Преди две години решихме с мъжа ми да имаме второ дете. След доста месеци забременях. Бяхме много щастливи. Проблемите започнаха още в самото начало. Още на прегледа за остановяване на бременност лекарката която беше на смяна реши, че бременноста е извънматочна и спешно трябва да свика екип за операция. Аз и казах, че нямам болки и т.н., и тя склони да викне колегата си за второ мнение /обожам този лекар/. Дойде човека само погледна с ваг. Видеозон и само дето не я напсува. Думите му бяха - не виждаш ли, че всичко е перфектно, дори виждам сърдечна дейност. Направо бях като попарена, но благодарна, че всичко е наред. На следващия ден прокървих беше неделя и нямаше къде да отида. В телефона си имах номера на един гинеколог при който съм ходила. Звъннах на него - той беше много отзивчив макар, че не се сети коя съм вообще. Каза ми какви лекарства да си взема и нещата се стабилизираха. Реших при него да си водя бременноста. Беше разпети петък и се връщахме от църква, точно бях минала под масата три пъти. Спряхме пред вкъщи и като излизах от колата получих кръвоизлив. Бях 3-4 месец. Веднага отидох в болницата и ме приеха. Тогава разбрах, че съм бременна с близнаци. Овладяха положението и ме изписаха на третия ден. Казаха ми само лежане. Тук започна моя ад. Болки, не можех да ям, ако хапнех нещо корема ми се подуваше, започваха контракции и болки. Отслабнах с 20 килограма, а бях в 6 месец. Междувременно ходенете на преглед всеки месец беше ужас за мен, всяко камъче на пътя предизвикваше неиписуеми болки. И въпреки всичко лекарят твърдеше, че всичко ми е перфектно и просто съм по чувствителна и си въобразявам. А аз вехнех и всяка сутрин като станех и като се погледнех в огледалото си казвах. Това са нечовешки болки, но и това ще мине. В началото на седми месец ми се пукнаха водите. В болница. Комисия от лекари се чудят какво да ме правят защото те са живи, аз съм жива и от етична гледна точка те не могът да предприемат нищо. А аз с пукнати води /като се спукат водите започват да влизат инфекции и има опастност за майката/. И така седа 5 ужасни дни и незнам на кой свят съм. На шестия след като започнах да вдигам температура ми дадоха хапчета за да предизвикаъ раждане, като ми беше обяснено, че децата няма да оживеят, защото за много малки. И така раждане. На следващия ден изписване и от тогава огромна, непосилна, изгаряща, изпепеляваща МЪКА.
- Публикувана: 15 авг. 2005, 13:07 ч.
- Последно мнение: 9 юли 2019, 19:43 ч.
Моята мечта се сбъдна!Вярвайте!
Лекарката която ми прави аборта. Незнам защо му казват аборт. Това си е раждане, ама с кюртаж защото плацентата не се е отлепила. Както и да е. От тогава ходя само при нея. Тя ми назначи изследвания и разбра от какво се е получило. Окуражи ме когато се двоумях дали пак да забременея. Забременях. Болница 3ти - 4ти месец пак кръвоизлив. Болница 5ти месец за контракции. Шепа хапчета на ден. Толкова магнезий пиех, че имах чувството че ще светна. Страх да се зарадвам. Усмивки -само за пред хората, за да не разберат в каква дупка съм. На феталната морфология моята лекарка ме попита дали съм разбрала, че всичко е нормално, смятайте каква каменна физиономия съм имала. И така с моята любима фраза "и това ще мине" "this too shall pass" дойде девети месец. На 13.06.2012г. Моята мечта се сбъдна. Прееклампсия. Секцио. И най красивата принцеса. ВЯРВАЙТЕ, ИНАТЕТЕ СЕ, ОТСТОЯВАЙТЕ МЕЧТИТЕ СИ. В момента я гледам и това ме изпълва с такава благодат...
Моята мечта се сбъдна!Вярвайте!
