"Песен за огън и лед" - 5

Викове и шум замряха. Хилядите гласове се смълчаха. Всички очи се извърнаха към небето. Горещ вятър погали страните на Дани, а над ударите на сърцето си чу плясъка на криле. Двама копиеносци побягнаха. Надзирателят замръзна на място. Глиганът отново зарови муцуна в Барсена. Белвас Силния нададе стон, залитна и падна на колене.
   Над тях драконът зави в кръг, тъмен на фона на слънцето. Люспите му бяха черни, очите, рогата и гръбначните плочи — кървавочервени. Винаги най-големият от трите й, в пустошта Дрогон бе станал още по-голям. Крилете му се изпъваха двайсет стъпки от връх до връх, черни като гагат. Плесна веднъж с тях, щом се понесе над пясъците, и звукът отекна като небесен гръм. Глиганът вдигна глава, изгрухтя… и пламъкът го погълна, черен огън, прорязан с червени жили. Дани усети горещата вълна от трийсет стъпки. Квиченето на умиращия глиган прозвуча почти като човешки вопъл. Дрогон кацна, заби нокти в димящата плът и започна да яде. Не правеше разлика между Барсена и глигана.
   — О, богове! — простена зад нея Резнак. — _Той я яде!_ — Сенешалът закри устата си с ръка. Белвас Силния повръщаше. По дългото пребледняло лице на Хиздар зо Лорак пробяга странно изражение — отчасти страх, отчасти страст и възторг. Той облиза устни. Дани видя как Пал затичаха нагоре по стъпалата, стиснали токарите си, препъваха се в ресните им в бързането си да избягат. Последваха ги други. Повечето обаче останаха на местата си.
   Един се реши да бъде героят.
   Беше от копиеносците, пратени да приберат глигана в кошарата му. Може би беше пиян или луд. Може би бе обичал Барсена Чернокосата отдалече или беше чул приказки за момичето Хазея. Може би просто беше човек от простолюдието, който искаше бардове да пеят за него. Затича напред, стиснал копието за глигани. Червен пясък изригваше на облаци под петите му, а от седалките се надигнаха викове. Дрогон вдигна глава и от зъбите му закапа кръв. Героят скочи на гърба му и заби железния връх на копието в основата на дългия люспест врат.
   Дани и Дрогон изкрещяха като един.
   Героят се подпря на копието си и натисна с цялата си тежест още по-надълбоко. Дрогон се изви нагоре в дъга и изсъска от болка. Опашката му се замята. Дани видя как главата му се изви в края на дългия змийски врат и крилете му се разгънаха. Драконоубиецът залитна и се изтърколи на пясъка. Мъчеше се да се вдигне отново на крака, когато драконовите зъби се стегнаха около ръката му.
   — Не! — успя само да извика мъжът. Дрогон отпра ръката му от рамото и я захвърли настрани, както куче щеше да захвърли убит плъх.
   — Убийте го — изрева с цяло гърло Хиздар зо Лорак на другите копиеносци. — Убийте този звяр!
   Сир Баристан я хвана здраво.
   — Не гледайте, ваше величество.
   — Пусни ме!
   Дани се изтръгна от хватката му. Светът сякаш забави ход, когато скочи през парапета. Затича по горещия пясък. Сир Баристан викаше след нея. Белвас Силния още повръщаше. Тя затича по-бързо.
   Копиеносците също тичаха. Някои връхлитаха към дракона с копия в ръце. Други бягаха от него и хвърляха оръжията си. Героят се гърчеше върху пясъка, от рамото му бликаше яркочервена кръв. Копието му бе останало забито в гърба на Дрогон и се люшкаше при ударите на крилете му. От раната се вдигаше дим. Когато другите копия се приближиха, драконът блъвна огън и окъпа двама в черния пламък. Опашката му изплющя настрани, докопа промъкващия се зад него надзирател и му счупи гръбнака. Друг нападател замушка в муцуната му, но драконът го докопа и му разпра корема. Мийрийнците крещяха, кълняха и виеха. Дани чу как някой затупа след нея.
   — Дрогон! — изкрещя тя. — Дрогон!
   Главата му се обърна. От зъбите му изригна пушек. Кръвта му също димеше, щом капнеше на земята. Удари отново с криле и вдигна вихрушка от задушлив червен пясък. Дани се олюля в нажежения червен облак и се закашля. Той щракна със зъби към нея.
   — Не! — успя само да извика. „Не, не мен, не ме ли познаваш?“ Черните зъби се затвориха на педя от лицето й. „Искаше да ми отхапе главата.“ Спъна се в трупа на надзирателя и падна на гръб.
   Дрогон изрева. Вятър като от ковашка пещ я погълна. Дългият люспест драконов врат се изпъна към нея. Когато устата му се отвори, видя между черните му зъби парчета натрошена кост и овъглена плът. Очите му бяха разтопена лава. „Гледам в ада, но не смея да извърна очи. Ако побягна, ще ме изгори и ще ме погълне.“ Във Вестерос септоните говореха за седем ада и седем рая, но Седемте кралства и боговете им бяха далече. Ако умреше тук, щеше ли конният бог на дотраките да раздвои тревата и да я вземе в своя звезден халазар, за да може да язди по нощните земи до своето слънце и звезди? Или гневните богове на Гхиз щяха да пратят харпиите си, за да отвлекат душата й и да я подложат на вечно мъчение? Дрогон ревеше право в лицето й, дъхът му бе толкова горещ, че кожата й щеше да пламне. Вдясно от себе си чу как Баристан Селми извика:
   — _Мен!_ Мен опитай. Насам. _Мен!_