Нека се представим и още нещо

Аз  сам мама на прекрасен ангел Преслава.Бебата се роди на 22.10.2004 и живя до 21.04.2005.
О6те преди да се роди знаех 4е дните и са малко и надеждата няма място в на6ия слу4аи.
Не мога да кажа 4е съм го преживяла,но със сигурност знам 4е бях 6тастлива когато я видях. Макар и за малко бяхме истинско семеиство когато ми я дадоха за секунди да я подържа а татко и ни записва6е първата и последна милувка.Няма да забравя когато пла4е6е след поредната инжекция когато ба6та и и заговори как се успокои и гледа6е с поглед на изма4ен старец,всяка6 и тя знае6е 4е не можем да сме заедно 4е и ни про6тава за дето сме я създали такава.
Знам 4е винаги 6те сме заедно с нея.
Бих желала само да кажа на другите мами 4е  Господ изпра6та изпитания само на силните,за6тото другите не могат да ги преминат.
Трябва да сме силни и да о4акваме нови бебонци в на6ите редици

След написаното от Тея и  juliana ,моето Ще прозву4и направо смешно .
Аз захубих детето си вьв втроят месец на бременноста.Много хора ми казват ,4е не е имало бебе все оЩе ,4е е било само зародиш4е и всякакви такива,но аз зная ,4е си загубих детенцето,4ието сьр4ице носих в себе си ,поне 3 седмици .Когато 4ух лекарката да казва ,4е няма тонове ,по4нах да пла4а така прекарах два дни докато не ме вкараха в операционната и не можаха да ми сложат упойката ,заЩото монитора на който се слушаха тоновете на моето сьрце ,запо4на да издава мноооого бьрз звук .Тогава трябваше да спра да пла4а ,за да ми сложат упойката.
Това беше толкова тьрсено дете (от мен най-ве4е),толкова го 4аках.........бях на 20 години ,когато си загубих детето.В деня на сватбата ми бях в бьрза помоЩ а на следваЩия ден ме приеха с диагноза спонтанен аборт.
Много пьти сьм си мислила,какво ли Щеше да е ,моми4е или мом4е,с руса коса или 4ерна.
НИкога не сьм го забравила този момент ,когато лекарката каза"Няма тонове".Детенцето ми............нямаше го.
Вьпреки ,4е загубих бебенцето си ,след по4ти една година родих прекрасното ми син4е и понякога си мисля ,4е господ ми взе неЩо  много оби4ано от мен(дори да можах да го оби4ам само 2 месеца),но и ми даде неЩо много прекрасно.

Val , мисля че всяка загуба е тежка независимо кога си я преживял. Разбира се не може да се сравнява родено дете с ембрион, но дори тогава болката си е болка и освен нас друг не може да я разбере и осъзнае.

И аз имам един аборт преди децата.
До ден днешен си мисля какво ли щеше да е детето. Доста често плача за загубата защото аборта ми се води по желание кокото и да не го исках. Всеки ме успокоява с това, че сега имам прекрасни деца, но аз никога докато съм жива няма да забравя първото дете и образа му на екрана на видеозона. Никога няма да забравя и думите на лекарката:"имаш прекрасно бебе, защо искаш да го махнеш?"
Сега си мисля, че е трябвало просто да съм по силна и уверена в себе си и да запазя детето което толкова много исках ......

Искам да пожелая на всички мами преживяли загуба на дете да бъдат силни и да не забравят, че духът на децата им е някъде там около тях. Загубата на материалното незначи загуба на духовното!

Аз сега съм щастлива мама на 2 здрави деца, но с 4 бременности.
За малко и последната да свърши преждевременно, но слава на Бога сега се радвам на един разбойник на 2 г.
А 2 от бременностите завършиха с спонтанни аборти в 15 и 18 седмица.
Сега след толкова време единственото което ме утешаваше беше че природата си е знаела работата и затова съм ги загубила.
Надявам се да имам възможност да се порадвам и на 3 дете....