Преди година и два месеца аз родих истински ангел,най-красивото и борбено дете.Роди се преждевременно,бори се много за да живее,но просто хората в бели престилки не му дадоха шанс.Така и не доказахме вината им,въпреки че сърцето ми копнее всеки да си получи заслуженото,но и те не можаха да ме обидят че моето дете просто ей така без причина е спряло да диша...Превърна се в истински Ангел...Мъката и отчаянието ни бяха верни приятели,голяма част от обкръжението ни и от така наречените ни приятели престанаха да ни търсят.Хората не спираха да говорят и да ни одумват...Даваха мнение за щяло и нещяло,как сега не е момента да имаме друго дете,да изчакаме поне 10-тина години,а други пък бяха на мнение че ще си направим ново,че просто човек лесно може да забрави едното и да си вземе ново ще кажеш че е вещ...
Въпреки силната болка,въпреки че не можех да се примеря че аз съм жива а синът ми не е,много скоро след станалото поисках от съпруга си да се вземем в ръце...Имаме по-голям син,който заслужаваше да има едни нормални и здраво мислещи родители.Той не трябваше да вижда тъгата ни и да усеща болката ни.Така живота ни продължи.Пред хората и пред детето бяхме едни усмихнати и спокойни,а вътре в себе си изгаряхме...Четири месеца по късно взех решение че ще родя още веднъж,бях се зарекла че повече няма никога да се подложа под ножа,това ми беше второ секцио и то можеше да е с фатален край за самата мен.Лекарите допуснаха грешки не само с детето ми а още преди то да се появи на този свят.Застрашиха неговия и моят живот.Направих си прегледи,изследвания и взех решение че след като минат 6 месеца от второто ми секцио ще пробваме отново.Доверих се на едни прекрасни специалисти,и това ми носеше някакво успокоение.
На седмия месец вече бременността ми беше факт,последваха дълги месеци на тревога,страх,но и надежди че този път ще гушна своята рожба.Доктора следящ бременността ми,ми даваше допълнително подкрепа и хъс че този път ще успея.Не спрях да си мисля за моето Ангелче,не спирах и да ходя на гроба му...молех се само този път да е това което искам,предните два пъти все се надявахме че ще е момиченце а имахме само момченца,сега молитвите ми бяха да си имам живо и здраво момченце,знаех че то няма да е моето изгубено дете,но се надявах да е лек за моята душа.Няколко месеца по-късно разбрахме че чакаме момченце,бяхме най щастливите.Но с напредването на бременността и наближаването на седмицата в която бях родила,параноята ми се засилваше.Въпреки че превантивно бяхме направили серклаж,въпреки това че се чувствах добре,страхът ме изяждаше.Последните седмици бяха най тежки,молех се да не се обърка нещо,въпреки че през цялата бременност се стараех да избягам от лошите си мисли имаше моменти когато просто не издържах и им се поддавах.Можеше само да ме успокои посещението при доктора ми.И так изкарахме да влезем в деветия месец.Направиха ми планово секцио в 37г.с. роди се нашият трети син...В първият момент ме беше изстрах да го погледна,от феталните морфологии виждах колко много ще си прилича с моето Ангелче,притесняваше ме да не се разстроя на операционната маса.Но когато неонатолозите за втори път ми го показаха нямах избор...приликата между двамата беше смайваща...Сега вече 21 дни по късно си давам сметка че това исках това беше мечтата ми,да родя още един син,който да прилича на моето Юначе.Знам че това Слънчице никога няма да заеме празното място на брат си,но то стопли моето сърце,даде ми стимол да продължа напред.Обичам го като за двама,обичам и голямото си момче също толкова силно защото без него аз нямаше да оцелея...в най тежкия момент той беше моята утеха,заради него започнах отново да се усмихвам.Давам си сметка че моите Синове са най ценното нещо в моят живот и сега ако можех да избирам пак бих искала да съм Мъжка майка...
Така че момичета МЕЧТИТЕ наистина се сбъдват,зависи колко силно го желаем,колко се борим за тях.Оказа се че моето положение през бременността е било много сериозно,но с помощта на доктора,това че той нито веднъж не ми даде повод да си мисля лоши неща,и грижите които положи за нас преди,по време и след раждането.Моя инат и желание да износя и родя това дете и подкрепата на съпруга ми,успяхме да се преборим за нашата МЕЧТА!
