Кажете за Кундера? Какво да прочета - много отдавна му се каня...
Моят съвет е да започнеш с "Непосилната лекота на битието", ако я харесаш продължавай нататък.
На мен всички негови книги ми харесват, но като че ли най-много "Валс на раздяла".
- Публикувана: 26 ноем. 2012, 11:41 ч.
- Последно мнение: 9 дек. 2014, 14:30 ч.
Литературен клуб - ХІІ
Кажете за Кундера? Какво да прочета - много отдавна му се каня...
Моят съвет е да започнеш с "Непосилната лекота на битието", ако я харесаш продължавай нататък.
На мен всички негови книги ми харесват, но като че ли най-много "Валс на раздяла".
Здравейте, дами!
Аз съм средна ръка читател и мястото ми не е сред вас, но имам въпрос за една книга и се надявам да ми помогнете да си спомня заглавието й. Книгата е от поредицата "Галактика", чела съм я като ученичка (когато бях омагьосана от книгите и не правех нищо друго). В нея се разказваше за подводна цивилизация от октоподи. У мен е останало чувството за извънредно увлекателно четиво, за съжаление авторът и заглавието се губят в морето от следващи книги.
Искрено благодарна ще съм, ако някоя от вас ми помогне да си спомня.
Аз съм средна ръка читател и мястото ми не е сред вас, но имам въпрос за една книга и се надявам да ми помогнете да си спомня заглавието й. Книгата е от поредицата "Галактика", чела съм я като ученичка (когато бях омагьосана от книгите и не правех нищо друго). В нея се разказваше за подводна цивилизация от октоподи. У мен е останало чувството за извънредно увлекателно четиво, за съжаление авторът и заглавието се губят в морето от следващи книги.
Искрено благодарна ще съм, ако някоя от вас ми помогне да си спомня.
Здравейте, дами!
Аз съм средна ръка читател и мястото ми не е сред вас, но имам въпрос за една книга и се надявам да ми помогнете да си спомня заглавието й. Книгата е от поредицата "Галактика", чела съм я като ученичка (когато бях омагьосана от книгите и не правех нищо друго). В нея се разказваше за подводна цивилизация от октоподи. У мен е останало чувството за извънредно увлекателно четиво, за съжаление авторът и заглавието се губят в морето от следващи книги.
Искрено благодарна ще съм, ако някоя от вас ми помогне да си спомня.
Аз съм средна ръка читател и мястото ми не е сред вас, но имам въпрос за една книга и се надявам да ми помогнете да си спомня заглавието й. Книгата е от поредицата "Галактика", чела съм я като ученичка (когато бях омагьосана от книгите и не правех нищо друго). В нея се разказваше за подводна цивилизация от октоподи. У мен е останало чувството за извънредно увлекателно четиво, за съжаление авторът и заглавието се губят в морето от следващи книги.
Искрено благодарна ще съм, ако някоя от вас ми помогне да си спомня.
Може би списъкът с книгите от поредицата ще ти помогне:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9F%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B4 … D0%B8%D0%BA%D0%B0
Привет, г-жа Монк, погледни тук - http://chitanka.info/sequence/GBKL-GAL може да се сетиш за обложката и да я откриеш.
Здравейте! Аз и тук искам да споделя, че съм много разочарована от "Затворникът на Рая". Започнах книгата с огромен ентусиазъм и желание, понеже предишните две от поредицата страшно много ми харесаха. В тях имаше и дълбок смисъл и хубава интрига и пълноценни пърсонажи. За съжаление в Затворникът... липсват и трите. Героите са неубедителни, фабулата е ... заимствана от друг известен роман, екщън почти липсва. Много вероятно е аз да съм прекалено критична, тъй като предните два романа доста вдигнаха летвата. В защита ве пак да кажа, че романът е четивен и лек, написан в типичния за Сафон стил. За съжаление, когато прочетох и последната страница ми остана едно леко чуство на неудовлетворение.
