Имам нужда от психололог

 Шу-ши всичко казано от теб съм го изпитала и го изпитвам ежедневно. Обичам си детето, бдя над здравето и както психичното така и физическото. Постоянно ми е в мислите и сърцето. Старая се да и осигуря разнообразни преживявания, показвам и как е в други семейства. Старая се да огрея навсякъде, но когато за всяко елементарно нещо се налага да водя борба, да говоря и обяснявам безброй пъти на човек му идва в повече. Казват да разтоварвам за да не избухна от напрежение, но как да стане това като няма кой да я поеме в трудни моменти. Въпреки това се справяме макар и с нестандартни методи. Продължавам да вярвам, че да се отдели в другата стая и да помисли е било полезно за всички ни. От тогава има съществено подобрение на отношенията помежду ни.

Децата не са свикнали на положителни емоции от обгрижващата ги страна, децата са свикнали на негативно третиране... не знам как по-меко да го кажа. Това, което се опитвам да обясня, че те смятат крещенето, обидите и боя за нещо нормално, ако те докарат до там, се стягат и се чувстват в свои води, чувстват се нормално... не е лесно, особено когато това противоречи на нашите възгледи за възпитание, но по някога няма начин - и на мен ми се налага да навикам сина си, когато съвсем е излязъл от руслото, за да се стегне, обаче това не ме кара да се чувствам добре, дори напротив. Не виждам обаче за сега друг начин, говоря много за нормалните отношения, за това че не трябва да се нагрубяваме, да си крещим и т.н., с израстването виждам някаква промяна, дано се задържи - искам да кажа, че има светлина в тунела. Едно време една майка ми беше казала, че трябва да мине толкова време, колкото детето е било в институция, за да се нормализират нещата, аз бих добавила още година-две и всичко се подрежда, поне малко - дотолкова, че човек вече да е сигурен, че не е сбъркал 

Права си, че не съм права - хич не ми беше ясно точно какво всъщност ме чака, но знаех че трябва да съм готова на всякакви "изненади" и да съм мотивирана да се опитвам да се справям ....

Преди доста време бях попаднала на ценни материали от руски сайтове по темата. Бях намерила чудесен материал, писан от рускиня-психолог, работеща с деца с проблемно поведение и осиновени в по-голяма възраст. Написано бе с невероятно разбиране към децата и имаше конкретни насоки и методи за работа. Бях обещала на Линд, ако го намеря да го преведа и постна, но колкото и да рових, не можах да го открия отново. Много ме е яд.
Без да искам да обидя някого – за бога не ми идва и на ум дори, да не говорим, че и аз вра и кипя в същото – ми се струва, че от нас се изисква в по-голяма степен да сме по-умни в любовта си, по-предвидливи във възпитанието, много-много по-търпеливи и грижовни към психиката на децата, станали наши след доста тежки преживявания…

Моят син хич не е лек за гледане, весел и интересен, но невероятен инат, любвеобилен, но държи всичко в себе си и постоянно изпитва любовта и степента ми на приемане, не се спира, трудно задържа вниманието си, трудно удържа тялото си поне за секунда в покой  , целеустремен и „немислещ”, когато реши да опознава и експериментира (почти постоянно  ), но слаб и неуверен, когато това познание трябва да се постигне с труд и постоянство… И макар да сме отдавна заедно – скоро ще станат 9 години – постоянно трябва да доказвам, че е обичан, че е приет, че е мой, че е на първо място за мен, че това е завинаги…
Изпадала съм в различни състояния, откакто съм мама на моя палавник. И аз като Шу-ши не можех да се позная – никога и на никого не съм викала, така както на Анди (особено като малък), никой и на мен така не ми е крещял, за да кажеш, че повтарям лоши семейни практики… При това безумно, безрезервно, безкрайно го обичам, харесвам го и съм влюбена в сина си. В един момент даже зациклих на ужасния за мен въпрос „Намери ли успокоение при мен момчето ми?”, защото си отговарях „Не”. Затова много ценя лекцията на Теа, за нашите преживявания – трябва да призная няма как да сме готови за това, което ни чака в пълна степен, но въпреки това – трябва, трябва да сме готови и трябва да търсим начини да ги разберем, успокоим, да им/си помогнем…
Можете да си представите как дете с вятърничаво-вихрения темперамент на Анди се вписва в представите на нашите педагози за дете, готово за детска градина, училище, занимални… И какво става - всички наскачат върху него от всички страни с постоянни укори, караници, изисквания и най-често за неща, които са извън неговата готовност или възможност да овладее… Стигнахме до срив, блокиране, пълно отчаяние на детето от себе си, изнервеност и игнориране на всички караници, правила и задължения… Отказах да се карам със сина си, отказах да бъде мачкан, отказах да го сравняват/сравнявам с други, отказах да бъде дресиран, отказах да губя заради това връзка с детето си. Колкото може – толкова, когато отскочим (а знам, ще отскочим и ще наваксаме) – тогава! За един щастлив период от три месеца не се оказах сама в тази битка – попаднах на добра учителка в занималнята (третата за седемте и нещо години в подобни институции, занимални, детски градини, училище – първата беше още в яслата, втората в една лятна занималня)… Да са живи и здрави тези жени! Когато детето ми се е оказвало в среда на „приемане” – винаги има скок, разцъфване, разгръщане…

Има неща, които аз не мога да изрека на осиновеното си дете, а други майки спокойно си ги изричат в яда – за него те са твърде истински и твърде страшни.

