Енгин Акюрек - преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” - Тема 229

Много сила, много истина, много човещина.

"ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА"- Никола Вапцаров

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

Навярно доста от вас са чували за любовта на Меджнун към Лейля (поема на близкоизточния поет Физули). За тази любов се говорело както в миналото, така и сега. Тяхната история се предава от поколения на поколения. Понеже всички говорели за тяхната любов и красотата на Лейля, султанът, живеещ по тяхното време, пожелал да види хубостта, която пленила толкова много Меджнун. Заповядал да я намерят и доведат при него. Повелята му била изпълнена. Но той бил толкова учуден, щом я видял.
- Ти ли си Лейля, за която Меджнун броди из пустини и планини? Освен че нямаш кой знае каква хубост, ти не се отличаваш от коя да е жена. Щом е така, как Меджнун е така лудо влюбен в теб?! - попитал я той.
Без никакво колебание Лейля му отвърнала следното:
- Моля ви, замълчете! Вие не сте Меджнун. За да видите моята красота, трябва да притежавате очите на Меджнун и да ме гледате с тях!
След тези думи на Лейля султанът не можал да каже нищо. Замълчал, защото разбрал, че "красотата се крие в очите, които я гледат".

------------
Лейли́ и Меджну́н (араб. مجنون و ليلى‎‎, перс. لیلی و مجنون‎, тадж. Layly va Majnun, англ. Layli va Majnun, азерб. Leyli və Məcnun) — трагическая история любви, популярная на Ближнем и Среднем Востоке, в особенности в Иране, Таджикистане и Азербайджане. История основана на реальных событиях и описывает жизнь арабского юноши по имени Кайс ибн аль-Мулаувах, жившего в VII веке на территории современной Саудовской Аравии.

В пустинята Неджид, Лейля и Кайс от племето Бени Амир, започнали да се обичат още от малки. Когато клюките за тях почнали да се разчуват, майка й затворила Лейля в палатката им. Натъжен много от това, че не може да види любимата си Кайс тръгнал да броди из пустините. След известно време почнали да  говорят, че той е полудял. Той почнал да се споменава с името Меджнун (влюбен до полуда).
Когато баща му научил какво го мъчи, поискал ръката на Лейля от семейството й. Но Кайс вече се споменавал с името Меджнун, всички го мислели за луд и семейството й не се съгласило да я даде. Меджнун продължил да броди из пустините. Ставал приятел с дивите животни и пишел любовни стихове за любимата си. Когато след дълги и тежки изпитания настъпил момента, в който можели вече да бъдат заедно, той нямал сили за това.
Външната красота на Лейля, която пленила ума на Меджнун не превъзхождала с нищо красотата на другите жени. Влюбването на Кайс до полуда в нея е било свързано с виждането на вътрешната й красота. Този вид красота не може да се види от всички очи. Нея може да я видят само тези, които могат да гледат с очите на Меджнун. Именно за това, че не можал да я погледне с очите на Меджнун, султанът не можал да види вътрешната красота на Лейля.