да не си сдържаш импулсите си е нарочно.

Аз напоследък попаднах на много особен типаж, мисля че невъзможен. Имал е властна майка. Много обран от към емоции, особено съчувствие липсва. Тормози тихо - прави си неговите неща. Вкарва газлайтинг - аз все не съм разбрала, а той извърта уговорки в движение.

Здравейте,

От няколко дни чета темата и главата ми е каша.

Превърнах се в невъзможен човек ... не знам дали е възможно хем да съм "невъзможна", хем да се тревожа за това, но ето ме ... усещам се такава и не мога да го променя.

Започвам с това, че съм семейна. Вече над 20 години. Връзката ми винаги е била от типа Anxious Attachment - съпругът ми е бил центъра на вселената ми, а аз прекарах години в притеснения да не го загубя. Накратко житието ни се е люшкало между емоционални истерии веднъж на 2-3 години последвани от сравнително спокойно съжителство. Бракът ми е щастлив, до колкото може да бъде с мен като страна. Мъжът ми е търпелив, пасивен, изключително ангажиран в професията си - не знам как, но ме търпи. Аз от своя страна - емоционална, избухлива, неуверена с доста комплекси ... това беше до преди 4 години

Това за миналото. Преди 4 години минах през злокачествено заболяване. Което ме ... не знам как да се изразя, но най-общо казано ме промени. Станах егоист ... сега аз съм центъра. Няма деца, няма съпруг - за мен е важно аз да съм добре. Преструвам се, че ежедневието на ММ ме интересува, симулирам някаква заинтересованост към дейностите на децата, но истината е всичко това ми досажда. Не желая да ме занимават с нищо. Те вече се научиха да не ме притесняват с присъствието си и виждам, че не се чувстват добре, но на мен ми е все тая честно казано. Доста психопатско звучи, но това е реалността. Нямам нищо общо с човека преди диагнозата - преди имах комплекси, сега не откривам и един. Понякога ми става жал за децата, не съм съвсем робот - обичам ги, но изискват прекалено много от мен ... съчувствие не изпитвам, от време на време изпитвам завист, основно към хората, които никога не са имали здравословни проблеми. Чудя се за работа с психолог/психотерапевт ли съм или това е положението и промените са необратими.

Потърсете читав психолог
Не сте невъзможна в смисъла на тази тема

Потърсете психолог, описаното звучи повече като посттравматичен стрес, какъвто едно злокачествени заболяване съвсем реално може да отключи. Или нещо друго, разбира се. Ние не сме лекари.
Но не сте психопат.

Здравей, съчувствам ти. Не си невъзможна, а си преминала тежко изпитание. Важното е, че успешно си го минала. На колко години са децата? Ако са поотраснали, не се притеснявай излишно - ще се сравиш и ти, и те.

Крайно време е било да погледнеш себе си. Жалко, че е било заболяването да се осъзнаеш, че и ти си важна. Приемали са те за даденост, стожер, мъжът пасивен и си гледа работата, другото на твоята глава, колко удобно. Децата по-принцип са консуматори, там насищане няма, ние сме хората, които да им покажат кога е достатъчно и “стига”.
За мен не си невъзможна, а е бърнаут от семейните задължения. Хич не се коси, в правилната посока си, гледай си здравето.

Според мен няма да е лошо да поговориш с психолог, защото си се люшнала от едната в другата крайност, определено със сериозна причина. Но семейството ти са най-близките ти хора, не ги отдалечавай от себе си. Успех!

Аз вероятно бих си помислила, че е бърнсут от една насилствена връзка, породена от его или нужда и не съвсем безусловна обич. Онкологията може би е само тригер. Носете отговорността си и не пречете на другите да бъдат щастливи също…
Тук говорим за псих/социо- пати с нарушена самооценка и липса на самокритичност
Успех

Много хора, които си мислят, че са ужасни или невъзможни и партньорът им ги търпи едвам- едвам, за което трябва да са благодарни едва ли не, всъщност живеят точно с насилник, който ги е смачкал и им е промил мозъка. Не казвам, че при питащата е така, просто давам друга гледна точка.