Пожелавам на всички Ангелски мами,които още не са гушнали рожбите си да вярват и да се борят и този път всичко ще има един прекрасен и щастлив финал!
Преди година и два месеца аз родих истински ангел,най-красивото и борбено дете.Роди се преждевременно,бори се много за да живее,но просто хората в бели престилки не му дадоха шанс.Така и не доказахме вината им,въпреки че сърцето ми копнее всеки да си получи заслуженото,но и те не можаха да ме обидят че моето дете просто ей така без причина е спряло да диша...Превърна се в истински Ангел...Мъката и отчаянието ни бяха верни приятели,голяма част от обкръжението ни и от така наречените ни приятели престанаха да ни търсят.Хората не спираха да говорят и да ни одумват...Даваха мнение за щяло и нещяло,как сега не е момента да имаме друго дете,да изчакаме поне 10-тина години,а други пък бяха на мнение че ще си направим ново,че просто човек лесно може да забрави едното и да си вземе ново ще кажеш че е вещ...
Въпреки силната болка,въпреки че не можех да се примеря че аз съм жива а синът ми не е,много скоро след станалото поисках от съпруга си да се вземем в ръце...Имаме по-голям син,който заслужаваше да има едни нормални и здраво мислещи родители.Той не трябваше да вижда тъгата ни и да усеща болката ни.Така живота ни продължи.Пред хората и пред детето бяхме едни усмихнати и спокойни,а вътре в себе си изгаряхме...Четири месеца по късно взех решение че ще родя още веднъж,бях се зарекла че повече няма никога да се подложа под ножа,това ми беше второ секцио и то можеше да е с фатален край за самата мен.Лекарите допуснаха грешки не само с детето ми а още преди то да се появи на този свят.Застрашиха неговия и моят живот.Направих си прегледи,изследвания и взех решение че след като минат 6 месеца от второто ми секцио ще пробваме отново.Доверих се на едни прекрасни специалисти,и това ми носеше някакво успокоение.
На седмия месец вече бременността ми беше факт,последваха дълги месеци на тревога,страх,но и надежди че този път ще гушна своята рожба.Доктора следящ бременността ми,ми даваше допълнително подкрепа и хъс че този път ще успея.Не спрях да си мисля за моето Ангелче,не спирах и да ходя на гроба му...молех се само този път да е това което искам,предните два пъти все се надявахме че ще е момиченце а имахме само момченца,сега молитвите ми бяха да си имам живо и здраво момченце,знаех че то няма да е моето изгубено дете,но се надявах да е лек за моята душа.Няколко месеца по-късно разбрахме че чакаме момченце,бяхме най щастливите.Но с напредването на бременността и наближаването на седмицата в която бях родила,параноята ми се засилваше.Въпреки че превантивно бяхме направили серклаж,въпреки това че се чувствах добре,страхът ме изяждаше.Последните седмици бяха най тежки,молех се да не се обърка нещо,въпреки че през цялата бременност се стараех да избягам от лошите си мисли имаше моменти когато просто не издържах и им се поддавах.Можеше само да ме успокои посещението при доктора ми.И так изкарахме да влезем в деветия месец.Направиха ми планово секцио в 37г.с. роди се нашият трети син...В първият момент ме беше изстрах да го погледна,от феталните морфологии виждах колко много ще си прилича с моето Ангелче,притесняваше ме да не се разстроя на операционната маса.Но когато неонатолозите за втори път ми го показаха нямах избор...приликата между двамата беше смайваща...Сега вече 21 дни по късно си давам сметка че това исках това беше мечтата ми,да родя още един син,който да прилича на моето Юначе.Знам че това Слънчице никога няма да заеме празното място на брат си,но то стопли моето сърце,даде ми стимол да продължа напред.Обичам го като за двама,обичам и голямото си момче също толкова силно защото без него аз нямаше да оцелея...в най тежкия момент той беше моята утеха,заради него започнах отново да се усмихвам.Давам си сметка че моите Синове са най ценното нещо в моят живот и сега ако можех да избирам пак бих искала да съм Мъжка майка...
