Въпрос относно изясняване на отговорностите на родители и тинейджъри

Ами да, това не споменах - по цял ден лежах и четях (аз и в момента това мога да правя по цял ден  ). Баща ми имаше огромна библиотека и я изядох.
Вечер излизах, защото тогава и приятелите ми бяха навън.

Казах, че не бих разказала на децата (в т.ч. и на твоето), докато не пораснат достатъчно. За да не го използват като оправдание пред себе си и успокоение, че нещата сами се нареждат. Защото ако кажа: Направих еди какви си простотии, но после се измъкнах с много зор..." не съм сигурна дали няма да чуят само първата част на изречението и дали изобщо ще разберат какво точно е този зор.
Още нещо - не знам децата докога приемат родителите като модел за подражание. В ДГ на голямото ми момче има дете, което се бие. Не могат да го отучат. Бащата открито се гордее как е счупил 11 носа. От това се опасявам. Вярно, че са на по 6 години, но както казах, не знам докога приемат така нещата.

периодично напомням, че ученическите и изобщо детските години са благодатни човек да натрупа много знания и умения, докато все още не му се налага да се грижи за прехраната си, и че това, което натрупа точно в този период, му служи през целия живот.

Andariel, разбират ли го?  Аз откровено мога да кажа, че не бих го разбрала.

Направо тежкият пубертет мога за себе си да го окачествя като "невменяемост". Не си оправдавам постъпките с това, но си спомням и мислите си, и поведението. Пазя си дневника, който си водех. Като го чета... друг човек!

Старая се така да им го кажа, че да го разберат на рационално ниво. Давам примери от нашия живот с баща им, живота на роднини, също и биографиите на хора, които са направили значими неща в различни области на човешкото знание, включително развенчавам митове и обяснявам какво е "зад кадър" на други личности, които биват спрягани за примери по принципа "няма нужда да се учи, виж го този как едва изкарал училище, пък се справил успешно в живота".. Надявам се, че с времето всичко това ще ферментира в главите им и поне ще имат някакви проблясъци на здрава мисъл като съвсем ги завърти пубертетът към 15-16-тата година.
На теб, за съжаление, са ти създали идеални предпоставки за тежък пубертет, освен хормоните в главата ти. Ако родителите ти не бяха твърде заети със себе си, можеше да избегнеш половината простотии, които си сътворила.

Не съм сигурна. Колко хора познавам минали по този път... Както Ноеми го описа, това е невменяемост. Нищо не може да спре тийна освен вътрешното му убеждение, че не е на прав път. Това вътрешно убеждение няма как да бъде променено от родителите, та той именно на тях иска да се противопостави. Опасявам се, че ако родителите на Ноеми се баха намесили чрез някакъв натиск, можеше и по-лошо да стане - вместо да лежи и чете книги, да почне да бяга от къщи например.
Засега мисля, че за тежкият пубертет нищо не може да се направи, просто трябва да се изчака да премине и да замазваме щетите междувременно. Евентуално ходене по психолози и много зорко да се следи за употреба на наркотици. Превантивни мерки не вярвам че има.

и какво, някой като е временно невменяем, стоиш и гледаш безучастно ли? То е ясно, че подобно поведение не е рационално, но това не означава, че нищо не може да се направи. Не всички родители вдигат ръце. Както сама тя написа, майка й не е гледала сериозно на случващото се, и сега го слага  в графата "детски глупости". Детски, ама не стаава въпрос за 3-годишно дете, дето е изяло шоколадовите бонбони или се е намацало с майонеза вместо с крем за лице, а за дете/деца със сериозни провинения - системни бягства от училище, фалшифициране на документи, еддното е изключено... Колко безобидно е всичко това? Такъв пубертет е сериозна криза, а в крризи се действа с кризисен план - работи се по ограничаване на щетите. Ако родителите им по-рано бяха взели мерки (зная за случаи, в които родител лично е водил детето си в училище и стои пред вратата от първия до последния час, и то в гимназия), можело е да не се стигне до изключване и фалшификации. Да не говорим за това, че на преден план стои въпросът и какво се е случвало с това дете, докато не е било на училище. Какво са правили, те си знаят, не очаквам да бъдеразказано тук, а и не го искам, но едва ли е било съзерцаване на Александър Невски със скицник и  молив или четене в библиотеката или някоя топла книжарница. Ако е твоето дете какво, ще стоиш и ще чакаш? Че пубертетът е поне четири години! Ще чакаш да ти позвънят от поллицията, че детето ти е в ареста или в токсикологията  ли?

Не писах, че нищо не може да се направи. Писах евентуално кое би проработило. Ако е моето дете ще го консултирам с психолог, ще чета по въпроса, ще внимавам за наркотици и ще оправям щетите. Всъщност в този период настъпват физиологични промени, възможно е да има и лекарства, които да облекчават симптомите.... Сигурна съм в едно, обаче - груб натиск, наказания, ограничения и вардене пред вратата на училището не само че няма да помогне, ами ще влоши нещата. Знам как мислят тийновете като ги нападнат хормоните, а това колко силно ще ги нападнат няма нищо общо с възпитанието в по-ранна възраст. Ценностната система в този период тотално може да се обърка.

