Вагинално раждане след цезарово сечение и превенция на цезаровото сечение. Тема5

Моето раждане:
Около четири през нощта ме събуди контракция. След нея още една, после още една... реших, че няма да им обръщам внимание - то последните два месеца аз се съсипах от контракции, стягания, пробождания, парения... Да ама тези този път бяха бая сериозни. Цялата се свивах и не ме оставяха да спя. Изведнъж ме стегна един страх. Колкото си бях смела през цялата бременност и планувах, ако се случи докато съм сама да си взема сакчето и да викна такси и всичко ще е наред. Сега усетих леката паника да се надига в мен и само поглеждах към спящия силует до мен и си казвах - вече всичко ще е наред, вече не съм сама. Взех да се разхождам, хапнах сладолед, пуснах си компютъра и май се напъхах тук във форума да споделя. Стори ми се, че нещо топло бликна от мен като при цикъл, но понеже си пъхам едни свещички и реших, че като съм се раздвижила през нощта е от тях. Към шест сутринта ме поотпусна и реших да си доспя. Легнах и пак се почна. Поунесла съм се и като станахме по-късно с мъжа  ми - първият ден, в който щяхме да сме наистина заедно, че както си беше дошъл от два дена не можех да го видя и ми беше като мираж - хем е тук, хем не го виждам, та ставам и пак нещо бликна горещо. А и тези силни менструални болки пак ме преследваха. Отидох в банята, измих се, смених си превръзката - гледам я  - съвсем чистичка, ама за всеки случай, че ми се стори сякаш е имало наистина нещо. То нали знаем - течността се превръща веднага в гел... аман от нови технологии - нищо не мож' разбра по собствената си превръзка Mr. Green
Та започнахме със задачите за през деня - банки, пазарувания и какво ли не. А контракциите ме преследват не на шега, но съвсем нерегулярни. Аз стискам зъби щом мъжа ми ме погледне косо и се усмихвам през зъби, че нищо ми няма и да вървим да вършим работа. А насам - а натам, и все нещо горещо бликва от мен. Брех да му се не види Какво е туй. Смених при едно от прибиранията ни още една превзръзка натежала, ама съвсем чиста. Аз чакам разни зацапвания, слузести тапи и такива неща. Тръгваме пак навън - наближава обяд, Мъжът ми вече ме гледа много лошо, защото аз от болки спирам и приклякам на улицата. Кръст, корем, всичко ме стяга и ми спира въздуха. Започвам да хриптя и чакам да мине, за да потегля пак. Не мога да с екрия вече. Той - обади се на докторката си. Аз - а - нищо ми няма - те трябва да станат на пет минути, моите си идват и си отиват, когато си искам, ама само дето нещо все ми тече... Господи и сега като си чета поста си казвам "КАКВА ПАТКА ПРОСТА" Mr. Green Та излизаме пак и на входа на блока аз простенвам и се свивам. Почвам да пуфтя като локомотив и броя секундите до заветното отпускане. Вече научих и продължителността и предусещах наближаването им. В мига, в който ми просветна вдигнах засмяно глава и казах "Готово - мина ми" и срещу мен една комшийка ме гледа изпитателно. Аз се усмихвам почервеняла и смутолевям "А, добър ден" и припвам да догоня мъжа ми и детето. Той само ме гледа вече сърдит и сумти. Аз му казвам, ей сега и това да свършим и ще звънна. Сега ако й се обадя, ще ме викне, а си имаме още работа. И тръгваме а аз в същи миг усетих как не нещо бликна, а шурна от мен. Спрях и казах "Добре де - връщам се, вие вървете, аз докато си взема душ и се поспретна и ще се върнете и ще звънна" И така - връщам се в къщи, разбрала че май нещо се случва наистина, колкото и да се правя на разсеяна. Вадя си сака, поглеждам списъка за допълнителни джунджурии в последния момент - гребен, зарядно, документите... и влизам в банята. Дори под душа усещам вече