Има неща, с които аз не мога да наказвам детето си – за него това е твърде близко до реално изживения от него и скътан там нейде, вътре, дълбоко ужас.

Връзката с детето си ми се налага да градя и доказвам постоянно – но аз приех това, Ива е права, още когато го осинових.

Колкото повече пораства, колкото по-комуникативен става, колкото повече се осъзнава като личност, толкова повече разбирам, че всяка наша дума, действие, отношение има и ще има значение за неговото по-нататъшно развитие, за неговата устойчивост, психика, за нашата връзка… Която пък ще се подложи на още по-голямо изпитание в пубертета.. И как там ще потръгнат нещата ще зависи от нейната здравина…

Няма да има покой. Но вярвам, че ще имаме още много мигове на истинска радост и усещане за родственост, близост. И така - тревожно -  ще е докато набере сили и тръгне сам, а и после... А това е толкова много… Дано издържа дотогава.

Стана много дълго и емоционално, но от такива мисли, които отдавна ми се въртят в главата, изхождах, когато писах на Пани (може би твърде лаконично, но си държа на мнението), на Шуши. Много ми е натоварен периода и нямам време да пиша, но мисля, че не е въпрос на сърдене или укори, а на споделяне на мисли, изводи, конкретни техники за справяне с определени трудности, защо не и предпазване от определени грешки или от отчаяние… Това би била ползата от подобни споделяния.

    Моята дъщеря не прави така. Нямаме проблеми от рода на изложените в тази тема. Имаме други проблеми, за които аз съм писала, но такива-не. Точно затова си позволявам да пиша-мисля, че опитът ми е положителен и затова го споделям.
 При нас се получи може би защото винаги съм била твърдо убедена ,че мога да направлявам поведението на едно дете. Ако не съм-за какво родителстване въобще говорим.

 Още от самото начало на нашия съвместен живот пресякох всякакви нейни опити да реагира на света невротично, гневно  или истерично. Не й казвам как да реагира. Тя сама научи това. Аз я учех и продължавам да я уча как да заявява спокойно и открито своите нужди, желания, потребности. Разбира се, не употребявам тези термини, те са за възрастните. Учим се всеки ден по малко, в рутината на ежедневните дейности. Давам й да разбере,че тя е важна, значима и има право да иска, но да знае къде е мярката и границата. Което е трудно, но не непостижимо.
 Тя казва какво иска и пита дали може. Аз й отговарям спокойно и твърдо. Когато й отказвам нещо, нямам чувство за вина, тя усеща моята непреклонност и се примирява бързо. Просто  и лесно, без драми и напрежение.
  С други думи-уча я как да реагира.После като порасне, ще я уча и как да мисли, как да разсъждава. Обяснявам й, че винаги първата мисъл, която си помисли в главата за всяко нещо което се случва,  трябва да бъде хубава мисъл.Мислите ли ,че е трудно за едно дете да разбере това?

Танюшка искрено се радвам, че при вас всичко е наред. Не знам от какво зависи може би е до дете, до темперамент, до лична история, до настройка на осиновителя, но не винаги осиновяването е толкова розово колкото ни се иска. Това е факт и знам, че не сме изолиран случай.
Не искам темата ми да е като лоша реклама, напротив искам да е в подкрепа на осиновителите, които понякога се чувстват в безизходица и не успяват да намерят път до детето си. Убедена съм, че решение има и аз лично го търся. Просто не е лесно за неподготвен човек с някакви очаквания.
Скоро ще опиша и положителните моменти в нашата адаптация. Защото и такива има и те не са малко:)

Подкрепям изцяло.  Радвам се, че на Танюшка детето е спокойно и управляемо. Не винаги е така и това също трябва да се знае. Родителите да не изпадат в отчаяние и ужас, а да са в състояние спокойно да разберат децата и да ги подкрепят, да им помогнат да преодолеят ужаса или хаоса в който живеят, да постигнат стабилност, да се утвърдят и да обикнат себе си и живота си...
Андрей никога не ми е правил истерики (освен в началото нощни), но е толкова чувствителен, вихрен, бърз шеметен, сенситивен - просто неуправляем. Какви ти разговори    , за да кажа нещо и да ме възприеме трябваше  да свеждам всичко до сбит кратък израз, до неговото темпо...

Шуши, ще чакаме да споделиш! 

И още нещо - не забравяйте, че "владеенето" на децата се постига след много време. Аз мога едва сега, след цели 5 години да кажа,  че вече няма какво в дъщеря ми да ме изненада и няма нещо, с което да не мога да се справя. А съм имала такива периоди, идваше ми да хвана гората. Всичко иска време, просто трябва да издържите тези първи години. Моето дете беше на 1 година и 9 месеца и въпреки това всичко беше много трудно. Сега е просто "не лесно", което си е разлика от небето до земята. 

Точно така Сисле, много вярно и съществено уточнение, затова започнах от търпението и времето, което трябва да дадем на децата и себе си.

Моят още ме "изненадва"  , но е друго, а минаха 8 години ... Остават трески за дялане, но има връза, има комуникация, има доверие и освен, че аз го познавам до мозъка на костите и той ме познава по същия начин с всички последствия от това. Не знам кой кого "превъзпитава" вече