Приятно ми е да ви чета и да събирам мнения за книги. 
Кажете за Кундера? Какво да прочета - много отдавна му се каня...
Моят съвет е да започнеш с "Непосилната лекота на битието", ако я харесаш продължавай нататък.
Кажете за Кундера? Какво да прочета - много отдавна му се каня...
Моят съвет е да започнеш с "Непосилната лекота на битието", ако я харесаш продължавай нататък.
http://chitanka.info/book/4310-neposilnata-lekota-na-bitieto
Кажете за Кундера? Какво да прочета - много отдавна му се каня...
Моят съвет е да започнеш с "Непосилната лекота на битието", ако я харесаш продължавай нататък.
http://chitanka.info/book/4310-neposilnata-lekota-na-bitieto
Сайдът съдържа добре подбрано произведения. Радвам се , че попитах. Надявам се да е полезен и на други.
Чудни дни отново с :
Защо досега съм твърдяла, че ги харесвам? Като преди не съм видяла и една трета от всичко важно (за мен)? Може би тогава харесването е било просто усет, без конкретни основания. Тогава не съм се интересувала толкова от темите в книгата, сега са много актуални за мен и беше огромно удоволствие да ги видя в съчетание с неподражаемия стил на Селинджър (единствено на Фицджералд леко ми напомня, но сега Селинджър ми харесва много повече), с диалози, които може да звучат леко надуто, но зная, че не са фалшиви (като се има предвид точно какви са героите).
„Франи” – най-прекрасното „малко нещо”, което съм чела. Ако Селинджър беше позволил да се екранизират произведенията му, сигурно щяха да се получат страхотни филми (или театрални постановки?). Четох „Франи” точно като филм, но с предимството, че все пак чета, за да виждам всички детайли - до болка осезаеми. Изпитах всичко чак на физическо ниво с Франи...
„Зуи” – отново възгласи „ Защо съм си мислела, че познавам Селинджър?!”, „Защо съм си мислела, че разбирам „Франи и Зуи” преди...?!” Направо се поздравих за решението си да прочета отново всичко на Селинджър (провокирана от биографията му). С усмивка на лицето бях в голяма част от „Зуи”, дори и в тъжните моменти – с друг вид усмивка...
За мен беше изключително вълнуваща темата защо да се прави или да не се прави нещо, особено в случая с Франи и Зуи – смисъла да се отдадеш на изкуството: изява на егото и търсене на слава ли е това или призвание и „мисия”... И отговорите ми напомниха отново неща, които съм приела от други книги или срещи с хора/себе си.
Интересно как в това произведение за кризата на Франи всъщност изплува и неувереността на по-големия й брат Зуи. Двамата някак взаимно се водят по пътя на търсенето и искрената близост им позволява да стигнат до удовлетворяващи решения, без съмнение и чрез непрякото вече влияние на по-големите им братя, за което полушеговито ги упрекват (че са ги превърнали в „откачалки” с въвличането им в прекомерна интелектуалност и духовни учения от най-ранна възраст).
Всъщност е толкова нормално, когато някой оказва морална подкрепа на друг в неговите търсения, самият той да извърви един път и също да намери още отговори и за себе си (спомних си за прозренията и „израстването” на Розовата дама при общуването й с Оскар в трудния за него път)...
Отношенията между брата и сестрата (изобщо между всички братя и сестри – долавяше се нрава и на тези, които не участват в тези или другите новели) бяха като „мед за сърцето ми”, а краят (спинкащата Зуи), макар и напомнящ за финала на „Есме”, също породи блажена усмивка в мен.
„По-горе билото, майстори” - рядко съчетание между спукване от смях и тъга, тъга. Пълнота. Всеки сантиметър/минута изминах с героите. Уникален "филм"! Точно такъв хумор харесвам, ако това изобщо е хумор...?!