Здравейте и от мен!!! Като не малко други жени и аз преживях тежка загуба преди 5 месеца....На 24.02.2005 г месец преди най-красивият ден в живота ми-моята сватба, направих спонтанен аборт в 14 г.с...докато не ме сполетя това нещастие не съм предполагала , че това се случва.. в един февруарски ден доктора просто каза , че плода няма сърдечна дейност и сякъш целия свят около мен се срина, нито имах желание за сватба, нито исках да виждам някого, но вие сигурно знаете много добре какви са чувствата в този тежък момент.......Въпреки всичко сега се опитвам да събера сили и смелост за една нова, дай Боже успешна бременност, страхът винаги ще го има, винаги ще си задавам въпроса "Защо?'', но никога няма да намеря отговора...Затова просто искам да изкажа възхищението си от жени като вас, събрали сили и кураж и продължили напред.......Изпращам една голяма прегръдка на всички и искам само да кажа " Борете се с живота, защото ако не се борим, ще ни смачка"......

Здравейте и от мен .Днес се навършват 6 много тежки месеца от както ни напусна и нашето слънчице-Едуард .Роди се нормално след една желана и нормална бременност.Растеше като всяко едно бебе ,обгрижвано с много любов .Започна да боледува на 11мес. и да сменяме болниците .Седмица след като отпразнувахме нашата 1 годинка ,внезапно почина .(след уверенията на всички лекари,че сме добре)Не знам кого да виня ,слабата имунна система ,лекарска немърливост ,непълните и неясни симптоми на болестите ...Всеки ден съм в спомените си за него ,за първата усмивка ,първата разходка , зъбките ,плахите стъпчици...душата ми е празна ,често сме в сънищата пак заедно .Моля се за душиците на тези дечица . Радвам се ,ако мога да помагам на всеки от вас.

Здравейте, по-старите потребители сигурно помнят историята ми. Миналото лято с мъжа ми и сина ни очаквахме близнаци. В 28 г.с. се родиха преждевременно, направо си беше спонтанен аборт. Нещата се объркаха и второто детенце се роди в много тежко състояние. Лекарите не очакваха да изкара до сутринта, но то милото се бори 20 дни. От него ми останаха само 2 снимчици, правени с телефона ми през ковьоза, дори не можах да го докосна... В съзнанието ми се е запечатал последният му ден - мъничкото измъчено телце, цялото в синини и  бледото личице. Братчето му лежа 2 мес. в ковьоз и скоро ще стане на 1 г., но май  цял живот ще си носим последствията от преждевременната му поява. Нечовешка болка е да изгубиш дете,  още по-страшно е да гледаш детето си да страда и да си безсилен да му помогнеш, ден след ден, години.
Още ми е трудно да говоря за това.  Ето, пак плача и не виждам  клавишите...

Бъди сигурна, че всички плачем с теб..ето и аз сега... никога няма да приема, че е справедливо... когато имаш огромно желание да имаш дете, чувстваш се готов да му дадеш любов.. защо всичко се обърква?! така стана и с нас.. искахме много да имаме дете...изкарах най-леката бременност може би, която съществува.. всичко беше ОК..поне така си мислехме..до 9 месец.. на видеозона не се е видяло, че бебчето е с прекъснат хранопровод.. родих с планирано секцио заради тесен таз... и веднага го закараха в Пирогов...видях му само крачетата.. единственото, което ми остана е снимка в телефона..дори не го видях..след 2 операции на 5-тия ден почина..аз буквално излязох от болницата и тръгнахме натам..но..не знам дали за добро или лошо..и като последствие на секциото влязох в болница заради запушване на вена..която няма да се възстанови напълно.. това е моята история..сега ни предстоят генетични изследвания..и просто ме е страх, да не е най-лошото..обожавам децата..наистина са благословенни тези жени, които имат здрави деца.. дано да осъзнават какво имат наистина

Здравейте и от мен. Аз загубих моето бебе в края на 6-тия месец и никой не може да каже от какво. Просто на един от прегледите лекарката каза, че няма сърдечна дейност, а аз преди това я питах какъв ще е пола на бебето. Всичко се срина. Карах много лека бременност и всичко уж беше наред, всеки месец ходех да ме гледа с видеозон. Тя ми се развика, че аз съм виновна, защото не съм усещала бебето и не съм ходела на преглед. Оказа се, 4е бебето е разложено, защото е било мъртво поне от 20 дни. Най-тежко беше когато лежах с другите родилки и чаках и аз да родя моето мъртво бебе. Дори не разбрах какъв е полът, защото било спряло да се развива още в 4-тия месец.
Не мисля, че някога ще го превъзмогна. Сега пак пробваме за бебе и дано този път всичко е наред. Надали ще бъда толкова спокойна и уверена, колкото бях миналия път.