как тече от мен. Докато се бърша шурти. Слагам ентата за деня превръзка и звъня на докторката. Започвам да мънкам, че й се извинявам, че я безпокоя, обаче... нещо ми тече от през нощта, ама е съвсем бистричко, никакво зацапване нямам, но вече много силно тече... Тя буквално хлъцна и казва да тръгвам веднага. Мъжът ми тъкмо си дойде и хайде в колата и към Окръжна. Аз вече малко леко доста гипсирана. Ама си знам, че отивам само да ме погледне "Ооо - свещена простота" ooooh! Mr. Green звъня в родилното - отварят ми и аз казвам, че съм при доктор Жекова. Мъжът ми пита да влиза ли и аз почти извиках "Как без теб?!?" #Crazy Но стражът на Вала го спря - да почака там. Аз едва си обух калцуните,опитвайки се да не се дам на паниката и да моля да пуснат мъжа ми - все пак отивам да ме погледнат само.#Crazy 35
Е - погледнаха ме - спукан мехур, водите текат, и разкритие цяяяял един сантиметър. Аз казах, че съм имала нощес малко контракцийки, ама към обяд вече затихнаха, пък и нищо кафяво, не ми е текло, няма паднали тапи и един вид им се извинявам за притеснението и ако може да си ходя вече. Те напред - назад. Там и други момичета за преглед, за приемане, някои по нощнички вече. Аз малко гледам на парцали наоколо. Някой пита това ли е момичето за секцио и аз се оглеждам като в тъп комедиен сериал, кого друг сочат 35. Едната (сестра ли, лекарка ли - не знам - много престилки, много цветове, много нещо) казва да. Аз аз оглеждайки се не виждам друг освен мен в този момент в кабинета. Казвам съвсем чистосърдечно убедено "Ааа - не, не съм аз - аз ще раждам нормално". При което виждам как другата сестра в стаята, която вече ми попълваше документите само преглътна и отмести погледа си от мен като я зяпнах неразбиращо и очакващо потвърждение. Не попитах, а по-скоро казах "Нали!" и тя сви рамене ококорена и още по-вглъбена в документите и смутолеви "Както докторката прецени". И аз успокоена - да, нормално, този път се пазех, всичко спазвах, няма защо да ме режат пак. Пък и за чий бяха тези тежки последни два месеца - трябва всичко да ми е готово вече. И бебето е ниско и главичката където трябва и водите ми текат. И свещички си слагах и масажи си правех и упражнения и четох и се учех и ... Аз този път ще родя леко, лесно и нормално, никой няма да ме реже без причина. Да, само дето причина си имало. После идва друга сестра - чантичката тук, облечи си нощничката, ела за клизма... Аз като робот изпълнявам и все още не разбирам, какво се случва. После се мия, чакам. Влиза трета - "Ей, клизма ли ти правиха, и си пишкала сигурно, нищо - после" Какво после и за какво съм им непишкала? После идва четвърта, взима ми сакче и "Ти ли си за секциото?" Аз - "Не, някой друг, аз съм нормално" Тя хъмква и ми взима багажа и казва да си дам дрехите на мъжа ми. Аз си прегръщам дрехите и обувките и тръгвам към вратата, едва ли не щастлива, че ще видя мъжа ми и всичко ще е наред. Отварят ми, показвам си главата - него го няма. Излиза една от сестрите и казва - ето го тук - вече и те са го научили явно, че чака отвън. Аз през пет минути само повтарях малоумно, че той ме чака отвън. Та предавам му дрехите и му казвам че не знам, какво става, никой нищо не ми казва, направили са ми клизма и май може би отивам да раждам... #Crazy
А исках да е с мен, да е с мен поне в предродилна. Имах си планове, нещо нещата не се стичаха, както ги виждах. Оставиха го отвън, затвориха вратат и сестарта каза да я последвам. Вървях като в сън ужасявайки се, че се отдалечавам все повече от вратата, от него... че оставам сама и не знам, какво става. Страхувах се, болеше ме, течеше вода от мен, докато вървях...
