Въпрос относно изясняване на отговорностите на родители и тинейджъри

Ооо, чакай малко, Самър смайл, не е задължително силата да се упражнява с конско на тема "как не трябва да се бяга от час", а да се изиграе и другата сценка - разочарования поглед, почти трагичната физиономия тип "ах, колко ме разочарова, обаче аз все пак те обичам". Мен дори повече ме е страх и гнус от такива реакции, отколкото от тези на открито недоволство, защото първото е емоционално изнудване, насаждане на вина. Такива реакции вършат работа при деца, които и без това се чувстват гузни, точно както е описала НОва. Ако детето смята, че всичко е ок, и единственият малък проблем е този, че са го изловили, просто ще игнорира драматичните погледи на майка си, но и майката едва ли ще го играе на тази тънка струна. Когато едно дете е станало вече достатъчно арогантно, то няма как да го разчувстваш.

"Ти си добро дете и повече няма да правиш така" понякога върши чудеса, не е нужно да се изпада в драми.

че това да не е 3-годишно! Няма как срещу мен да стои дете с десет години по-голямо, и да му говоря като на бебе! Възрастта тринайсет-четиринайсет-петнайсет + години предполагат, че може да се говори с детето с рационални аргументи, да се претеглят положителни и отрицателни последствия. Три-годишните не разбират защо и какво правят, 13+ са достатъчно зрели, че да могат да си дадат сметка поне за половината от постъпките си, ако не и за 2/3 от тях.

Е това вече ме разби тотално! Ама ти сериозно ли?

За момент си представих как след подобна проява кротко потупвам по гърба стърчащия една глава над мен младеж и изричам тези думи. 

Не само боят е страшен, конското, разочарованието също, "ти си добро дете и повече няма да правиш така" според мен също не работи, ами ако доброто дете вземе, че пак направи беля, тогава какво, вече няма да е добро дете ли?
Не знам, много премерена трябва да е реакцията, според моя скромен опит  , в противен случай пубера след следваща изцепка може изобщо да го е шубе да се прибере.

Имайте предвид, че доста деца му отпускат края от безсилие. Напр. дотолкова вече се затрудняват с материала, че ги е страх да влязат в час. Това обаче тийнът няма да си го признае, а ще го нарече бунт (къде-къде по-красиво звучи). Малко се прекалява с "особеностите на възрастта", хормони и т.н. И както казва Андариел, родителите много удобно се измъкват с оправданието "ами, такава е възрастта". Нищо й няма да възрастта - възраст като възраст. И в тази възраст, като при другите, лошото поведение идва от невъзможност да овладееш ситуацията (да си разбереш урока по химия, напр.). Това, което се иска от родителите, е да създадат условия на децата да не губят самочувствието си на знаещи. Ама родителят не разбирал от математика - сяда и учи наравно с детето. Все някога детето ще си поеме само по пътя. А не да кърши ръце "ама той е мързелив, ама той е буен, ама то хормоните ..." Че и невменяеми ги нарекохте тийновете по-горе Не. Децата се затрудняват с ученето и ако не им се помогне навреме, губят самочувствие, интерес и тъй като не искат да минат за глупави, се правят на бунтари.

Момичета, аз тогава изобщо не съм го чувствала като бунт. Спомням си мотивите си. Нов клас, непознати хора, момичетата "фльорци", занимават се с клюки, разговори за сериали . Учителите си "пееха" урока и си излизаха. Не казвам, че сценки трябва да изнасят, за да ни е интересно, разбира се, разказвам. Беше ми скучно. Предпочитах да правя това, което ми е интересно.
А на това как се противопосдейства?
Ясно е - че трябва детето да разбере, че има и отговорности. Но това няма да го мотивира да ходи на училище. Отговорността, според вас, води ли до мотивация?

П.п. Много ми е интересен разговора!

Чакай, какво има да му се мотивира толкова за ученето! неслучайно написах, че задължителното образование е до осми клас, та ако не ще да учи, все ще му намерим работа като за общ работник, защото за друго няма да става! Пак казвам, майка ти и баща ти са за бой, защото са спалли, дрямали, мижали, обръщали глава и просто не им е пукало! И логично вие сте правили това, което ви е по-интересно. Същите тези учители са пеели урока за всички ученици, ама фльорците сигурно са си натискали трибуквието, къде от страх, къде от хитрост, и едва ли всичките фльорци са ги изключили за неизвинени отсъствия! Ама това е нямало кой да ви го каже, че всеки следва своя път в живота, и винаги ще му се пресичат пътищата с хора (учители, колеги, началници), и всеки ще си гони неговите интереси, били те от мързел, амбиция или от некадърност, но един човек не може да си позволи лукса да си съсипва единствения живот,  следвайки или оправдавайки се с такива хора. Това ми се струва единствената работеща мотивация - детето да се научи, да възприеме мисълта, че неговият живот си е негов, и не си заслужава да го съсипва заради чуждите хора. Както се казваше в един нашенски филм "Ти ги остави тях, те ще се оправят, ама ние какво да правим!".

