Въпрос относно изясняване на отговорностите на родители и тинейджъри

Незнам   Ще потърся помощ, от хора които имат опит, ще потърся някакви групи за взаимопощ (за ученика, не за мен), помощ от психиатър, психолог.

Между другото мога да ти кажа (и на Ноеми, че нали за това е темата) какво правя сега по въпроса. В пуберета основното, което кара децата да залитнат от правия път е да се отличат като уникални индивиди - правят се на интересни по най-идиотски начини, най-голямото им желание да се отличат от масата. С идеята, че няма да изпитва нужда след години да подражава на някой малоумник го записах в първи клас в читалището да свири на музикален инструмент. 5 години по-късно е достатъчно напреднал, за да си търси сам песнички в нета, свири разни смешни песнички на съучениците в междучасията и се чувства ОРИГИНАЛЕН. Отделно редовните изяви на сцена мисля, че задоволяват егото му. Спорта и редвните участия в състезания би свършил същата работа. Всяка друга дейност, в която детето може да се изявява успешно  и му доставя удоволствие също.
Знам, че това не дава гаранция за безпроблемен пубертет, но все е нещо.

О, да, сега на мода е крайният либерализъм - "приятели с децата си", "вникване в душите", водене по психолози, подкупване за оценки, аман-заман, маме, да учиш... Разбирам, това е донякъде компенсаторна реакция на вчерашните деца, расли по соца, които искат сега отведнъж да поправят грешките на родителите и системата! Превръщаме децата си в едни кристални сувенирчета, рохки яйца от сприятеляване, и после се чудим защо стават духовно кекави или арогантни! Така да се каже, да си имаме уважението - аз може да позволявам доста неща ,да си говорим за всичко, да съчувствам, да защитавам, обаче има граници, които не позволявам да се прекрачват. Ама, била съм авторитарна и прочие! Нека да са ми остарялли методите и закостенели, обаче аз имам отговорността на родител, и  по морал, и по закон трябва да се държа като родител, а не като приятел. Какво толкова страшно има в силата? Ти го оставИ да бяга от училище и да скита незнайно къде, пък после ми говорИ за лошото на силата! Бездействието също е действие, така да се каже, и също прилагане на сила - ти избираш да упражниш властта си като стоиш и гледаш. Тук дори не става въпрос за едно мило дете, което не са го пуснали да излезе в неделя следобед, а за две деца, които са бягали и едното е било изключено от училище, фалшифицирали са документи и кой знае какви други работи са правели! На кроткото дете, дето си учи и ходи на училище, знаеш го къде и с кого ходи, прибира се по нормално време вкъщи, кой му прилага сила? Никой! Защото няма за какво да се действа със сила! Свободолюбива душа не означава отвързана или арогантна душа, дето бяга от училище, защото й е скучно там. Ако твоят син беше като някое от описаните тук деца, какво щеше да направиш? Пак ли щеше да говориш за консервативно-ограничено виждане? Бас държа,че след първото вцепенение щеше да се наамесиш с всички средства, с които разполагаш, и хич нямаше да се чудиш дали да упражниш сила или не, а просто щеше да искаш да си върнеш детето в правия път. На думи всички сме либерали, ама докато децата ни са кротки и добри. На практика опре ли ножът до кокала - либерализмът излита през ушите. Нищо лично. 

Всъщност имах предвид ограничения мироглед като цяло, не конкретно по казуса
А по темата - мисля си, тук е възможно да греша, но все пак, че едно подкрепяно и разбирано дете не би залитнало в такива крайности. Но да кажем стигнало се е до там....изключване т.н.. Това дете ще го прегърна, ще го погаля и ще кажа нещо от рода на "разбирам защо го правиш, но дай сега заедно да намерим решение за натам, защото така не е добре за теб".

Кое точно е ограниченото в мирогледа?