Здравейте! Аз съм Поли   
Преди малко повече от година родих преждевременно в 25 г.с. малкият ангел Божидар. Живя точно 33 дни в кувьоз , така и не го докоснах...
Така и не разбрахме защо се случи...Просто усетих лекичко да изтича течност от мен, оказа се околоплодни води. Предизвикаха ми раждане на следващият ден. Детето беше съвършенно за "възрастта " си - без предадени от мен инфекции, нищо.Просто много, много мъничък.
Причина за спукването на мехура - все още неустановена след безброй изследвания.

Нашата история прилича на няколко от разказаните тук - първата ми бременност беше лека,прекрасна,завърши с едно чудесно леко раждане и със сина ми се гледахме щастливо и лесно.Желанието за второ дете се появи при мен още докато ме шиеха след раждането,но по различни причини чакахме 4 години,преди да започнем опити.Сигурно ще прозвучи смешно за момичетата,които с невероятно търпение,вяра и надежда чакат с години,преди да им се усмихнат двете чертички от теста,но за мен 6-те месеца напразни опити бяха ужас (със сина ми забременях моментално след като решихме и кой знае защо съвсем нелогично бях убедена,че и сега ще е така).Ревях си редовно всеки път,като ми идваше,оказа се,че имам и киста на яйчника,лекувахме се с хормони - изобщо всякакви неща,които изглеждаха пречка за сдобиването с така желаното ми второ бебче.Но точно на рождения ми ден очакваният тогава мензис не се появи - чаках с все по-забързващ се пулс цял ден и когато до вечерта не дойде (а по онова време ми беше точен като часовник),направих тест - и веднага се появи втора чертичка,макар и все още бледа.Бях извън себе си от щастие,веднага разказахме на родителите и на баткото.Няколко дни по-късно бременността беше потвърдена от докторката ми и всеки ден се наслаждавах безумно на щастието да съм бременна и в мен да расте детето ми.Четири щастливи седмици - до следващия преглед.Още преди да отида кой знае защо постоянно мислех дали ще видим сърчицето - нещо,което никога не ми се е случвало с първата бременност,тогава не съм си задавала никакви въпроси и липсваха всички обичайни страхове на бременните - постоянно бях блажено уверена,че всичко е абсолютно наред.Но сега въпросът се появяваше натрапчиво в съзнанието ми и когато видях,че докторката ми се бави и се вглежда напрегнато в екрана,без да говори,директно я попитах сърдечна дейност ли няма (не - има ли сърдечна дейност,а няма ли я - като че ли вече знаех).Първоначално ми отказа да отговори,поиска вагинална ехография - и накрая ми обясни,че там,където трябва да се вижда живо човече с ръчички и крачета,има само сянка от ембрион и няма сърдечна дейност.Разпита ме дали съм сигурна в датите - боже,как да не съм,нали така ги дебнех тези дати,и тестове за овулация,и всичко! - но предложи да изчакаме 10 дена за потвърждение на диеагнозата,да не би все пак да съм забременяла по-късно.10 дена - как се изтрайват...Отидох на друг лекар още същия ден - и попаднах на някакъв измислен доктор,който ме закопа с думите - какъв мисед,и двете бебета са добре и си отговарят на седмиците И прави-струва и ми показа две долепени под ъгъл едно до друго сакчета - как го направи този номер,не знам.Каза,че още е рано за сърдечна дейност (9-10г.с. - естествено,че не е рано,но човек се вкопчва във всяка надежда...) и ме изпрати по живо по здраво,като каза да дойда пак следващата седмица.Поживяхме 4 невероятни дни,представяйки си живот с близначета - но реших,че разминаването в диагнозите е прекалено драстично и трябва да ида на трети лекар.Третата докторка беше много директна - каза,че колегата с близнаците трябва да си ревизира дипломата,че има съвсем определено само едно ембрионче,което е спряло да се развива още в 6-та седмица и даже вече има признаци за отлепване и настоятелно ме посъветва да не чакам с аборта.Оттам нататък всичко ми е като сън - как вървя в дъжда,без да имам сили дори да плача,взимане на кръв за изследвания,уговорка с докторката ми,която за нейна чест,макар че ме следеше в скъп частен център,ми предложи още на следващия ден лично да ми направи аборта в болницата по направление,без да ми вземе и стотинка.Нощта мина някак,в прощаване с изгубеното човече - никога няма да забравя отчаяния секс,който правихме със съпруга ми в опит да облекчим болката и раздиращото усещане,че нищо в света не е същото,щом този акт на сътворение сега служи за прощаване - и на следващата сутрин спокойна и със сухи очи отидох в болницата.Всички бяха много мили - благодарна съм за това,особено защото знам,че на повечето места не е така и някак слагат правещите аборт под един знаменател,без да се интересуват дали е по желание или по медицински причини.