Да не изпадаме в буквалистика. Имам предвид смисъла и различните му вариации според различната възраст.

Ноеми, ти като си бягала от училище, сега общ работник ли си? 

За мен това са различни неща.Отговорността е свързана с изискванията към теб, а мотивацията с личните ти цели или чужди такива, които се приел за свои по една или друга причина.

Summer Smile, не съм общ работник . И сестра ми, и момичетата, с които бягах, също не са. Но все пак мисля, че с този "хубав" старт пътят до строителния обект е по-вероятен, отколкото до някакво приемливо място.

Andariel, съгласна съм с това, което казваш. Може би не се доизказах просто. За мен нещата трябва да опират до вътрешна мотивация, не задължения или принуда. Но ти вече ми отговори и на това.
Все пак аз си знаех, че си вървя по своя път, не съм се водила по нечий акъл, никой не ме е карал да бягам, не съм се оправдавала с никого - това наричах "поемане на отговорност". Проблемът беше, че не можех и не исках да погледна по-далече от носа си. (Сега съм в другата крайност  ).  В интерес на истината и до ден днешен виждам възрастни хора, чийто поглед се простира буквално до утре. Като не си платя вноската по кредита се, това е супер, ще имам пари за море. А утре?

Различни неща са, Елан  ! Написах го като отговор на Andariel: според мен нещата трябва да опират до вътрешна мотивация, не задължения или принуда.  
Ето тук е по-важна ролята на родителя. Не толкова да контролира, а да изгради базовите ценности. Това, несъмнено става с постоянен пълноценен и адекватен контакт...

Просто те е било страх от трудностите. По-лесно е да четеш книжка в библиотеката, отколкото да разбереш задачата по геометрия. Като прибавим и отрицателното отношение на майка ти към училището и учителите, ето ти една мека възглавница, на която да се отпуснеш: Родителите ми са влиятелни, имат пари, няма да ме оставят без покрив на главата (ако не от обич, то поне за пред хората), все ще дадат едно рамо, когато се наложи. Ноеми, ако знаеше, че ще паднеш на твърдо, никога, ама никога нямаше да си го позволиш! Имала си една предварителна увереност (вероятно и на подсъзнателно ниво), че няма да те оставят да си съсипеш докрай живота и това ти е давало спокойствие. Защо да поемаш отговорност, когато има кой да я поеме вместо теб? В същото време не са ти стигали сили да се издигнеш над скучните учители и глупавите съученички. И тогава правиш най-лесното - бягаш, слагаш на бягството приемливата причина "скука" (както казах, "трудно ми е" е много по-некрасива причина, по-неприятна и от "мързи ме") и се оставяш друг да се погрижи за теб (родителите ти - покривът на главата без наем в центъра на София не е никак малка грижа). Това е моето обяснение, независимо дали се украсява с думи като бунт, скука, дори мързел. Точната причина е "не мога да се справя" и породения от това страх. И тук е ролята на родителя - да провери дали детето наистина е глупаво, или може да му се помогне. Тук е и вината му - с лека ръка казва: то от възрастта, хормоните, мързела, безотговорността, некадърната система, министъра, ... и натоварва детето с нереалистични очаквания, каквото е оправдаването на доверие, без самият родител да знае на какво точно се доверява и какво точно иска от детето, та то да го изпълни. Без да познава детето си. Работата не е оправдание. Ами ако детето е бебе? Няма да го нахраниш защото си на работа ли? Тийнът иска друг тип грижи. Основната грижа е да го направиш самостоятелен, да му дадеш сили да си поеме живота след определена възраст. Да не го лишиш от възможности, преди още да е осъзнал какво иска.

напротив, ноеми, ти самата пишеш, че учителите са си пеели урока, фльорците са клюкарствали и на теб ти е било скучно. Ти си си позволила точно да се водиш по чуждия акъл в лицето на незаинтересуваните учители и клюкарките, с цел да ги избегнеш, а и е имало други неща, които са ти били по-интересни, дори сте се събрали групичка бегачи. Като даде примера с възрастните и вноските, същите тези възрастни сигурно си мислят "банките са обирджии, заробиха ме, а искат да им плащам". Точно такива неща имах предвид като говорех за "своя път", че винаги ще има хора като учителката, но това не е причина да не си учим уроците, да не присъстваме в часовете и да не си научим химията или математиката, защото този учител може цял живот да си пее, ама утре ние излизаме от това училище и учителят ще е в историята, а на нас химията и математиката ще ни потрябват, ако ни светне по главите да учим медицина. Като отидем на изпита по химия няма да напишем на изпитната бланка "вижте сега, учителката ми по химия беше идиот, нищо не ни научи, само си пееше урока, и затова ми влезте в положението, че нищо не зная, и ми пишете шестица, защото аз много, ама много, ама мноооооого искам да стана лекар". Нали така!