Влязох в родилното отделение. Влязох в една стая, сложиха ме на едно легло, там вече имаше и друго момиче, на система, което се свиваше и скимтеше - явно отдавна беше там. Седнах на едно легло и зачаках. Дойде пак една сестра да ми слага абокат. Свих се в ужас. Господи, как исках Георги да е до мен. Прималява ми от игли, а абоката за мен е най-страшното нещо на света. Направо проплаках. Сестрата май се опита да ме успокои - какви хубави вени съм имала, аз съвсем загубих дар слово. Опитах се да се засмея и едва не се разплаках. Питаха ме, как иначе ще ме обезболяват и ще ми скагат упойка като не искам игли, Аз казах, че не искам упойки - ХАХАХАХА. Целият екип и май цялата болница беше наясно, освен мен, че ме готвят за секцио ooooh! Останах си така едно десетина петнадесет минути сама на леглото и гледах другото момиче. Чудех се, дали мога нещо успокоително да й кажа - винаги ме бива да давам акъл, съвети и да успокоявам, когато не се касае до мен. Писах смс на един колега, който ми беше звънял преди минути. Писах, че съм в предродилна и си чакам и си треперя. Той ми върна "Успешно раждане" и аз си дадох сметка, че още не осъзнавам, че ще раждам. Мина една сестра пак и аз питах, какво става. Мъжът ми е отвън и чака... И тя "Еее, ще почака, нали иска да види бебчо" Аз може би тогава разбрах, че ще раждам. Мина докторката и ме видя и аз грейнах - сякаш видях спасението си. Тя ми се усмихна, пита, как съм, аз свих рамене и казах, че си стоя тук... Тя каза "Искам тук една система окситоцин" и излезе. Не исках система, не исках окситоцин, имах си планове... Закопчаха ме за системата и аз си зачаках. Започна се... Казах си, ето контракциите ми пак се засилиха. Докато се опитвах да заговарям момичето до мен, което видимо беше много зле започнах да си прекъсвам думите и мислите дори - болките ме връхлитаха безпощадно.  Зачестиха. Мина друга сестра - да пишкам в чапка. На мен обаче ми беше прилошало. И казах ей сега и се сурнах на леглото. Ушите ми запищяха... И предния път преди шест години като ми сложиха абоката припаднах. Какво да се прави - смел човек съм. Май сега се замислям - може би още не бях със сисемата. Просветна ми, понадигнах се. Сестрата ме гледаше със съчувствие, помогна ми да стана и отидохме до тоалетната. Едва се изпишках. Подадох й чашката все още опитвайки се да се шегувам - казах й "Мъничко, но от сърце" Тя поне се засмя. Предишната, с която се опитах да се пошегувам, остана невъзмутима и ме накара да се почувствам тъпо. А това беше последния ми опит да си запазя разсъдъка далеч от паниката и тъгата, че съм самичка, че не знам, какво става, че никой, нищо не ми казва... Докато се свивах и пуфтях от все по-тежките болки, дойде доктор при мен да ме пита за алергии към медикаменти. Казах, че нямам, за какво ме питат пък това. После дойде поредния доктор да ме пита за сърдечни проблеми. Почудих се, някъде из изследвнията ми ли нещо има. Вече бях в полусъзнание от болки. Отговарях като насън - роднини със заболявания на сърцето - не нямам... Не разбирах, що за въпроси - докато напъвам да не очакват ще ще получа инфаркт? Усещах вече наближаващата контракция и реших да ги засичам - бяха на четири минути, после на три. Щом отминеха направо се събуждах и докато кажа нещо усещах идването на следващата вълна. Вече едва поемах дъх между тях. Пуфтях като локомотив свивайки си корема и си давах ясната сметка, че всичко ми е отдалечено и не разбирам, че се случва с мен, а всъщност точно с мен се случва, но ако не го мисля, няма да пострадам, няма нищо да ме засегне, ще ми мине по-леко. И дали всички жени раждат, мислейки се, че не се случва с тях. Толкова ли умопомрачително боли. И докога боли, кога се усещат напъни, скоро ли ще стане... Дойде пак една от сестрите, с които бях в началото в кабинета и ми подаде документ за подпис, че съм съгласна със секциото и ме попита "Ти нали си съгласна?" Казах, че ще направя, каквото докторката ми прецени че е правилно и разписах. Чух гласа на доктор Жекова "Хайде миличка, достатъчно чакахме, ставай да почваме секциото" Аз - "Ама контракциите са ми на три минути!?!" И тя "Мда, това е много важно, сега ставай да ходим оттатък, ето видя, опитахме не става, не можем да чакаме повече и за теб ще е по-леко." Провери ме отново за разкритие - достигнала бях цели два сантиметра и така примирена тръгнах натам... Заеквайки попитах нали няма пълна упойка. Докторката възкликна, че такова нещо в практиката си не помни дори. После попитах нали ще си видя детето веднага и те - ама разбира се. Поисках да отида до тоалетна. Сестрата ми помогна, държейки системата ми през вратата. Помогнаха ми да седна на масата - ха - а аз пак се безпокоях, че тека и ще им оцапам чаршафа ooooh! Embarassed От леглото, до масата, която е в съседната стая получих три контракции. Едва успях да седна на масата. Анестезиолога ми каза да си вдигна нощницата и започна да маже гърба ми. Дойде следващата контракция. Беше