„Запоазнаване: Сиймор” – очаквах още по-близко запознаване с най-големия Глас, след като го „срещнах” за първи път в „ Идеален ден за лов на рибка-бананка” и „По-горе билото, майстори!”/”Зуи”. Интересно, че образът е създаван в продължение на много години. Но се оказа, че го опознах повече от другите произведения, не толкова от „Сиймор”. А и в голяма степен акцентът в „Сиймор” е върху самия Бъди Глас, който „пише” разказа за самоубилия се брат Сиймор. И той ми е симпатичен, но очаквах повече да се разказва за Сиймор, особено за отношенията между братята и между всички деца в семейството - това общуване ми е един от най-приятните аспекти в новелите. Но в тази книга специално сякаш имаше повече професионален (писателски) уклон и противно на очакванията ми това не ми беше толкова интересно, може би защото Бъди/Селинджър прекалено много „задълбават”, оригиналничат или интелектуалничат...? Няма съмнение обаче, че Сиймор и Бъди са като еднояйчни близнаци и изобщо Сиймор е светилото на фамилията (може ли някой все пак да ми обясни защо Сиймор не е успял да намери друг изход освен самоубийството, защо Слинджър го "самоуби" още в бананката? В биографията му се прави предположението, че загубата на Сиймор е израз на мъката по загиналите "братя по оръжие" във Втората световна война - неизлечим период от живота на Дж. Д. Селинджър, но... не знам...).
Доста добре ми беше да прочета всичко на Селинджър, но накрая вече наистина ми дойде прекалено интелектуално със „Сиймор” и сега искам нещо „обикновено”. Все пак разбирам - може би Селинджър е имал нужда от такова (последно) свободно изливане...
Като цяло – много обичано от мен семейство (Глас) – без да имат някакви идеализирани добродетели и да са осветени от красив ореол (освен може би неживите), без да притежават отблъскващи отрицателни качества, с които да породят възмущение в читателя. Просто живи, свързани, търсещи, нестандартни, объркани (отново) интелектуалци от New York City! (тръпка са ми и споменаваните имена от Manhattan: 5th Avenue, 52nd Street, Broadway, Central Park и т.н.)
Пристрастна съм към такива семейства, в които „бъка” от литература, изкуства и знания. Но в случая с положителната особеност – осъзнаване на фалша и снобизма, характерни за „културните” среди (което всъщност май им създава проблемите и колебанията). Сиймор си го казва на Бъди ("С. поклати глава, като ми се усмихваше лъчезарно и каза, че наличието на ум било мой траен недъг"). Във връзка с това и основните теми във „Франи и Зуи” са „боричкането ум-душа”; колебанията при посвещаването на духовното или на изкуството; трудните отношения с „обикновените” хора; вродената и шлифована от страна на по-големите деца интелектуалност и самоизкованата духовност (благодарение разбира се на Селинджър).
Защо досега съм твърдяла, че ги харесвам? Като преди не съм видяла и една трета от всичко важно (за мен)? Може би тогава харесването е било просто усет, без конкретни основания. Тогава не съм се интересувала толкова от темите в книгата, сега са много актуални за мен и беше огромно удоволствие да ги видя в съчетание с неподражаемия стил на Селинджър (единствено на Фицджералд леко ми напомня, но сега Селинджър ми харесва много повече), с диалози, които може да звучат леко надуто, но зная, че не са фалшиви (като се има предвид точно какви са героите).
„Франи” – най-прекрасното „малко нещо”, което съм чела. Ако Селинджър беше позволил да се екранизират произведенията му, сигурно щяха да се получат страхотни филми (или театрални постановки?). Четох „Франи” точно като филм, но с предимството, че все пак чета, за да виждам всички детайли - до болка осезаеми. Изпитах всичко чак на физическо ниво с Франи...
