В момента чета...17

"Оризова майка" е разтърсваща! Прочетете я на компа ,ако нямата ел.четци. Ще ви хареса!

Много се чудех дали да го пиша, но май аз съм единствената, която не се екзалтира толкова от Оризовата майка... Склонна съм да виня това, че я четох много разпокъсано - по 15-20 мин. на ден за отмора между различните задачи, което определено не позволява да се потопиш в атмосферата... А може би просто съм чела достатъчно подобни книги, за да съм "претръпнала"... Не знам, но малко ме е яд, исках да бъда разтърсена, а не се получи. 

Сега чета "Трудно е да бъдеш добър" - до средата съм и ми харесва.

Не, и аз няколко пъти писах, че "Оризовата майка" не се оказа нещо специално за мен (само в момента на четенето до към средата бях впечатлена, но не остави трайно въздействие вурху мен). Примерно 3,5 звезди от 5 (но в goodreads няма 1/2 и дадох 4). Или максимум 7 от 10, ако трябва да се изразя с цифри, а ето и с думи:

http://www.goodreads.com/review/show/287896596?type=review#rating_13263737

Някой да е чел:


Снощи бях стигнала до купуване от Amazon, но прочетох няколко страници и се зачудих дали ще схвана всичко; дори и "цял живот" да съм с английския език всеки ден, за Рушди се изискват повече усилия и на български  ...   А не искам и думичка да пропусна от магьосника Салман!

"Оризовата майка" - и аз мога да я разделя на две части. Първата изключително много ми хареса.
За втората.... не знам... на моменти си мислех дали не е писана от друг човек  
И стилът беше различен във втората част, и цялостното ми усещане.

Стилът беше тотално различен, сякаш за да се оправдае различията във времето, нравите, възпитанието, усещанията на наследниците, на децата, на тези след нас... Аз усещах колко симпатично-различни са описани повечето гледни точки за едно и също събитие в книгата, как човекът е  многопластов и винаги има какво ново да откриеш. Емоционалността растеше, обогатяваше се, така както се променят поколенията. Сдържани, плахи, дисциплинирани- прерастват в освободени, открити, търсещи хора. За мен това е една от книгите, които няма да забравя!

И аз съм от малцината, на които "Оризовата майка" не се хареса, споменавала съм и преди. Но няма нищо чудно, всеки е с толкова различно светоусещане и възприятия.

Довърших си „Шумът на върбите”-Кенет Греъм. Не ме напусна приятното чувство от четенето до края, но това все пак е детска книжка и предполага такава атмосфера. Много ми е приятно да чета книги от категорията „вечните детски романи”, в повечето случаи книгите не са никак леки и безгрижни, поставят се доста въпроси например за социалната несправедливост, за болката, дори и смъртта присъства не рядко (сещам се например за „Чичо Томовата колиба” и „Малки жени”, едни от най-любимите ми).

Но в тази книга всичко в крайна сметка завърши благополучно, на лошите се даде урок, даже някои бяха превъзпитани, въобще позитивно и слънчево настроение лъхаше от страниците.

След това прочетох „Забравените от небето”, но май не уцелих момента. Едва снощи, при прочита на последния разказ като че ли започнах да усещам напевността и мелодичността в думите. Със сигурност в най-скоро време ще я прочета отново, когато съзнанието ми не е обременено. Най-много ми харесаха „Голгота” и първият разказ, за забравеният от небето Димитър (забравих точното име на разказа).

Не знам как е било при другите, които са прочели разказите, но на мен ми беше прекалено много присъствието на смъртта. То при тези герои няма как да е и другояче, не отбелязвам това като някаква критика или недостатък, просто аз така го усетих. Тези столетници, забравени от смъртта, но в същото време навсякъде заобиколени от нея, които я чакат, надяват се най-сетне да дойде и техният час. Те  като че ли вече живеят повече в смъртта и чрез нея, или по-точно чрез починалите си родственици. То и за какво ли има да живее вече човек на тези години. Да се чудиш дали това е дар – да доживееш до сто години, да натрупаш опит, мъдрост, но и печал, или пък наказание – да доживееш до сто години, но да останеш сам, да изпратиш толкова много любими хора...

Довечера започвам „Медея и нейните деца”, благодарение на Незито.     

Интересно ми е да разбера мнението ти за книгата! Аз в момента я чета и меко казано не съм очарована, може би защото очаквах твърде много. Вярно, кратка е и бързо се чете. Иторията като сюжет в днешно време не звучи кой знае колко интригуващо (не че не ми хареса)- загадъчна млада красавица с момчешка прическа, богати обожатели, начинаещ писател, еднокрак котарак, арест, бягство от страната и пр. , но някак в повече ми идва непрестанното съжаление и несигурност на главния герой.
Някой ако иска нещо да сподели ще ми бъде интересно
Хубав ден!!!

"Закуска в Тифани" и на мен не ми е от най-любимите произведения на Капоти.
Но аз него като цяло не го чета толкова заради самия сюжет, колкото заради стила му.
Единствената му книга, която си заслужава да се прочете и заради интересния сюжет е "Хладнокръвно". Препоръчвам я с две ръце.
Но тя е много по-различна от всичко останало, което съм чела от него.

Аз се запознах с Капоти, изчитайки "Хладнокръвно" и нищо прочетено от автора след това не  влезе в наистина харесваните от мен книги. А пък "Закуска в Тифани" е всичко друго, но не и моят тип четиво.

"Закуска в Тифани" на мен ми е страшно любима книга. Обожавам я просто!   Не заради това, което се случва, а за това, как се чувства човек, докато пред него се разкриват романтичното сърце и душа на Труман Капоти. Книгата е като метафора на най-чистата и искрена любов. Поне за мен.  

"Оризовата майка" я четох преди 2 години някъде, но и мен не ме впечатли силно.

"Хладнокръвно" е именно книгата, която ме накара да посегна отново на Капоти. Имам си и любими цитати:

"Най-много сълзи се проливат от сбъднатите мечти"
"Истинският гняв е като истинското уиски- има нужда от дълга ферментация"
...има и още, които съм записала някъде, ако ги намеря ще добавя

"Закуска в Тифани" ми хареса, но е от малкото случаи, в които филмът за мен беше по-впечатляващ.

Не съм чел нищо друго на Труман Капоти, но тази специално много ми допадна - като стилистика, диалог и герои; някак ми напомни на гей-версията на "Спасителят в ръжта". Няма лошо, де. Не бих дал твърде висока оценка на книгата, обаче определено я смятам за добра.

Аз съм я чела преди години. Както и останалите книги на Рушди, тази ми хареса - но най-вече с начина му на писане, а не толкова самия сюжет... От сюжета не помня много, само някаква основна рамка... Аз чета Рушди някак за момента - т.е. наслаждавам се на всяка дума, но после бързо забравям подробности от историята. Освен това смятам, че Рушди трябва да се чете на английски... да, трудно е, но си заслужава. Ако искаш да се насладиш на стила му без да се мъчиш много, прочети The Gound Beneath Her Feet. Има я и на български, но не съм я чела и не смея да кажа как е преводът.

Благодаря, Bordeaux!
Нави ме на секундата! Ще купя The Moor's Last Sigh!
Но The Ground Beneath Her Feet съм чела вече на български. Всъщност повечето неща на български вече съм изчела (без "Чародейката от Флоренция") и затова започнах да търся на английски. Вярно че така, въпреки усилията, удоволствието от играта на Рушди с думите ще е по-натурално . Той успява и други трайни следи да остави в мен освен "изобретателната" му реч.
(представям си, че преводът на една книга на Рушди отнема едва ли не години многостранен труд...)