ме страх от игла в гърба. А от игла в гърба по време на контракции още повече. Но хората си знаят работата естествено. Докторът ме попита контракция ли е това, а аз дори не можех да отговоря. Но то си беше ясно. Той каза, че ще  изчака и да го предупредя когато наближи следващата. Казах "добре - сега ме отпусна", и в следващия момент вече нервите ми не издържаха и се разридах. Той само каза тихичко "аз ще почакам" а аз си хълцах ли хълцах приведена на масата. Дойде доктор Жекова и ме прегърна. Аз скрила се в ръцете и рева, а тя ме тупа и милва по гърба и ми говори "Еее, стига сега. Ето опитахме, направихме всичко, каквото трябва. Ми ти си стигна до нормално раждане. То е това всъщност, само финала ще е малко по-различен. Няма за какво да плачеш и да ти е тъжно и бебето чака..." Не помня какво ми говори още, успокоих се, извиних им се, казах че просто съм малко пренапрегната. КАкто и предния път, удивително за мен, но поставянето на катетъра или иглата или каквото е  там в гърба ми изобщо не го усетих. Анестезиолога ме попита болеше ли, аз казах, че нищо не съм усетила и му благодарих. Сложиха ме да легна. Отново започна мазането по корема, което ме накара да се подхилна няколко пъти. Сестрата, която ме мажеше, каза, че също има гъдел по корема... Закопчаха платно пред мен с две щипки отстрани, ръцете ми този път не бяха вързани. Само ми казаха да ги сложа отстрани. Това ме успокои. Да ме вържат и бодат е още по-страшно. Така си бях спокойна. Обаче усещах рязането - беше много неприятно усещане. Болка - никаква естествено, но дърпането на кожата, бърникането - много странно. А в следващия момент вече бях в полусъзнание. Виждах някакви петна пред мен, чувах отдалеч... Като ми просветна осъзнах, че странните петна са платнището пред лицето ми. Опитах се да ги питам, какво става, а само повтарях "аз... аз... аз... " Чувах, че питат, какво казвам, а докторката подхвърли "А - приказва си нещо". Чувах бебешки рев - много силен, май бяха много бебета, сигурно чувах бебетата от детското отделение... Почудих се, какво става с моето бебе. Къде ли е? Започнах още един опит да говоря "къде... къде... къде... " Попитаха ме, какво "Къде". А казах "бебето". По-скоро шепнех. Казаха, искаш да видиш бебето ли. Имам някакъв смътен спомен, че до лицето ми се появи силует на бебешка главичка, но ми се изгуби веднага...

После май съм се разплакала. Чух че май някой каза, че плача или попита защо плача или че им преча да работят като плача. Не съм сигурна. Опитах да спра - май тогава разбрах, че плача. Почти нищо не помня. Насилвам се.

После вече помня като ме прекараха по коридора, чух че ме слагат в трета стая и после поисках да видя бебето си. Казаха ми, "Ама нали три пъти ти го показвахме?" А аз зненадана им казах, че нищо не си спомням и се уплаших, че сега няма да я видя. Но ми я донесоха. Гушнах си я. Поисках да я сложа на гърда, но сестрата каза, че шест часа не им давали нищо, докато се адаптират, но аз я сложих на гърдата си и тя веднага засука. Сукна няколко пъти и видях, че на сестрата и стана неспокойно. Реших да не й създам неприятности, след като си имат правила и й благодарих и й дадох бебенцето си. Пък сега си давам сметка, че съм била още с упойка...  ooooh! После вече ми сложиха система и така нататък.
Прекарах нощта спокойно. Когато започна да ме отпуска упойката ме заболя страшно. Предния път нямам спомен за подобно нещо, дори не исках вечерта обезболяващо - естествено - нали се слагаше с игла в дупето. Но сега... цялата се тресях, леглото тракаше под мен. Момичето на съседното легло звънна на сестрата и тя като ме видя веднага донесе някаква малка система и каза, че това ще ми подейства веднага, защото ще се влее венозно. Оптусна ме наистина след минута и се съживих. Обезболяваха ни всеки ден с инжекции, които този път не си спестявах (само последната още ме боли на дупето Confused ).
Още на другия бях готова да рипна и цял ден питах, кога ще стана. Исках си бебето. Чак следобед ме вдигнаха. Нямах никакъв проблем. Сестрата се удиви, как леко станах. Ама аз цял ден се врътках в леглото - то очилата ли не си метнах на земята, то телефона ли не изпуснах и все се гънех да ги взимам... Едва търпях да стоя легнала. Преместиха ме в друга стая и О!!! Още една изненада - самостоятелна стая с лична баня и тоалетна!!! Hug Crazy Mr. Green Видях се в рая!!! На втория ден като ме хвана параноята и докторката ме попита искам ли в друга стая с други майки, аз предпочетох страха и депресията пред това да си оставя личната тоалетна. Та аз през десет минути ходех да пишкам, защото се наливах с много вода. Че и превръзки, миене... кой се отказва от лична тоалетна.

Първия ден с бебенцето нещо не се спогодихме с кърменето - ами като е било два дена на шише, мен само ме джвакаше. Но от следващите дни вече сучеше хубаво и на третия ден дори само от едната гърда. В къщи вече и кърмата си ми дойде и сега гърдите ми са като тикви.