„Зуи” – отново възгласи „ Защо съм си мислела, че познавам Селинджър?!”, „Защо съм си мислела, че разбирам „Франи и Зуи” преди...?!” Направо се поздравих за решението си да прочета отново всичко на Селинджър (провокирана от биографията му). С усмивка на лицето бях в голяма част от „Зуи”, дори и в тъжните моменти – с друг вид усмивка...
За мен беше изключително вълнуваща темата защо да се прави или да не се прави нещо, особено в случая с Франи и Зуи – смисъла да се отдадеш на изкуството: изява на егото и търсене на слава ли е това или призвание и „мисия”... И отговорите ми напомниха отново неща, които съм приела от други книги или срещи с хора/себе си.
Интересно как в това произведение за кризата на Франи всъщност изплува и неувереността на по-големия й брат Зуи. Двамата някак взаимно се водят по пътя на търсенето и искрената близост им позволява да стигнат до удовлетворяващи решения, без съмнение и чрез непрякото вече влияние на по-големите им братя, за което полушеговито ги упрекват (че са ги превърнали в „откачалки” с въвличането им в прекомерна интелектуалност и духовни учения от най-ранна възраст).
Всъщност е толкова нормално, когато някой оказва морална подкрепа на друг в неговите търсения, самият той да извърви един път и също да намери още отговори и за себе си (спомних си за прозренията и „израстването” на Розовата дама при общуването й с Оскар в трудния за него път)...
Отношенията между брата и сестрата (изобщо между всички братя и сестри – долавяше се нрава и на тези, които не участват в тези или другите новели) бяха като „мед за сърцето ми”, а краят (спинкащата Зуи), макар и напомнящ за финала на „Есме”, също породи блажена усмивка в мен.
„По-горе билото, майстори” - рядко съчетание между спукване от смях и тъга, тъга. Пълнота. Всеки сантиметър/минута изминах с героите. Уникален "филм"! Точно такъв хумор харесвам, ако това изобщо е хумор...?!
„Запоазнаване: Сиймор” – очаквах още по-близко запознаване с най-големия Глас, след като го „срещнах” за първи път в „ Идеален ден за лов на рибка-бананка” и „По-горе билото, майстори!”/”Зуи”. Интересно, че образът е създаван в продължение на много години. Но се оказа, че го опознах повече от другите произведения, не толкова от „Сиймор”. А и в голяма степен акцентът в „Сиймор” е върху самия Бъди Глас, който „пише” разказа за самоубилия се брат Сиймор. И той ми е симпатичен, но очаквах повече да се разказва за Сиймор, особено за отношенията между братята и между всички деца в семейството - това общуване ми е един от най-приятните аспекти в новелите. Но в тази книга специално сякаш имаше повече професионален (писателски) уклон и противно на очакванията ми това не ми беше толкова интересно, може би защото Бъди/Селинджър прекалено много „задълбават”, оригиналничат или интелектуалничат...?
Няма съмнение обаче, че Сиймор и Бъди са като еднояйчни близнаци и изобщо Сиймор е светилото на фамилията (може ли някой все пак да ми обясни защо Сиймор не е успял да намери друг изход освен самоубийството, защо Слинджър го "самоуби" още в бананката? В биографията му се прави предположението, че загубата на Сиймор е израз на мъката по загиналите "братя по оръжие" във Втората световна война - неизлечим период от живота на Дж. Д. Селинджър, но... не знам...).Доста добре ми беше да прочета всичко на Селинджър, но накрая вече наистина ми дойде прекалено интелектуално със „Сиймор” и сега искам нещо „обикновено”.
Все пак разбирам - може би Селинджър е имал нужда от такова (последно) свободно изливане...Като цяло – много обичано от мен семейство (Глас) – без да имат някакви идеализирани добродетели и да са осветени от красив ореол (освен може би неживите), без да притежават отблъскващи отрицателни качества, с които да породят възмущение в читателя. Просто живи, свързани, търсещи, нестандартни, объркани (отново) интелектуалци от New York City! (тръпка са ми и споменаваните имена от Manhattan: 5th Avenue, 52nd Street, Broadway, Central Park и т.н.)