Така че момичета МЕЧТИТЕ наистина се сбъдват,зависи колко силно го желаем,колко се борим за тях.Оказа се че моето положение през бременността е било много сериозно,но с помощта на доктора,това че той нито веднъж не ми даде повод да си мисля лоши неща,и грижите които положи за нас преди,по време и след раждането.Моя инат и желание да износя и родя това дете и подкрепата на съпруга ми,успяхме да се преборим за нашата МЕЧТА!
Пожелавам на всички Ангелски мами,които още не са гушнали рожбите си да вярват и да се борят и този път всичко ще има един прекрасен и щастлив финал!
Любими мисли и стихове shared МОЯТА ЗВЕЗДА/СВИЛЕНА ДИМИТРОВА/'s photo.
Не спирай да вярваш,не спирай,
така път напред ще намираш.
Не спирай да вярваш,не спирай,
без вяра по малко умираш.
Повярвай в нещата красиви,
във златният изгрев,в лъчите.
Дори и във нощи сълзливи,
повярвай в луната,в звездите.
Повярвай във Бог,в добротата,
в мечтите си най-съкровени,
че има любов на Земята
и ние сме за нея родени.
Във себе си силно повярвай,
сложи си от вяра доспехи.
Ти смело напред път прокарвай,
така ще пожънеш успехи.
Не спирай да вярваш,не спирай,
така път напред ще намираш.
Не спирай да вярваш,не спирай,
без вяра по малко умираш...
автор Свилена Димитрова
Не спирай да вярваш,не спирай,
така път напред ще намираш.
Не спирай да вярваш,не спирай,
без вяра по малко умираш.
Повярвай в нещата красиви,
във златният изгрев,в лъчите.
Дори и във нощи сълзливи,
повярвай в луната,в звездите.
Повярвай във Бог,в добротата,
в мечтите си най-съкровени,
че има любов на Земята
и ние сме за нея родени.
Във себе си силно повярвай,
сложи си от вяра доспехи.
Ти смело напред път прокарвай,
така ще пожънеш успехи.
Не спирай да вярваш,не спирай,
така път напред ще намираш.
Не спирай да вярваш,не спирай,
без вяра по малко умираш...
автор Свилена Димитрова
Здравейте! От години чета всички форуми, свързани с бременност и раждане, но никога не съм се включвала. Въпреки това, активно се интересувам и всеки път се вълнувам - за хубаво или за лошо, защото собственият ми живот е дълбоко белязан. Ето моята история:
Омъжих се рано(на 20г.). Веднага след годежа забременях и ужасно се радвах. Тогава и двамата бяхме студенти, но това не ни плашеше. Всичко вървеше по естествен ред докато един ден не ми изтече огромно количество яркочервена кръв - без болка, без дискомфорт. Останах в болница за наблюдение. Уж нямаше проблем и кървенето спря, но ми остана нещо бледокафеникаво, което не изчезна. След един месец отново прокървих, вече с болки и тогава се установи, че плодът е спрял да се развива - организмът ми сам се справи - направих спонтанен аборт в 9 г.с. на 9 април 1992г., три седмици преди сватбата ми. Бях ошашавена, уплашена и честно казано - доста невежа. Никой доктор не потърси причина за станалото, а аз страдах и се борех със всякакви видове чувства. Въпреки младостта си, не се давах лесно - все пак съм един корав Овен от северозапада. След първия цикъл, който ми се появи на време, без усложнение нямаше втори. През седем-осем дни започнах да получавам едни зацапвания, които лекарите обясниха със скорошния ми аборт. Това продължи около 3 месеца, а аз започнах да се притеснявам. Прецених, че провинцията сигурно не предлага най-талантливите доктори и отидох в София. Едва не припаднах - ехографът показа показа 10 г.с. Радвах се , пазех се и тръпнех в очакване. Вече бях в 5 месец, когато получих гадно гъсто течение, приличащо на слуз. Докторът ме прегледа, успокои ме че всичко е наред и обясни, че това е нормална "притурка" към бременността. През следващата една седмица обаче чувствах напрежение и някакво неясно очакване, непрекъснато ме съпътстваше тревога, без да знам за какво. Една вечер си лежах отпусната и готова за сън и усетих нещо неестествено - бебето като мръднеше сякаш ми мърдаше във влагалището. На следващия ден почувствах три пъти много силни болки, от които чак ми спираше дъха. Следобяд получих розово зацапване - и веднага в болницата. Бях в 20 г.