В момента чета ... 20

„Та както си лежах гол и зяпах в тавана, а блондинката лежеше до мен и също гледаше тавана, внезапно скочих, грабнах божурите от вазата, окъсах венчелистчетата им и ги посипах върху корема на госпожицата, беше тъй прекрасно, та чак сам се изумих, а госпожицата се надигна и също се загледа в корема си, ала листенцата почнаха да падат и аз я побутнах нежно назад, нека си лежи, откачих от куката огледалото и го нагласих така, че госпожицата да може да се любува на корема си, колко е прекрасен, обсипан с прецъфтели листенца от  божур, и викам, ще бъде прекрасно, всеки път като дойда, във вазата да има цветя, ей така ще ти украсявам коремчето, тя рече, че такова нещо още не й се било случвало, такава почит към нейната красота, и ми вика още, че се била влюбила в мен заради тези цветя, а аз казах, колко красиво ще е по Коледа, като накъсам елхови клонки и украся коремчето й с тях, а тя вика, че още по-прекрасно ще е, ако я украся с бял имел, а най-добре ще бъде, и то трябва да се уреди час по-скоро, на тавана над леглото да има огледало, за да се гледаме, както си лежим, и най-вече колко е красива тя, когато е гола с венец около рунтавелката й, венец, който ще се сменя според сезона и цветята, характерни за съответния месец, колко красиво ще е, като я украся с маргаритки и момини сълзи, или с хризантеми, димитровчета и с пъстри есенни листа… и станах аз и запрегръщах сам себе си, чувствах се толкова висок, като си тръгвах и дадох двеста крони, но тя ми ги върна, аз обаче ги сложих на масата и излязох, и имах чувството, че съм висок метър и осемдесет, подадох и на госпожа Райска сто крони през прозорчето, откъдето се бе надвесила и ме гледаше през очилата си… излязох навън в нощта, небето над тъмните улички бе осеяно със звезди, но аз виждах единствено всички ония омайничета, и кокичета, и иглики по целия корем на русокосата госпожица, вървях и с всяка крачка все повече се радвах на себе си, как може да ми хрумне тази идея, да я гарнирам като поднос с шунка със зеленчуци, да гарнирам така прекрасния женски корем с космато хълмче по средата, и тъй като знаех доста за цветята, продължавах да си мечтая и обличах голата златокоска с очиболец, венчелистчета от лалета и перуники, и си казвах, че има още много какво да се измисли, щото туй развлечение ще ми е през цялата година, с пари може да се купи не само красива девойка, но с пари може да се купи и поезия.“


„Като се разхождах из Прага, вече нямах дори вратовръзка, нямах и никакво желание да бъда дори съвсем мъничко по-висок, не оглеждах вече и хотелите, които подминавах по улица „На Пршикопе“ и по Вацлавския площад, да избера кой от тях бих могъл да си купя. Дори злорадствах над самия себе си, сам се радвам на себе си и на всичко, което ме бе сполетяло, че пътят ми отсега нататък си е само мой път, повече няма да съм принуден да се кланям и да внимавам как ще кажа добър ден и добър следобед, и добър вече, и целувам ви ръка, вече не бях длъжен да следя персонала, а когато а самият бях персонал, да съм нащрек да не ме види шефът, че съм седнал, че съм запалил цигара, че съм лапнал парченце варено месо, вече очаквах с голяма радост утрешния ден, когато щях да замина някъде надалеч, далече от хора, радвах се, че всъщност хора там няма да има, но и че там ще мога да бъда, нещо, в което винаги бях вярвал, като всички хора, работещи в светлината на електрическите лампи, сред природата, че един ден, като изляза в пенсия, ще видя как изглежда гората, как изглежда слънцето, което по цял ден и цял живот ще грее в лицето ми така, че ще трябва да го крия под шапка или в сянка… обичах, докато бях келнер, всички портиери и всички домоуправители, и огняри на парни котли за отопление, които поне веднъж  на ден излизаха пред сградата, извръщаха глава от усоите на пражките улици и се любуваха на късчето небе, на облака, на това, да разберат колко е часът, но не по часовник, а по ориентири на природата. И невероятното, което ставаше реалност, не ме напусна, аз вярвах в невероятното, в изненадващата изненада, в изумлението, това бе моята звезда, която ме съпровождаше в живота,  навярно само заради това, да докаже сама на себе си, че все някъде я чака нещо изненадващо, а аз, виждайки постоянно нейния отблясък пред очите си, все повече и повече вярвах в нея, все повече и повече заради това, че така, както ме бе възкачила чак до милионер, така и сега, след като бях смъкнат от небесата долу, на земята, на четири крака, откривах, че моята звезда грее по-ярко от всеки друг път, че едва сега ще мога да надникна в самото й сърце, в епицентъра й, че моите очи бяха така отслабнали от всичко, което бях преживял до този момент, че ще  могат повече да изживеят и повече да понесат. Навярно за да мога повече да виждам и позная, бе трябвало да се обезсиля. Да, така си беше!“