В момента чета ... 18

 Аз дочетох "Пясъчният замък" - Айрис Мърдок.

 Хареса ми, но можеше нещата да се представят в по-сбит вид. Иначе любовната история не беше сладникава и скучна, но пак ми беше една такава наивна, като в книгите и филмите. Търся по-реално представяне на нещата.
 Увлекателно пише авторката. Не загубих интерес докато четях.
 Може би ще си взема  и друга нейна книга.

Христос Воскресе!
 

Христос Воскресе!  

Аз започнах вчера "Пустинно цвете" (Уейърис Дайри). Преди време бях гледала филма, който беше потресаващ... Книгата ми отлежаваше на Киндъла доста време, ето че й дойде моментът. Не че е идеалното Великденско четиво, тъй като е тежка, но ми харесва  

В момента се забавлявам с "Сътворението" на Видал

Интересна ли е?

Богиньо, благодаря много за резюмето, определено ще прочета книгата!

Моля 

Според мен Сомоса има потенциала на класик. Определено се откроява като автор.

Страхотна, невероятна. Нямам думи да опиша колко много ми хареса.

Започвам " Нервна система и сетивни органи" За жалост покрай книгите, които искам да чета трябва да чета и такива, които трябва....

О, дааа, разбирам. Но на мен Маркес ми изглежда "горещо смахнат", а Мураками "студено смахнат". Все пак ще опитам с още 1-2 книги на Мураками. И дори не казвам, че не ми харесва. Средно засега - от една книга... А за "фанатстичните моменти" - докато при Маркес не се питам много-много какво означават и просто се наслаждавам на преливането на световете, при Мураками (поне в "Кафка на плажа") почти всичко "фантастично" ми изглеждаше смислено символично. Може авторът да не е имал наум точно това, но аз в повечето фантасмагории в тази книга си намерих някакъв смисъл (особено гората към края). Все пак сърцето ми остава при Маркес (ако изобщо мога да сравнявам).

Завърших "Площад Диамант" на Мерсе Родореда.

Отдавна ми се четеше нещо испанско. Искам да наваксам с тази литература от 20 и 21-ви век и да я опозная повече. Всъщност книгата е писана на каталонски език и си спомних как в началото на престоя ми в Барселона се чудех защо почти нищо не разбирам на испанците… а те си говорят на каталонски. Интересно ми стана, че може би тогава трамваите наистина са били опасни за хората?! Щом Гауди го е  блъснал трамвай, щом главната героиня все се пазеше от тях (освен че може би беше и някакъв символ пресичането на трамвайната линия)…

Монолог на една обикновена жена, която едва ли би могло да бъде нещо по-различно заради липсата на природни дарби, образование и „добър“ произход. В такъв простоват свят е живяла, такъв мъж си е намерила, такъв беше животът й като дойдоха и децата. И от мъжа сякаш не можеше да се иска повече. От онези мъже, които имат „ма“  отношение към жените си – не „ма“ като обръщение, а именно като отношение и представа за значимостта (малка) на жената в живота. И въпреки това тя, като всяка жена, пак се опитваше да е стабилната основа на семейството, да „върти“ мъжа си по невидимия начин, който само жените могат … И в спомените й да не избледнява романтиката от началото…

Но и в най-тежките моменти, и в щастливите, сякаш беше вътрешно „викане“ от мъка или от радост нейното, а не силен външен изблик (с изключение на няколко пъти - за гълъбите изригването например). Дали заради неспособността на тази жена да изрази с думи всичко силно, дали заради времената, в които никой много-много не слуша една жена от какво има да се оплаче или какво й носи щастие… Дори начинът, по който често наричаше децата си „момчето“, „дъщерята“, особено  в началото, сякаш говореше за една външна „кора“ на чувствата.

Един от най-силните моменти за мен беше, когато бакалинът я настигна на улицата и я върна в магазина (разбира се и когато си изкрещя болката си накрая). И все пак огромното щастие не можа да настъпи… И все пак – в името на децата си, една майка може да приеме, че си е струвало…? Или поне да се успокои, че ролята й е изпълнена, по-смело да погледне назад, да види началото, да погледне себе си. Горчивината остава, миризмите не изчезват с десетилетия, но голямото море на живота е преплувано. 20 години може да изглеждат като 30-40, когато има тежки изпитания или просто свито сърце. Понякога като ти се подари щастие, е трудно да го приемеш след мъката, след живот в черупка и на ръба. Но да успееш да го оцениш в крайна сметка е голям подарък. И да може да се изрече любимата ми дума - „благодаря“…

В първата половина главната героиня наистина „говореше“ по-простовато, но искрено и спонтанно. След трудностите сякаш реалният живот се отдалечи, забули се със завеса, но Наталия/Коломета започна да се изразява „по-дълбоко“, по-тежко падаха думите… Когато авторите решат да говорят с възможностите на героите си – простовато, несвързано, понякога с неуместни изрази, с нелогични и непълни изречения – може да бъде рисковано за тях, да се възприеме за слабост от читателя. На мен тази простоватост в думите на главната героиня ми беше естествена и оформяше цялостната картина.