Пристрастна съм към такива семейства, в които „бъка” от литература, изкуства и знания. Но в случая с положителната особеност – осъзнаване на фалша и снобизма, характерни за „културните” среди (което всъщност май им създава проблемите и колебанията). Сиймор си го казва на Бъди ("С. поклати глава, като ми се усмихваше лъчезарно и каза, че наличието на ум било мой траен недъг"). Във връзка с това и основните теми във „Франи и Зуи” са „боричкането ум-душа”; колебанията при посвещаването на духовното или на изкуството; трудните отношения с „обикновените” хора; вродената и шлифована от страна на по-големите деца интелектуалност и самоизкованата духовност (благодарение разбира се на Селинджър).
Скрит текст:
Имах намерение да преписвам от „Зуи” и отворих chitanka за по-лесно, но там е изданието от 1985 г. и бях удивена от съществените различия с превода от 2005 г. (зелените книжки на Дамян Яков) – в полза на втория (несравнимо по-добър!). Имам старите издания на разказите и новелите, но нещо ме накара да взема всички нови зелени книжки от библиотеката – имало е защо! Дори нарочно копирах два еднакви откъса от двете издания за сравнение.
Старият превод ми се струва нещо бледо, мъгливо, а новият – нещо ярко, това заслужават брилянтните текстове на Селинджър. Преводачката е живяла истински с произведенията.
От друга страна четох старото издание на „Спасителят в ръжта”, като не бях се сетила, че новите издания може да са с нов превод. Тогава абсолютно ми хареса идеално пресъздадения жаргон и изобщо пълната картина в душичката на Холдън. Но сега съм заинтригувана да видя новия превод, щом са различни. Повече време не ми се отделя, но не ми дава мира фрапиращата разлика при другите книжки и съм любопитна да разбера как е със „Спасителят”.
Старият превод ми се струва нещо бледо, мъгливо, а новият – нещо ярко, това заслужават брилянтните текстове на Селинджър. Преводачката е живяла истински с произведенията.
От друга страна четох старото издание на „Спасителят в ръжта”, като не бях се сетила, че новите издания може да са с нов превод. Тогава абсолютно ми хареса идеално пресъздадения жаргон и изобщо пълната картина в душичката на Холдън. Но сега съм заинтригувана да видя новия превод, щом са различни. Повече време не ми се отделя, но не ми дава мира фрапиращата разлика при другите книжки и съм любопитна да разбера как е със „Спасителят”.
Здравейте! Аз и тук искам да споделя, че съм много разочарована от "Затворникът на Рая". Започнах книгата с огромен ентусиазъм и желание, понеже предишните две от поредицата страшно много ми харесаха. В тях имаше и дълбок смисъл и хубава интрига и пълноценни пърсонажи. За съжаление в Затворникът... липсват и трите. Героите са неубедителни, фабулата е ... заимствана от друг известен роман, екщън почти липсва. Много вероятно е аз да съм прекалено критична, тъй като предните два романа доста вдигнаха летвата. В защита ве пак да кажа, че романът е четивен и лек, написан в типичния за Сафон стил. За съжаление, когато прочетох и последната страница ми остана едно леко чуство на неудовлетворение.
Не си единствената с такова мнение за книгата
Преди време и аз бях изразила неудовлетвореността си от романа. Дали заради високо вдигната летва от първите два (най-вероятно), но е факт, че и мен разочарова.
Прочетох "Черна вечер" - разкази на Дейвид Морел. http://chitanka.info/book/315-cherna-vecher
Не обичам да чета разкази - тъкмо започнат и свършат. Тези обаче бяха увлекателни. Четях, не можех да предвидя края, а най-често той беше неочакван. Последното изречение преобръщаше всичко.