с. и се оказа, че съм с 3 см разкритие и силно скъсена шийка. Направиха ми серклаж по спешност, по-скоро не успяха, защото като се събудих от упойката разбрах, че са ми спукали околоплодния мехур БЕЗ ДА ИСКАТ...Плаках, виках, накрая уморена от болки почти се зомбирах. Беше към 22ч. - докторите и акушерките си легнаха(очевидно силно държаха на съня),а мен ме предупредиха, че по-рано от сутринта ужасът няма да приключи. Позволиха ми да си охкам, но леко и ми отпуснаха голям бонус - пуснаха съпруга ми при мен. След два часа вече ме болеше адски, имах усещането, че трябва да отида до тоалетна. Преди да стана, почувствах напъване на което тялото ми някак инстинктивно се подчини и о, ужас - бебето започна да излиза. Беше зловещо - с крачетата напред(не е било обърнато, след още два напъна мъжът ми го извади - посиняло момиченце, мъртво естествено. Оказа се трудно да бъде събуден някой от персонала. След 10 мин. една подпухнала, сънена и чорлава докторка недоволна установи, че плацентата не е паднала и трябва да изчисти. Процедурата беше без упойка, а единият инструмент, с който ме разширяваха го държеше санитарка. През цялото време усещах, че е на път да ми продупчи десния бъбрек. Когато се прибрах у дома бях 1/10 човек, можех само да плача и да гледам в една точка, не ходех на лекции, не се хранех, не пипвах нищо. Усещах натрапчиво, че съм в друго измерение и оттук нататък единствената ми алтернатива за живот остана тихата лудост. Спаси ме точкова терапия, но моментално започнаха другите проблеми. Стана ясно, че абортът ми е нанесъл непоправими увреждания и няма да мога да родя дете. Отново отчаяние, гняв и мъка - и съвсем случайно светлина в тунела. Тъкмо беше излязла книгата на Лидия Ковачева - "Целебният глад". Прочетох я 7 пъти. Ясно беше, че ортодоксалната медицина няма как да ми помогне - вкопчих се в алтернативната. Изготвих си детайлен режи, на хранене - и го спазвах до милиметър. Следях за описаните реакции и това е най-педантичното и прецизно нещо, което съм вършила. След 6 месеца - в началото на Март 1993 разбрах, че съм бременна. Първо не вярвах, а когато все пак се установи със сигурност, ужасът ми беше по-голям от радостта. Влязох в болница и най-после късметът ме огря и мен - попаднах на съвестна и човечна лекарка, която ме обгрижваше всеотдайно. Установи се недостатъчност на маточната шийк аи последва серклаж. В болницата престоях общо 32 седмици(от 6 до 38). Кощмарът беше огромен - развих всички възможни патологии на бремеността и съответно приемах всички възможни медикаменти - непрекъснато. Не вярвах, че ще стигна до деветия месец. Когато все пак го започнах ме връхлетя нов ужас. Какво ще родя, та детето ми беше повече плод на химията, от колкото на всичко друго. Така и не можах да родя нормално - след толкова много задържане естествените ми рефлекси сякаш бяха изчезнали. След 17 часа мъчение ми направиха секцио. И ТАКА - на 06.12.1993 се роди СИНЪТ МИ НИКОЛАЙ, жив, здрав и безкрайно красив(последното беше всеобщо мнение). Станах 5 часа след операцията, въпреки тежката анемия, непрекъснато звънях да ми го носят, а аз леко го пипах по гладката буза и не вярвах, че е мой. Беше доста плачлив и когато се поокопитих започнах да му пея песни на Биитълс - обичам да пея и го правя добре, вярвах, че бебето се успокоява. Това беше първото и най-голямо изпитание и постижение в живота ми.