Казах си, че следващия път в Барселона ще  обиколя тези улички около площад „Диамант“ , но не се стърпях и веднага ги разгледах в google maps . Дори само по тесните улички и ниските жълто-кафяви сгради с олющена мазилка и с вътрешни дворчета е  достатъчно да си представя тези места през 30-те и 40-те…

Гражданската война беше показана чрез цената, която плащат жените – загуба на мъже, загуба на работни места, загуба на младост… В такива времена е било много по-трудно за една жена да остане така беззащитна и да се справи без мъжко рамо…

Героите освен Наталия се описваха малко, но пак добих представа за тях и за отношенията. До средата мислех, че ще дам 3 звезди, но много неща ме развълнуваха във втората половина и спокойно мога да дам 3 ½ или дори 4 в goodreads.




Пак съм на японска литература, пак "мрачновата"... като другите японски книги, на които попадам. То и по заглавието си личи. Може реално да са един-двама, но защо ми се струва, че доста японски писатели се самоубиват?!..


И аз не знам защо я чета, но все още изпитвам любопитство към японската литература и японската нация.

От известно време насам не мога да попадна на книга , която да ми е интересна. Имам голямо желание да чета, но все не ми се получава , сякаш насила работата...Еди са ми скучни , предвидими ..и автори и стилове смених и нищо не може да ме заинтригува. Сега, на дневен ред са ми  две книжки на Ф. Грегъри, с големи очаквания съм към тях , пък да видим 
Иначе вчера започнах "Като гореща вода за шоколад", лесно и бързо се чете, но не е нещо особено.

Аз чета с огромно удоволствие тази книга :



Роман за едно пътешествие на дванадесетгодишно момче, изпъстрен със скици, рисунки, диаграми, много въображение и чувство за хумор.
В началото ми беше необходимо време, за да свикна с четенето и обхождането на бележките и скиците разположени извън основния текст на страницата, но вече се адаптирах ми е интересно и забавно.
А оформлението на кориците и самия текст в книгата е впечатляващо и вероятно плод на сериозен труд. Така че ще спомена освен автора Рийф Ларсън, преводачите Невена Дишлиева-Кръстева и Владимир Молев, както и Чавдар Гюзелев - автор на корицата. Книгата е на издателство "Милениум".

Започнах "Без нея" на  Р. Клуун.....още не знам какво да кажа, въпреки, че съм прочела 80- 90 страници...първата част много ми хареса....

Киф, това се случва и с мен понякога. Нищо не ми харесва, ни стил, ни автор. Не чети известно време, ще се затъжиш за книгите, или пък сама ще посегнеш към някоя, която ще те впечатли най-неочаквано. 
 Аз като съм в това състояние, най-често си оправям вкуса със Стайнбек.

 Аз прочетох "Котка сред гълъбите" - Агата Кристи.
 Пообъркана бях докато я чета. Героите ми дойдоха много, имената им взеха да ми се размазват кой какъв е. Иначе се опитвах да разпозная убиеца, съсредоточена бях през цялото време, но не успях да позная. Чак се учудих на себе си. В миналото, през онзи век, четях много Агата Кристи. Така бях свикнала с нея и писането й, че познавах почти винаги убиеца. Но изглежда, че съм позабравила  и съм поизгубила усета си към нея.
 Не съжалявам, че прочетох книгата, дори мисля, че съм я чела. А Поаро е такъв симпатяга. Малко човече с черни мустачки.  Като прочета това, неволно се усмихвам. Сякаш го познавам.

 
 

Аз завърших трилогията на Стиг Ларшон. Чак до възхита не ме докара, но пък беше чудесно, че е различна от обичайните еднотипни американски трилъри 
Сега започвам "Космос" на Карл Сейгън. Истината е, че не помня кога и по какъв повод съм я качила на четеца  , така че нямам никакви очаквания 

Някой беше споменал, че е чел 11/22/63 на Кинг- може ли да го помоля да пусне последното изречение в скрит текст.

Благодаря на отзовалите се