Затова бях още по-трогната,когато поредната докторка,която ме прегледа за вече окончателна диагноза,ме погледна мило и каза с чувство - наистина много съжалявам.Всичко мина бързо и леко и първите дни се чувствах добре - някак се бях мобилизирала,бях успяла да залъжа себе си,че така е по-добре и че не е толкова страшно.До следващия преглед след седмица - когато докторката ми каза резултатите от хистологията - ембриончето е било разложено и имам тежко възпаление на матката,чиито признаци вече бяха започнали да се появяват.Затова ми заяви съвсем сериозно - настоявам 6 месеца да не помисляш за нови опити!И то след всичката окуражаваща информация,която вече бях изчела,че няма проблеми да се започне отново след първия нормален цикъл след аборта - вече имах такава настройка и чаках с нетърпение - и затова 6 месеца беше невероятен удар.Можете да си представите как съм я погледнала - жената само ме изгледа и каза - добре де,поне 3 месеца - но като видя сълзите,които не можех да сдържам,каза успокоително - хайде да излекуваме сега възпалението и тогава ще преценим кога най-рано е възможно да опитате отново.Два антибиотика по схема (а вече бях изпила този,който изписват профилактично след аборта),хормонални таблетки - цял месец лечение.Излязох от кабинета и не можех да спра да плача - на улицата хората ме заглеждаха,даже една кола спря да ме попита какво ми е и могат ли да ми помогнат (добре,че вече беше тъмно и не биех толкова на очи) - продължих да рева,без изобщо да мога да спра,цялата вечер - в живота си не съм проливала толкова сълзи,явно се изля всичко,което - уж успешно - бях подтискала през изминалите дни.И по-нататък не беше по-лесно - най-трудното нещо,което някога съм правила,беше да кажа и да обясня на сина си защо няма да имаме бебето,което той чакаше с такова нетърпение и радост...Месеците минаваха мъчително и празно,ходех на работа,където всички също знаеха за загубата и броях дните.За моя радост се възстанових бързо и два месеца след аборта докторката ни даде зелена светлина.Но циклите ми бяха толкова объркани,че почти нямах надежда - всички тестове излизаха отрицателни.Но края на март - абортът беше края на октомври) отново дълго не идваше мензис и най-сетне,след 10 дена закъснение и куп отрицателни тестове се появи една мнооого бледичка чертичка.Не можах да се зарадвам - бях само невероятно паникьосана и уплашена С таткото беше същото - никой от нас не можа да се зарадва първите месеци,дълго време не казвахме на никого - ей това беше най-мъчителното за мен,че не можех да се радвам,че ми беше отнета радостта от бременността,щастието от очакването и представите за бебето.Бременността беше едно дълго постоянно притеснение - бебето вървеше с 2 седмици назад и първите 2 месеца постоянно ме плашеха,че не се развива нормално.Първите три месеца минаха някак - за да влезем в зоната на контракциите.Постоянно влизах в болница,системи и хапчета - броях седмиците,кога ли ще дойде 28 седмица,после вече беше по-леко - и истинската радост дойде чак след невероятно бързото и леко раждане на една здрава,кротка и послушна беба.Но не съм забравила и не мисля,че някога ще мога да забравя случилото се.Осъзнавам,че не е толкова раздиращо,колкото да загубиш вече родено бебе - но болката от загубата на надеждите,на радостта,на онова блажено безметежно щастие на очакването,на всичко онова,което можеше да бъде с едно друго бебе - също е тежко и не се преживява с лекота (или поне аз не мога).
Единственото,което имам от загубеното бебе,граничи леко с магията.В опит да се разсейваме и да забавлявам сина си преди тогавашната тъжна Коледа,му предложих да направим фигурки за елхата,като излеем восък във формичките за сладки.Първата фигурка беше малка звездичка - и когато извадихме от формичката втвърдения восък,от обратната му страна имаше съвършено изображение на ембрионче в профил,с огромната глава,извитото тяло с изчезваща опашка,с оформени ръчички и зачатъци на крачета...Пазя фигурката като очите си - исках да си направя медалион с такава фигурка,но не знаех дали ще могат да ми излеят съвсем същата и се отказах.
Това е,момичета - не много по-различно от куп други истории,но е моята история и това,което ме боли.
Прегръщам всички,които някога ще имат нужда от форума - кураж,момичета!Трудно е,тежко и никога не се преживява съвсем - но колкото и прозиаично и дразнещо да звучи - за щастие животът е по-силен от болката и идва денят,в който отново даваме живот - на друго бебе и друга усмивка.И така трябва да бъде.