През 1998г. отново забременях и пак серклаж и страхове. Бременността ми физиологично протичаше доста по-леко от предишната, но този път имах други дискомфорти - със съпругът ми се разделихме и бяхме пред развод. Последните 5 месеца бяхме сами с Ники и въпреки притесненията, с огромна обич и нетърпение очаквахме бебето, което той наричаше "нашето момиченце", а дори не знаехме пола. Дона се роди на 4.08.1999г. в МД София - секцио. По онова време живеех във Враца, родителите ми, заедно с Ники дойдоха да ме приберат от болницата в деня на слънчевото затъмнение - 11.08. По пътя ги блъска тир, откъртват мантинелата и падат в една пропаст, колата се промушва през клоните на дърво и те меко се приземяват, без нито една драскотина. Едва ли някой би отрекъл, че това е ЧУДО! Но аз знам, че Бог ги запази заради нас с Дона. Въпреки тежката емоционална бременност, дъщеря ми се оказа едно спокойно и безкрайно лъчезарно същество, при което всичко се случваше с лекота и естествено. С баща им все пак се разведохме, нямаше шанс да спасим гротеската, наречена брак.
В живота ми се появи друг човек - приятел, духовно близък, интелигентен, отговорен и широко скроен(За злото и мнително време, в което живеем. Беше ми хубаво, децата го приемаха спокойно(техният биологичен изцяло ги забрави), той тях също. Забременях, въпреки че идеята за трето секцио ме плашеше. Искахме наше общо дете, а пък и Иван нямаше други деца. Последваха други мелодрами - изключително мнителните ми майка и сестра(стара мома) "отгатнаха" нечистите ми помисли на второ качество жена - разведена и размножила се два пъти - УЖАС! Ще спестя детайлите - една мъчителна простотия, белязана от много злоба и дребнавост. Проявихме завидно търпение, но все пак се наложи да им обърнем гръб, за да съхраним семейството си, спокойствитео на децата и собствения си вътрешен мир.
Третата ми бременност протече сложно, с проблеми, но завърши щастливо. Отново имаше серклаж и секцио(трето по ред) и на 13.06.2005г. се роди Иван младши. Оказа се най-своенравното същество на земята, но и най-чаровния особняк. Към днешна дата синът ми Ники след две седмици(17.09.2012) отива да живее в София, защото ще бъде студент в 1ви курс, "Медицина", в МУ-София. Дъщеря ми Дона ще бъде 7 клас и я чака кандидатстване в края на годината. Най-малкият, Ванко, ще бъде първокласник. Всички са през 6 години и е вълнуващо да имаш първокурсник и първокласник едновременно. Много изпитания преборих, много сълзи и болка ме връхлитаха, но днес на 41 години аз съм удоволетворена и щастлива, защото успешно съм се справила с трите най-трудни неща в живота си - появяването на моите деца. Имам работа, която ме радва, съпруг, с който здраво теглим "семейната колесница" и три прекрасни сбъднати мечти. Само за едно се моля - да сме здрави, за да работим и да подкрепяме децата си, докато имат нужда от нас. Затова, мили попарени от живота жени и майки, вярвайте, вярвайте и пак вярвайте! Балансът винаги го има - дори когато изглежда нереално постижим!