извинявай, ама недей да лежиш на ухото за психолога!  Един полуневменяем тийн ще се съгласи да се среща с психолог по твоя молба толкова,колкото и един алкохолик ще отиде при психиатър по молба на близките си, т.е. никак! Доста често грубият натиск върши доста добра работа, защото развилнелите се тийнове не искат разбиране, а поставяне на ограничения, и то строги ограничения, за да разберат кой какви правомощия има в отношенията родител-дете. Нали си чувала за военните училища, младежките възпитателни комуни и пр.? Там изпращат точно такива тийнове, дето са изгубили всички граници, за да се научат отново да спазват йерархия и да се подчиняват на авторитети почти безпрекословно. Като истерясали 3-годишни са. Просто в такива моменто почти всички родители ги е страх детето да не превърти още повече и да не посегне на живота си или да избяга окончателно от къщи. Преди години, когато за пръв път чух  за тези институции, бях много възмутена как може такова нещо, къде било уважението къмдетето и пр. Да, ама едно дете прекрачи ли границата към девиантното поведение, вече е тръгнало по лошия път и няма как да го завърнеш с молби и подаръци, защото вече мисленето му е друго. Просто децата в пубертета си остават деца - искат да знаят кои са, какви са и докъде могат да опънат ластика.

Andariel, може и да си права. Дано не ни се случи да го проверим на практика. Искам най-добронамерено искам да те питам дали си работила с проблемни тийнейджъри? Имаш ли някакъв опит, за да знаеш със сигурност кое работи и кое не? Ще бъде много хубаво ако ти или някой друг с опит в областта го сподели. Ето това би било полезно в темата не само за Ноеми.

Къде ги има тия военни училища и комуни на територията на България?

Моят опит е от другата страна, като свидетел на пропадането на приятели и съученици. Двама от тях не са между живите - свръхдоза и злополука в много пияно състояние. А повечето бяха много умни хора от добри семейства с чудесни родители. И не, че не е имало родители, като този който пази на входа на училището, имаше, но не видях да постигат някакъв успех с това си поведение. Както писах знам как мислят. Готините родители, тези които служат за светъл пример са онези, които дават на 13-14 годишните си деца и техните приятели да се събират, пушат и пият в къщи. Другите са загубеняци. Откъде накъде загубеняците ще им кажат как да живеят. Идолите са тези, които са коренно разилчни от стереотипа. Може да са дори престъпници - идоли са, защото не ги е страх от закона.

Съгласна съм с Андариел. Три момчета от моето ОУ някога кривнаха от правия път. Почна се с безобидното на целия фон пушене и пиене на алкохол, после се мина през кражби на злато и пари от вкъщи, разпродажба на вещи,  оргии с разни по-големи какички... и това в 7 клас.  На две от тях, които и по-добре познавам, родителите не кръстосаха  ръце в чакане на финала на пубертета. Преместиха ги в други училища, разделиха ги с "дружките", бащата на едното момче учеше с него ежедневно, докато избута гимназия. Станалото отдавна  мъж някогашно келешче преди няколко години с голяма тъга ми сподели, че не може да повярва на какво е подложил в идиотизма си родителите си и как те са оцелели.По собствените му думи ежедневно ги е е заплашвал, че ще се самоубие, ако не му вървят по свирката, скривал се с нож в банята, залоствал вратата, висял на парапета на балкона... Но ето, че са успели.. Докато на едно от трите момчета родителите абдикираха от отговорност и толкова години по-късно го виждам  все да се мотка по улиците, с назавършен дори 7 клас, съответно  без работа, с направено дете още на ненавършени 16 години. Та не са съвсем безгласни букви родителите, колкото и тежки да са проявленията на пубертета при някои деца.

не, не работя с проблемни тийнеджъри, макар да се интересувам като цяло от особеностите на децата. Работещите самите те са привърженици на една или друга теория/течение в психологията, и най-вероятно ще се аргументира с положителните резултати на своите си методи. И там има цикличност на модерни теории и практики, които имат колкото последователи, толкова и критици.
Лично аз съм на мнение, че е по-добре родителят да покаже някакво активно отношение, да реагира на поведението на детето си (било това поведение положително или не, по положителен или не начин), пък било то и дори този начин да се окаже грешен, отколкото да стои и да дреме, да се успокоява, че това се "детски глупости" и да чака да минат от самосебе си или да си повтаря как с твърда ръка няма да постигне нищо, и затова само да му "вниква в душата". Може би неслучайно някои казват, че когато едно дете се държи безобразно, на каквато и да е възраст, то го прави, за да привлече вниманието. Дори доста деца копнеят родителите да ги спрат, да им се скарат, да им препречат пътя за поредния купон, отколкото да ги водят по терапии или да се правят, че не виждат какво става. За да тръгне едно дете по кривата пътека, то трябва да има и подходящи условия, а не само да му бръмне в главата от хормони. Също като предразположеността към болести - ако си склонен към хипертония, е по-вероятно да я развиеш, ако създадеш подходящи условия за поява и развитие на болестта. Не че е сигурно, че няма да я развиеш, ако живееш по-здравословно, но почти сигурно е, че ще я развиеш, ако се тъпчеш като прасе, пиеш, пушиш и седиш на дивана по цял ден.