Бурята
Препратка към Проклятието на Стивън Кинг.
Не трябва да се подиграва човек на неща, които не разбира.
Гласът, който ме преследва
Нали уж е мъртва? Или не е?
За тези и за всички мои грехове
Брутално беше. И не съм сигурна че е халюцинация.
До последно бях сигурна че пържолата е от човешко месо, а то - по-зле.
Капка след капка
И аз се чудех къде са, но не очаквах да е такъв края.
Мъмбо Джъмбо
Цената на успеха ... Не разбрах дали е било магия или вярата юе ще победят е правила чудеса.
Мъртъв образ
Докъде може да стигне вживяването в чужд образ?
Признавам си - края не го разбрах.
Майърс и Оранжево за болка, синьо за безумие
През цялото време четях Ван Дорн като Ван Гог. Кой е казал че изкуството е само красота без страдание?
Предполагах какъв ще е края. Според мен трябваше да спре навреме.
Пишещата машина
Още един разказа за птичката кацнала на рамото и изпуснатия миг.
Прекрасната неподстригана гробищна коса
Какво е усещането в зряла възраст да ти дръпнат килимчето под краката и да загубиш народност, вероизповедание и да не знаеш кой си?
Заглавието доста се чудех какво точно означава. Никога не съм предполагала че е "поетично" име за съвсем обикновено нещо.
Светилището
Дали наистина има място, където живеят тези, които ги няма? И ако това е цената, заслужава ли си? Краят е отворен, но мисля е ясен.
Съдружници
Докъде води човешката глупост.
Беше ми смешно накрая.
Тайнственият смях
Не мога да повярвам че мъжа я е убил. А дали не е?
Черна вечер
Уж всичко е ясно, разкрит е убиеца. Би трябвало разказа да свърши, а то ...
Не обичам да чета разкази - тъкмо започнат и свършат. Тези обаче бяха увлекателни. Четях, не можех да предвидя края, а най-често той беше неочакван. Последното изречение преобръщаше всичко.
Бурята
Препратка към Проклятието на Стивън Кинг.
Не трябва да се подиграва човек на неща, които не разбира.
Гласът, който ме преследва
Нали уж е мъртва? Или не е?
За тези и за всички мои грехове
Брутално беше. И не съм сигурна че е халюцинация.
До последно бях сигурна че пържолата е от човешко месо, а то - по-зле.
Капка след капка
И аз се чудех къде са, но не очаквах да е такъв края.
Мъмбо Джъмбо
Цената на успеха ... Не разбрах дали е било магия или вярата юе ще победят е правила чудеса.
Мъртъв образ
Докъде може да стигне вживяването в чужд образ?
Признавам си - края не го разбрах.
Майърс и Оранжево за болка, синьо за безумие
През цялото време четях Ван Дорн като Ван Гог. Кой е казал че изкуството е само красота без страдание?
Предполагах какъв ще е края. Според мен трябваше да спре навреме.
Пишещата машина
Още един разказа за птичката кацнала на рамото и изпуснатия миг.
Прекрасната неподстригана гробищна коса
Какво е усещането в зряла възраст да ти дръпнат килимчето под краката и да загубиш народност, вероизповедание и да не знаеш кой си?
Заглавието доста се чудех какво точно означава. Никога не съм предполагала че е "поетично" име за съвсем обикновено нещо.
Светилището
Дали наистина има място, където живеят тези, които ги няма? И ако това е цената, заслужава ли си? Краят е отворен, но мисля е ясен.
Съдружници
Докъде води човешката глупост.
Беше ми смешно накрая.Тайнственият смях
Не мога да повярвам че мъжа я е убил. А дали не е?
Черна вечер
Уж всичко е ясно, разкрит е убиеца. Би трябвало разказа да свърши, а то ...
Ще правим ли анкета за книга на 2012 като миналата година. Тогава не помня кой я пусна темата.
Има тема - за номинации