Омъжих се рано(на 20г.). Веднага след годежа забременях и ужасно се радвах. Тогава и двамата бяхме студенти, но това не ни плашеше. Всичко вървеше по естествен ред докато един ден не ми изтече огромно количество яркочервена кръв - без болка, без дискомфорт. Останах в болница за наблюдение. Уж нямаше проблем и кървенето спря, но ми остана нещо бледокафеникаво, което не изчезна. След един месец отново прокървих, вече с болки и тогава се установи, че плодът е спрял да се развива - организмът ми сам се справи - направих спонтанен аборт в 9 г.с. на 9 април 1992г., три седмици преди сватбата ми. Бях ошашавена, уплашена и честно казано - доста невежа. Никой доктор не потърси причина за станалото, а аз страдах и се борех със всякакви видове чувства. Въпреки младостта си, не се давах лесно - все пак съм един корав Овен от северозапада. След първия цикъл, който ми се появи на време, без усложнение нямаше втори. През седем-осем дни започнах да получавам едни зацапвания, които лекарите обясниха със скорошния ми аборт. Това продължи около 3 месеца, а аз започнах да се притеснявам. Прецених, че провинцията сигурно не предлага най-талантливите доктори и отидох в София. Едва не припаднах - ехографът показа показа 10 г.с. Радвах се , пазех се и тръпнех в очакване. Вече бях в 5 месец, когато получих гадно гъсто течение, приличащо на слуз. Докторът ме прегледа, успокои ме че всичко е наред и обясни, че това е нормална "притурка" към бременността. През следващата една седмица обаче чувствах напрежение и някакво неясно очакване, непрекъснато ме съпътстваше тревога, без да знам за какво. Една вечер си лежах отпусната и готова за сън и усетих нещо неестествено - бебето като мръднеше сякаш ми мърдаше във влагалището. На следващия ден почувствах три пъти много силни болки, от които чак ми спираше дъха. Следобяд получих розово зацапване - и веднага в болницата. Бях в 20 г.с. и се оказа, че съм с 3 см разкритие и силно скъсена шийка. Направиха ми серклаж по спешност, по-скоро не успяха, защото като се събудих от упойката разбрах, че са ми спукали околоплодния мехур БЕЗ ДА ИСКАТ...Плаках, виках, накрая уморена от болки почти се зомбирах. Беше към 22ч. - докторите и акушерките си легнаха(очевидно силно държаха на съня),а мен ме предупредиха, че по-рано от сутринта ужасът няма да приключи. Позволиха ми да си охкам, но леко и ми отпуснаха голям бонус - пуснаха съпруга ми при мен. След два часа вече ме болеше адски, имах усещането, че трябва да отида до тоалетна. Преди да стана, почувствах напъване на което тялото ми някак инстинктивно се подчини и о, ужас - бебето започна да излиза. Беше зловещо - с крачетата напред(не е било обърнато, след още два напъна мъжът ми го извади - посиняло момиченце, мъртво естествено. Оказа се трудно да бъде събуден някой от персонала. След 10 мин. една подпухнала, сънена и чорлава докторка недоволна установи, че плацентата не е паднала и трябва да изчисти. Процедурата беше без упойка, а единият инструмент, с който ме разширяваха го държеше санитарка. През цялото време усещах, че е на път да ми продупчи десния бъбрек. Когато се прибрах у дома бях 1/10 човек, можех само да плача и да гледам в една точка, не ходех на лекции, не се хранех, не пипвах нищо. Усещах натрапчиво, че съм в друго измерение и оттук нататък единствената ми алтернатива за живот остана тихата лудост. Спаси ме точкова терапия, но моментално започнаха другите проблеми. Стана ясно, че абортът ми е нанесъл непоправими увреждания и няма да мога да родя дете. Отново отчаяние, гняв и мъка - и съвсем случайно светлина в тунела. Тъкмо беше излязла книгата на Лидия Ковачева - "Целебният глад". Прочетох я 7 пъти. Ясно беше, че ортодоксалната медицина няма как да ми помогне - вкопчих се в алтернативната. Изготвих си детайлен режи, на хранене - и го спазвах до милиметър. Следях за описаните реакции и това е най-педантичното и прецизно нещо, което съм вършила. След 6 месеца - в началото на Март 1993 разбрах, че съм бременна. Първо не вярвах, а когато все пак се установи със сигурност, ужасът ми беше по-голям от радостта. Влязох в болница и най-после късметът ме огря и мен - попаднах на съвестна и човечна лекарка, която ме обгрижваше всеотдайно. Установи се недостатъчност на маточната шийк аи последва серклаж. В болницата престоях общо 32 седмици(от 6 до 38). Кощмарът беше огромен - развих всички възможни патологии на бремеността и съответно приемах всички възможни медикаменти - непрекъснато. Не вярвах, че ще стигна до деветия месец. Когато все пак го започнах ме връхлетя нов ужас. Какво ще родя, та детето ми беше повече плод на химията, от колкото на всичко друго. Така и не можах да родя нормално - след толкова много задържане естествените ми рефлекси сякаш бяха изчезнали. След 17 часа мъчение ми направиха секцио. И ТАКА - на 06.12.1993 се роди СИНЪТ МИ НИКОЛАЙ, жив, здрав и безкрайно красив(последното беше всеобщо мнение). Станах 5 часа след операцията, въпреки тежката анемия, непрекъснато звънях да ми го носят, а аз леко го пипах по гладката буза и не вярвах, че е мой. Беше доста плачлив и когато се поокопитих започнах да му пея песни на Биитълс - обичам да пея и го правя добре, вярвах, че бебето се успокоява. Това беше първото и най-голямо изпитание и постижение в живота ми.
