В момента чета ... 16

"The idea was to focus on the primal drama of parenthood: the way from moment to moment you swing from comforter to tormentor, just as kids simultaneously light up our lives and drive us nuts. I was trying to capture that strange, bipolar quality of parenthood. For all that being a parent is normal statistically, it's not normal psychologically. It produces some of the most extreme emotions you'll ever have."

... you swing from comforter to tormentor

В края на седмицата лешоядите плъзнаха по балконите на президентския дворец, разкъсаха с клюнове телените мрежи на прозорците, раздвижиха с крилете си застоялото вътре време и в понеделник призори градът се събуди от вековната си летаргия, облъхнат от хладния и лек дъх на голям мъртвец и разложено величие. Едва тогава се осмелихме да влезем, без да щурмуваме порутените стени от дялан камък, както предлагаха най-дръзките, и без да къртим главния вход с волски впрягове, както предлагаха други, защото някой блъсна обкованите с желязо порти, устояли на ломбардите на Уилям Дампие в героичните вретена на този дом, и това се оказа достатъчно, за да рухнат от пантите си. Сякаш се озовахме в друга епоха, където в тънещата в разруха просторна бърлога на властта въздухът беше по-разреден, а тишината по-древна и предметите едва се различаваха в царящия полумрак. Навсякъде в предния двор, чиито плочници се бяха поддали на подземния натиск на буренака, видяхме безредието, оставено от избягалата стража, изоставеното в шкафовете оръжие, на дългата маса, скована от груби дъски — чиниите с остатъци от прекъснатия от паниката неделен обяд, видяхме тънещата в полумрак дървена пристройка, където се намираха канцелариите, между книжата — неразгледаните преписки, чието обичайно придвижване е било по-мудно от най-безплодния живот, видяхме пъстрата плесен и поникналите бледи перуники, насред двора видяхме купела, в който са били кръщавани с войнствени заклинания повече от пет поколения, а в дъното видяхме едновремешната конюшня на вицекралете, превърната в хангар за колите, и сред орхидеите и камелиите — каляската от епохата на шума, фургона от времето на чумата, каретата от годината на кометата, катафалката на прогреса по времето на реда, призрачната лимузина от първия мирен век — всички запазени добре под прашната паяжина, всички изрисувани с цветовете на знамето.

...но той се научи да живее с тези и всички други мизерии на славата, и докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината, беше стигнал без учудване до безчестната фикция да управлява без власт, да бъде превъзнасян без слава и да бъде слушан без авторитет, когато в потока от жълти листа на своята есен се убеди, че никога няма да бъде господар на всичката си власт, че е осъден да не познава живота освен от обратната му страна, осъден да отгатва шевовете и да коригира нишките на сюжета и възлите от основата на гоблена от илюзии на действителността, без дори да подозира, дори и много по-късно, че единственият истински живот е този, да покажем, този, който ние виждахме от другата страна, която не е вашата, господин генерал, тази страна на беднотията, където беше потокът от жълти листа на нашите безбройни години на нещастия и на нашите неуловими мигове на щастие, където любовта беше заразена от зародишите на смъртта, но беше истинска любов, господин генерал, където вие самият бяхте само едно несигурно видение на едни жалки очи и през прашните завески на прозорците на един влак бяхте едва доловимо потръпване на едни мълчаливи устни, мимолетен поздрав с атлазената ръкавица на ничията ръка на някакъв старец без съдба, за когото никога не разбрахме кой е, нито как изглежда, нито дали не е някаква измама на въображението, тиранин на шега, който никога не е знаел кое е лицето и кое опакото на този живот, който ние обичаме с ненаситна страст, който вие дори не се осмелихте да си представите, от страх да не разберете това, което на нас ни беше пределно ясно, че е тежък и мимолетен, но няма друг, генерале, защото ние знаехме кои сме, а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило.