Домакини/19 епизод-есенен

МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
“ИЗКУСТВО ПРОТИВ ДРОГАТА”
Наркотиците – те са едно от оръжията за унищожаване.
Колко много хора и деца на моята възраст вече са опитвали наркотици. Четох някъде, че всеки пети е опитвал наркотик...
   Аз искам да знам повече за този проблем, искам да знам какви видове наркотици има, за тяхната вреда и последствията след употребата. Повече филми, ужасни... ама истински истории, а не анимации или разкази на психолози. Покажете филми с любимите ни актьори, певци, които са станали наркомани и на какво са заприличали, покажете ни лошата страна.
Само със забрани не става. Колкото и да разказват родителите колко е лошо пушенето, ако сами пушат защо и да не опита и детето? Нали мама е най-добрия човек на света и не може да прави нищо лошо. Сигурно съм още малко, ще си помисли детето. Ще й покажа, че не съм малко като запаля и аз цигара. Ще съм добро, ще съм пушач, ще съм като мама. Като порастваме искаме да сме като нашите идоли (който има такъв, разбира се).
Мисля, че причината за опитването е най-често от любопитство, от интереса да осетиш “тайнственото”, да изглеждаш по-голям, за да не ти се смеят, че си “задръстеняк”.
   Може би наркотиците трябва да се озаконят? Знам ли? Да се продават по аптеките срещу рецепта? Кое от децата е опитвало аналгин, парацетамол, капки за сърце? Пием лекарства само когато се налага.
   Дрогата се разпространява навсякъде, дори в училищата. В книгите също се срещат редове, където пише, че наркотиците помагали срещу болки, любимите ни рок-певци също имат отношение към тях. В интернет можеш да намериш обяви... Дали ще успеем да устоим пред наркотиците, да не се окажем слабоволни...
   Със сигурност всеки човек иска да постигне състояние на радост и всеки го намира по свой начин. Но радостта от наркотиците преминава бързо, оставяйки след себе си празнота и ,сигурно, желание за още.
   А защо да не регистрират наркоманите като безработни, например? Да им дават социалните помощи в вид на талони за дневна храна и дневна доза наркотик? Да им забранят да се женят, да раждат деца, да имат професии. Нека да изпълняват най-непрестижната работа. Лошо работи – намаляване на дозата. Поне да живеем в чист град. Така няма да има разпространители на наркотици и няма да има и мафия. Обаче със сигурност много хора, малки и големи, ще се замислят, искат ли такъв живот.
Щом не е забранено – не е интересно.
   Гледах наскоро филм “Тайната” – много ми хареса. Там се разказва за закона на привличането. Колкото повече говорим за наркотиците, толкова “по-силни” стават те. В филма ме впечатли една фраза, как майка Тереза отказа да участва в движението “Не на войната!” и отговори, че ще участва в “Да на мира!”. Може би и ние трябва да сменим думите “Не на наркотиците!” с други...
Изкуството е вечно – книги, филми, музика, картини, плакати, духовна литература... Вечно е, но напоследък е много скъпо. Не всяко семейство може да си позволи кино всяка седмица, дори и един път на месец да се наслади на голям екран, на уникален звук, да не говорим за театри, където можем да изживеем прекрасни мигове, не е лесно да се ходи на концерти - да се заредим с енергия, да се разтърсим, да лудеем, да крещим и да плачем от кеф. Да отидем на мач за да викаме за любимия отбор. Дори да отидем на изложба пак трябва да дадем много пари само за път. А и книгите също са станали скъпо удоволствие, училищните ни библиотеки са жалко зрелище.
Така че да не се чудим защо дрогата замества изкуството. Как да попиваме красивото, след като струва почти колкото дрогата? Дойде време да обединим усилията си и да помогнем изкуството да измести дрогата.

                  Милена Стоянова Петрова

14 февруари...

14 февруари – Денят на Свети Валентин и на всички влюбени!
Кой не е питал съдбата, като е откъсвал листенца – “обича ме, не ме обича”?. Ние всички вярваме в чудеса и се надяваме, че любовта ще дойде... Казват, че първата любов е най-силното чуство.
“Празникът на влюбените?” – мислих аз, вървейки по улицата. Дори въздухът все още не мирише на пролет. Навсякъде е мрачно и тъжно. И, ако нещо ми напомня за празника, то това са хората, които тичат от магазин в магазин, купуват валентинки, цветя, бонбони-сърчица, и ярките витрини... Ако наистина обичаш – за какво са тези излишни неща? Влязох в кафене, поръчах чаша сок и парче торта и се огледах – навсякъде валентинки...
Изведнъж се усетих, че се усмихвам. Наистина, май и аз бих се зарадвала на една такава валентинка, особено, ако е “бонбонена”...
Погледнах часовника. Има още 15 минути до срещата. Дали ще дойде, дали е истински? Дали тази малка грешка, която допуснах във името на съученика си, си е струвала. Не знам. Притеснявам се да не е някаква лъжа, защото знам колко е опасно да се запознаеш с някого по интернет и после да се срещнеш с него... затова избрах многолюдно кафе. Момчето е на 15, вече почти половин година общуваме, харесвам го, имаме общи интереси, надявам се, че и снимката му е истинска...Димитри, мисля, че го обичам...Дали той изпитва същото, поне част от това, което усещам аз. Аз съм само на 13. Много се притеснявам.
Първата среща, аз я очаквах и се страхувах.
Изведнъж потънах в спомени: моята детска любов... В детската градина харесвах Иванчо. Още помня как винаги ме държеше за ръчичка. Не ми даваше да си играя с никой друг. Заедно седяхме на чина и се опитвахме да рисуваме чертички, точки... Подаряваше ми своите колички, моливи и други неща. Още помня как в градинката на детската градина ми каза, че ме харесва, подари ми букет от току-що накъсани глухарчета и ме целуна по бузата. Защитаваше ме от всички. Запозна ме с майка си и я молеше да сложат още едно легло в стаята му, защото ще се женим. Колко пъти на ужким правихме „сватба”, на ужким играхме на родители... Пращахме си въздушни целувки и ...
Изведнъж чух:
- Мили... Здравей... Ти си още по-хубава отколко очаквах...
И се усмихна. Взе моите ръце в своите и аз усетих как нежна топлина обля тялото ми. Стана ми много приятно и аз се усмихнах в отговор:
- Здравей, Димитри.
Не знам колко време мина, просто стоим така и се гледаме в очите...
“Толкова съм щастлив! Не вярвах, че тази мечта ще се сбъдне...” – каза Димитри.
Седя и го гледам. Той изрече само четири думи. Но никога още не съм ги чувала, изречени с толкова чувство.
Стана ми приятно. Невероятно е да усетиш изведнъж, че означаваш нещо за друг човек, че той е щастлив само заради това, че си до него. Самите думи звучат много просто, но като се позамислиш, разбираш колко са важни. Това, заради което си струва да живееш.
Бузите ми горят. Не зная какво да правя, как трябва да се държа. Въздъхнах и попитах:
– Какво ще правим сега?
Той се усмихна и каза:
– Хайде да се поразходим!
Отидохме в парка. Тук е тихо и спокойно. Ние се разхождаме и си приказваме.. ей така, за каквото се сетим...
Стъмни се. Трябва да тръгвам. Ние спираме и се поглеждаме в очите. В неговите очи виждам нерешителност и страх. Усещам го. Той взима моите ръце в своите и така посрещаме залеза. Той направи крачка към мен. Аз очаквах този момент и искам да избягам, но не мога да мръдна. Неговите очи, поглед ме омагьосват. И аз направих крачка към него. И изведнъж някак си разбрах, че не сгреших. Той ме целува. Главата ми се завъртя. Той ме прегърна и така стоим дълго. Появи се някакво куче, което ни напомни, че е време да се прибираме. Димитри ме води към вратата, дига ми брадичката и нежно ми шепне:
– Ще се видим пак.
Първата целувка, първата любов... Много го харесвам!
Какъв прекрасен ден е 14 февруари, денят на влюбените... Дали ще остане само тази среща, дали е за малко, дали е завинаги ... не знам. Красиво и приятно, незабравимо, вълнуващо...
Аз мисля, че първата любов не свършва, никога не свършва – тя остава в сърцето завинаги.

фентъзи за известен певец

На моята приятелка Аня й се роди братче - Росен. Едно малко пухкаво бебе, направо жива кукличка. Ей така след 40 дни, често ходих на гости да си играем с него. Майката на Аня ни даваше да го разхождаме, което ни изпълваше с гордост и ние се чуствахме големи и отговорни. Заедно се радвахме на първите му думи, на първите му крачки. След третия рожден ден, който беше с много деца, веселба, балони, страхотна торта и много подаръци, момчето наистина порасна. Вече за нас не беше само едно живо развлечение, някак си ни стана приятел. А в един слънчев ден едно малко кученце започна да го гони, то си играеше, но Росен така се изплаши, че почна да се заеква...
Майка му ту плачеше, ту го галеше, беше много отчаяна и разстроена, започна да го води на различни доктори..., но чудото не стана.
Докато бе малък, това някак си нямаше толкова голямо значение, но децата са жестоки, в училище му се подиграваха, дразнеха го. На Росен нищо не му оставаше освен да си трае. Беше му трудно да учи, да пише това, което не може да каже. Особено когато се притесни, ставаше ужасно, бе по-добре да мълчи.
Като стана тинейджер, порасна и стана много красиво, стройно и високо момче. Но заекването му е беше толкова силно, че почти никой не искаше да дружи с него. Всичко се свеждаше до преписване на домашните му с усмивка и присмиване зад гърба му... Никой не искаше да забележи добрината му, красотата на душата му, човека в него и извън...
Трудно му беше да си намери момиче, с което да излиза. Дори и някое да го харесва външно, никой не искаше да бъде истински до него. Само аз и кака му (двете ми каки – така ни нарича той) бяхме до него непрекъснато, бяхме му приятелки. Споделяхме страданията му, бяхме неразделни.
И ето, дойде 15-та му годишнина. Седяхме в един ресторант. Взехме малко биричка, защото смятахме с Аня, че не е толкова голям все още, нищо, че е доста по-висок от нас. Храната беше вкусна. Музиката прекрасна. Забелязахме едно момиче на същата възраст като Росен. Тя седеше самичка с чаша сок и ронеше сълзи. Сладки опашчици я караха да изглежда още по-малка. Засвири нова валсова музика и Росен и подаде ръка, жест с който я канеше на танц. Тя вдигна погледа на прекрасните си сини очи, погледна в неговите нежнозелени и му се усмихна. Подаде му и тя ръката си и затанцуваха. Те за малко забравиха за своите проблеми. Но танцът свърши, Росен я заведе до мястото й и тя го попита как се казва... Усмивката му угасна и той така и не можа да й каже името си. Обаче тя реагира неочаквано – усмихна се и каза – изпей ми името си. Росен се изненада и... започна да пее. Тя се казваше Нели. Оттогава бяха заедно всяка свободна минута. Техният разговор беше пеене, а когато имаше много хора, се разбираха без думи, само с жестове. Настъпи тяхната първа любов, първи целувки и завинаги заедно. Като в приказка.
Сега те са съпрузи, имат 3 деца. Щастливи заедно. Росен е известен певец. Билетите за концертите му свършват много преди датата на концерта... А тези които не искаха да общуват с него, се фукат наляво и надясно, че са учили заедно, момичета искат вниманието му, но сърцето му е заето.
И така, искам да кажа на всички хора независимо от възраста им: Общувайте, пейте, рисувайте. Бъдете свободни в общуването. Важно е да сте хора с голяма буква. Страданията ви правят по-силни, по-човечни.
Прекрасен край на красива история. А аз съм едно 12-годишно момиче, което я измисли.