Липсва ми времето, когато приятелките ми живееха тук и можехме да се виждаме и общуваме редовно
- Публикувана: 8 дек. 2012, 10:48 ч.
- Последно мнение: 11 дек. 2013, 00:04 ч.
365 тайни от моя живот
Изключително са ми неприятни хора, които се сещат за мен само тогава, когато имат нужда от услуга или помощ, а след като съм се отзовала, дори не благодарят.
А го позволявам...
Хем искам, хем не ми стиска да ида на сафари в Африка.
Пътуванията и прикюченията ме държат жива. Стиска ми и на сафари да отида, но скоро не се очертава дори пътуване до Пловдив
От известно време имам красива, щура, невъзможна, откачена мечта, чието изпълнение не зависи дори на 1% от мен. Осъзнаването, че няма да се сбъдне ме прави тъжна, но не мога просто така да я изтрия от ума си. Мисля си, че точно това е, което се съдържа в понятието мечта, всичко, което зависи в някаква степен от собствените ни усилия е цел. Но пък постигането на целта никога не е толкова сладко, колкото сбъдването на някоя невъзможна мечта. Досега никога не ми се е сбъдвала мечта.
Яд ме е, че живота ми е скучен! Живея в рутина, а си мисля, че съм на този свят, за да покажа и изживея повече, да постигна повече. Неудовлетворена съм от сегашния момент, искам динамика и да съм в центъра на събитията, а в същото време съм ужасно нерешителна. Наистина си мисля, че мисията ми в този живот е по-различна, но не я постигам 
Започвам да забравям лицето на татко....А е толкова скоро! 
И защо по дяволите нямам и една негова снимка при мен?
И защо по дяволите нямам и една негова снимка при мен?
Вече четири години и половина не мога да забравя ужасните последни моменти и на моя баща Иска ми се да си го спомням него си, както си беше, но все ми изниква и другото. Травмата е голяма, не се превъзмогва толкова лесно. Но поне лицето му не съм забравила и се надявам никога да не стане! 
Иска ми се да си го спомням него си, както си беше, но все ми изниква и другото. Травмата е голяма, не се превъзмогва толкова лесно. Но поне лицето му не съм забравила и се надявам никога да не стане!
Наскоро разбрах каква диагноза са ми поставили след биопсията на кожата на главата от преди 4 години и едва сега ми стана ясно, че заболяването е много сериозно и най-страшното не е загубата на косата. Скоро ще си поръчвам тупе, вече губя окосмение и по цялото тялото (за което нямам нищо против). Най-страшното не е това, защото се очакват и поражения по вътрешните органи. Все още не мога да повярвам, че страдам от толкова сериозно автоимунно заболяване (лупус нещо си) и ми се струва много яко, между другото - тялото унищожава само себе си - наистина ми звучи яко. 
Започвам да забравям лицето на татко....А е толкова скоро!
И защо по дяволите нямам и една негова снимка при мен?
И защо по дяволите нямам и една негова снимка при мен?
Важното е, че го пазиш в сърцето си. На 10 март стават 6 месеца от както моя татко го няма, все още не вярвам, че се е случило, сънувам го постоянно и съм толкова щастлива в сънищата си. Успокоява ме мисълта, че си е отишъл бързо и безболезнено, а през деня е бил весел и усмихнат, и съжалявам, че не успях да си вдигна телефона, когато ми се обади час и половина преди да се случи всичко.