А къде да дрямали родителите, че да се стигне до изключване? Защо пропускаш този дълъг, дълъг период на родителска слепота? Колкото и хитри да са децата, винаги оставят някакви издайнически знаци, освен ако не са изкусни лъжци по дарба. Един родител винаги може да хване кога детето не ходи дълго време на училище. Обаче знаеш ли какво е в действителност? Родителят не иска да знае! Той си  пази спокойствието, макар и не съзнателно (не е правописна грешка, нарочно не използвам "несъзнателно". Той се самонаговаря как най-важното е, че работи! Все едно работещият възрастен е свещена крава, която няма други отговорности, пък били те и родителски! Достатъчно е да плаща ипотеката, да пълни хладилниика и да купува учебници. И "дава" детето на системата в лицето на учителите.
Ще прегръщаш, викаш! Е, те, това да го видя ми се ще! така си мислиш сега, ама като се случи случката, у теб ще бушуват всякакви емоции, и ще си в прединфарктно състояние като го установиш.   Много прилича на разбирането за изневяра - хваща те гняв, страх, ужас, усащене за предателство, и хич не ти е да прегърнеш неверника и да му кажеш "разбирам защо си го направил, дай сега да оправим нещата".

Да, това за което говориш е пълната абдикация. Не я подкрепям. Затова казах "едно подкрепяно и разбирано дете", дете, което се чувства обичано едва ли ще има нужда да запълва дефицити и да изпъква по негативен начин. И пак, хипотетично, случва се да попадне в лоша среда и да се стигне до проблем. Тогава любов или война?
А да кажем, че бягане от училище е някакво огроомно престъпление, ми идва доста крайно. Къде, къде по-лоши неща има, но да не дърпаме дявола за опашката. На кой му се е ходело на училище в крайна сметка..

А какво е бягане от училище до степен изключване? То не е като да избягаш от час по химия, защото не си учил за контролното или знаеш, че ще те изпитат!
Точно, че става въпрос за обгрижвани и необгрижвани деца! Обгрижваното дете не се обгрижва само със сладки приказки и вникване в душата и прегръдки и целувки, а и с поставяне на правила и ограничения в поведението. Щом родителят каже "не", трябва да е ясно, че казва "не", а не "не знам", "дай да се пазарим". И нека не подценяваме толкова децата, защото и те са хора, а повечето хора много добре съзнават, поне през повечето време, кога пристъпват правилата и какви ще са очакваните последици, и всъщност избират как да постъпят. Повечето тийнове не са невменяеми като бягат от училище, защото много добре разбират какво правят, защо го правят и до какво ще доведе действието им, защото поне са се поинтересували за колко неизвинени отсъствия изключват. И тъсенето и фалшифицирането на бележки е доказателство за това, че съзнават последиците, иначе дори нямаше да се сетят за тези варианти. Или щяха да съжалят и да се извинят и да се кротнат. Просто е надделяло желанието да избягат, като същевременно са се надявали, че няма да ги хванат - нищо повече! Понякога нещата са от прости по-прости, ама на нас ни се иска да ги усложняваме, за да можем да се самооправдаем.
Започва се с бягство от училище, и това трябва да е един от първите знаци за родителя, ако иска да ги види, разбира се!

Много неща може да е:
Неразбиране на необходимостта от учене.
Бунт срещу родителски авторитет.
Начин за оригиналност пред приятелите.
Влияние на лоша среда.
Липса на любов и внимание.
....

При всички положения е добре да се намери причината и да се работи по нея. В другия случай обявяваш война, в която ти си враг, противник, насилник. Детето до някое време поради липса на избор може да те слуша, но какво става после във времето?

Е, те тогава, това дете е тъпо на квадрат, ще извиняваш! Ако е чак толкова тъп, че да си рискува настоящето и бъдещето, за да се прави на интересен пред приятелите, тогава нямам думи направо,  сигурно бих изпитала желание да го набия собственоръчно, пък каквото ще да става нататък! То, бива глупосст, ама чак такава!
Половината глупости, които децата правят е от собствената им глупост и незрялост, обаче другата половина е заради глупостта и незрялостта на родителите. Някак все се извъртат нещата така, че нито децата, нито родителите носят отговорност за действията или бездействията си, а сякаш нещата се "случват" изневиделица. Как се трупат отсъствия отведнъж? Или се среща лошата компания отведнъж и отведнъж превръща доброто дете в пройдоха? Или довчера разбирало необходимостта от учене, а от днес изведнъж се обърнало?

Разсъждавам по темата, нямам личен опит с бягства от училище. А случаи има всякакви.
А ако едно дете е "толкова тъпо",  като го набиеш, ще поумнее със сигурност, да знаеш.

може и да не поумнее, ама поне на мен ще ми олекне. Айде, законът на БТК - каквото повикало - такова се обадило! Да си е опичал акъла като му е било времето! Да се благодари, че не му се налага наа 14 да работи за хляба! В крайна сметка образованието е задължително до осми клас, а нататък трябва да се заслужи. Дори по Конституция не пише, че образованието до гимназия или университет са задължителни. Те са права, които човек избира дали да упражни.