През 1998г. отново забременях и пак серклаж и страхове. Бременността ми физиологично протичаше доста по-леко от предишната, но този път имах други дискомфорти - със съпругът ми се разделихме и бяхме пред развод. Последните 5 месеца бяхме сами с Ники и въпреки притесненията, с огромна обич и нетърпение очаквахме бебето, което той наричаше "нашето момиченце", а дори не знаехме пола. Дона се роди на 4.08.1999г. в МД София - секцио. По онова време живеех във Враца, родителите ми, заедно с Ники дойдоха да ме приберат от болницата в деня на слънчевото затъмнение - 11.08. По пътя ги блъска тир, откъртват мантинелата и падат в една пропаст, колата се промушва през клоните на дърво и те меко се приземяват, без нито една драскотина. Едва ли някой би отрекъл, че това е ЧУДО! Но аз знам, че Бог ги запази заради нас с Дона. Въпреки тежката емоционална бременност, дъщеря ми се оказа едно спокойно и безкрайно лъчезарно същество, при което всичко се случваше с лекота и естествено. С баща им все пак се разведохме, нямаше шанс да спасим гротеската, наречена брак.
В живота ми се появи друг човек - приятел, духовно близък, интелигентен, отговорен и широко скроен(За злото и мнително време, в което живеем. Беше ми хубаво, децата го приемаха спокойно(техният биологичен изцяло ги забрави), той тях също. Забременях, въпреки че идеята за трето секцио ме плашеше. Искахме наше общо дете, а пък и Иван нямаше други деца. Последваха други мелодрами - изключително мнителните ми майка и сестра(стара мома) "отгатнаха" нечистите ми помисли на второ качество жена - разведена и размножила се два пъти - УЖАС! Ще спестя детайлите - една мъчителна простотия, белязана от много злоба и дребнавост. Проявихме завидно търпение, но все пак се наложи да им обърнем гръб, за да съхраним семейството си, спокойствитео на децата и собствения си вътрешен мир.
Третата ми бременност протече сложно, с проблеми, но завърши щастливо. Отново имаше серклаж и секцио(трето по ред) и на 13.06.2005г. се роди Иван младши. Оказа се най-своенравното същество на земята, но и най-чаровния особняк. Към днешна дата синът ми Ники след две седмици(17.09.2012) отива да живее в София, защото ще бъде студент в 1ви курс, "Медицина", в МУ-София. Дъщеря ми Дона ще бъде 7 клас и я чака кандидатстване в края на годината. Най-малкият, Ванко, ще бъде първокласник. Всички са през 6 години и е вълнуващо да имаш първокурсник и първокласник едновременно. Много изпитания преборих, много сълзи и болка ме връхлитаха, но днес на 41 години аз съм удоволетворена и щастлива, защото успешно съм се справила с трите най-трудни неща в живота си - появяването на моите деца. Имам работа, която ме радва, съпруг, с който здраво теглим "семейната колесница" и три прекрасни сбъднати мечти. Само за едно се моля - да сме здрави, за да работим и да подкрепяме децата си, докато имат нужда от нас. Затова, мили попарени от живота жени и майки, вярвайте, вярвайте и пак вярвайте! Балансът винаги го има - дори когато изглежда нереално постижим!
..... поклон пред силата ти майчице Препоръчани теми