Ноеми, между впрочем и днес има родители, които не приемат това, което се е случило при вас, за нещо кой знае колко лошо. Убедена съм, че винаги ще има такива и е имало. 
Имаме едно момче, което в седми клас се отказа да ходи на училище. Споменавала съм мимоходом в други теми. Родителите му имат баничарница, мисля, че лятно време ходят и по морето- това им е поминъкът. Моя син го познава и е говорил с него. Детето  му казало, че когато съобщило вкъщи за решението си, родителите реагирали с "Е, какво да се прави?!". Детето ще бачка във фурната с тях. И Бачка. Не знам как се оправят с разните административни служби и не ме интересува това. Ако реши да се върне в училище- ще се върне, не пророкувам какво ще реши и какво ще стане с него. Контактите ми лични с най- разнообразни хора са ме научили, че всичко може да стане. Като с всяко друго дете.
Между впрочем аз се радвам, че децата ми имат възможност да контактуват с различни хора. От рано проумяват, че има много решения, различни и от тях зависи да си изберат пътя. Както и че има и рестарт /освен само в един случай- ясно какъв/. Това не е карало сина ми, напр., да ми се появи и да ми каже "Абе вече няма да ходя на училище.". Напротив- ходи си, готви се, има някакви виждания какво му се прави занапред. Обаче е разбрал, че може и тако, може и вако.
Сега у нас фразата "Е, какво да се прави?!" я ползваме да се майтапим по определени поводи, но въпреки това И туй е вид реакция. Не бих я окачествила като ненормална. Поне за мен не е страшно да разкажа на децата моите щуротии- те виждат без друго подобни, не падат от небето, не живеят в парник, знаят, че ги има.
Вярно е и това, че родителят следва да си подбере момента, в който да им ги разкаже, както смяташ да направиш ти. Ще ти бъде много интересно един ден как ще реагират. Може да го приемат напълно нормално. Което не значи, че ще сторят същото.

Да, най-работещото е да ги откъснеш от средата, но само преместване в друго училище може да не е достатъчно, защото вредните компании са извън училището, често и извън квартала.
Между другото не съм казвала, че трябва да се кръстосат ръце в изчакване, а че грубият натиск и ограничениеята не работят в тежките случаи. Не че не бих ги опитала в началото ако забележа залитане, но ако проблемите се задълбочат не бих разчитала на това.

нашите деца знаят много неща за нас, нои ние в училище не сме били от големите шмекери - най-много по едно-две бягства от час (само от един час, не цял ден) и обичайните ученически глупости повреме на соца. Не ме е било срам да им кажа за неща, за които навремето съм се сърдила на родителите си, а после се е случило най-омразното - те са излязли прави. Най-гадното е родителите ти да излязат прави! Животът на родителите така или иначе в един момент излиза наяве, защото се промъкват някакви реплики, разкази за случки, та колкото  и старателно да се крият тайните, те все някога избиват.

Сега се сещам за едно семейство с две деца, познавам ги от години. Момчето така и не завърши гимназия и започна да работи с баща си по строителни обекти. Момичето завърши, но не зная дали продължи да учи или работи. Но разликата в поведението и говоренето дори на двете деца с годините става все по-голяма. Това момче никога няма да се върне в училище, не зная кое свястно момиче ще се навие да се ожени, той като го гледам, няма и гадже, защото се движи само сред строителни работници.

Елл, за съжаление повечето родители проглеждат едва в момента, когато критичната точка е премината и има наяве поне една голяма беля. Тогава вече за всеки човек (в случая детето) всеки, който иска нещо да му каже е враг, и нищо не иска да чуе, защото се смята за прав. Нещо като да вижда, че затъва, обаче на инат не иска да подаде ръка. В такъв момент всяко нещо, ограничаващо и неходещо по свирката на детето, се възприема от него като груб наатиск. То в един момент дори вече не се опитва да се крие, а  дори точно обратното - отстоява правотата си с цената на всичко.
Хубаво, да приемем, че аз не съм права! Ти как си я представяш цялата работа? Какво, според теб, би било най-подходящо като реакция и мерки? Какво ще направиш ти, ако в един момент се окажеш в ситуацията на авторката - детето ти не само вече е започнало да бяяга, а и е пред изключване или направо изключено и т.н.?

Andariel , това консервативно-ограничено виждане по отношението на децата, възпитанието и бъдещето им ми е до болка познато. Болка в пълния смисъл на думата. Не искам да влизам в подробности, но ще ти кажа само, че твоята рамка може да е прекалено тясна и ограничена за една по-свободолюбива душа, а налагането й на сила може да има страшни последици. А светът извън нея е не по-малко пълноцветен и пълен. Не искам да се заяждам или да те обиждам, нищо лично