Чета от известно време, без да се включа в спора и забелязвам, че нито ANDARIEL си е заключила децата в концлагер и не говори с тях, а само забранява, нито Summer Smile го е опуснала, без да се интересува от сина си.
Примери всякакви. Личен опит нямам ( и се надявам да нямам), но имам пример с много близко семейство. Лежерното поведение и "то е временно ще му мине" не помага, но и "Счупиха му 3 ребра от бой" също. Детето - вече голям човек си остана такъв - всички казваха че е болестно състояние, но аз си мисля че е точно от неглижирането на проблема, от решаването на проблемите на детето от родителите, вече в по-голяма възраст(прекалена обгриженост - ние сега ще го отървем пък то няма да прави така повече). Мисля си обаче, че няма точна рецепта. Приятелството е хубаво нещо, но не мисля че някой наистина мисли че е приятел с детето си в смисъл като с приятелите си. Мисля си че бъркаме споделянето и разговорите с приятелството. Да приятелки сме - ама като родител с дете.
Андариел е напълно права, че децата искат, ако ще и подсъзнателно да има правила - за да не се лутат между правилното и грешното. Предпочитат ти да понесеш вината за това че "не си го пуснал на купон", на който то самото не иска да отиде, но трябва, за да не не прави лошо впечатление, че е лузър. Може би за тях е по лесно да кажат "мама, ще ме убие ако пуша" отколкото "не искам, за мен не е яко, не ме карайте".
и още нещо, някой беше казал "най-лошото нещо което можете да дадете на децата си е свободно време" (ще прощавате, ако не е точен цитата), но за мен това е истина, когато децата са постоянно заети със спорт или творчество или наука, те се чувстват значими и полезни, дори и уморени - развиват се и нямат време за глупости.

Аз съм бягала от училище, първият ден избягахме целия клас, втория половината, накрая само аз, че ме беше срам и страх да се явя, бях създавала впечатление на по-примерна ученичка.
И в училище ме беше срам, и вкъщи.
Точно заради обичта и доверието изпитвах  и срам, че ще разочаровам родителите си, чувствах, че съм се яко окъкала, в безизходица, преекспонирах нещата, с пубертетския си акъл не измислих нищо по-смислено от това да се чупя цяла седмица, след което си изнамерих медицинска бележка, после ме хванаха и на всичкото отгоре и един бой не ми хвърлиха.
Даже обратното, държаха се ужасно разбиращо, а мен още повече ме беше срам, исках да се забрави това, край, все едно никога не се е случвало.
Сега, като се връщам назад, още си спомням погледа на майка ми, хем имаше весели искри в очите, хем объркване, по-късно сме говорили, типично пубертетско изпълнение, не родителите не са познавали детето си, а аз - тях, мислела съм си, че ще ги разочаровам, че ще си променят мнението за мен, такива работи, съвсем по пуберски преекспонирани, нищо от това, което ме притесняваше не се случи.
Това, за да помислите малко и от другата страна, тази на пубера.

нова , ето за това говора и аз. Предполагам повече не си бягала по този начин. Но ако те бяха спукали от бой и наложили наказание, можеше да е различно.

Можеше и да не е. Мен си ме шамареха редовно и ме държаха много изкъсо, а чак дива не съм била. Бягала съм един, два пъти от час. Помня както и разговора в 10клас - "тройка, ок - ако си решила да ставаш чистачка - твоя работа" и боя на по-малки години,  за закъсняване след 22.00часа и за други далеч по дребни неща. Въпреки това баща ми ми е най-добрия приятел - знам че го е правил защото го е било страх за мен и е искал да стана човек - така го е разбирал така го е правил. Но наред с боя винаги е бил насреща за всичко - уроци, издръжка на студентството ми, той-беше човека, който заговори първи с мен за секс и за цигари. но разговорите бяха в по-напреднала възраст, когато е решил че мога да ги разбера - вероятно.

Повече не съм бягала, но и да не бяха разбрали, вероятно нямаше да продължа да бягам, аз доста се бях насмела тогава и сама.
Аз си бях за бой, та един заслужен бой нямаше да ме провокира да  продължа да бягам, но не съм сигурна как бих реагирала при следваща моя издънка, някоя друга, когато евентуално очакваш пак реакция от родителите ти, и ако тя е бой...не знам.