Днес трябваше да бъда майка на 6 месечно момиченце, но вместо това, съм майка на ангелче.
Изкарах изключителна лека и безпроблемна бременност. Десет дни преди определения ми термин получих редовни контракции, изчаках препоръчителния един час и тръгнахме към болницата(Света София). Там контракциите вече ми бяха на 5 минути. Бях прегледана от д-р Бечев. Имах разкритие 2,5 см., детските тонове бяха добри. Доктора ме отпрати в къщи с думите " Ще раждаш, ама не днес. Когато контракциите станат на 2-3 мин., тогава ще дойдеш." . Минути след като се прибрахме в къщи прокървих и веднага се върнах в болницата. Пак ме посрещна Бечев и ми каза "това е слузестата запушалка, нищо страшно". Едва ли не от него да мине, ще ме приемат. Да, ама в пред родилна зала вече установиха, че няма детски тонове. Нямаше никаква надежда да родя живо бебе. Попаднах в ада! Родих момиченце с черна косичка. Не можех да откъсна поглед от малкото телце. Умолявах да направят нещо, да я съживят по някакъв начин. Отнесоха я! Повече не я видях...
В болницата се сблъсках с бездушието на работещите там. Трябваше да си плащам по 40 лв. за вип стая, иначе щяха да ме настанят при другите родилки с бебчетата. Що за християнско отношение(това им е от рекламата)?
След направената биопсия се установи, че бебето е без малформации, съвсем здравичко е било.
Нека това да е края на лошото и начало на доброто.

Моята история е почти същата, като тази на Хедра!
Реших да имам 2-ро дете. Бебеправене, положителен тест, лекар, потвърдил плоден сак и чакане....до няколко дни ще се види и сърдечната дейност!
Да, но тя така и не се видя. Заминах при нашите. Тъкмо им съобщихме, радости, тостове и в един миг - зацапващо кървене. Майка ми ме успокои, че и тя е имала подобно кървене с брат ми и всичко е завършило ОК. Но аз се притеснявах и тайно си ревях. Пак на лекар - той потвърди, че е мисед. Викна негов колега - той направо ме зашлеви с думите:"няма бебе"! След 2 дни (таях надежда да стане чудо и да спра да кървя), отидох на поредната лекарка. Тя също подвърди мисед-а, но много тактично и започна да ми обяснява, че няма нужда да чакам организма сам да изхвърли зачатъка, а да ме кюретират е нужно. Минаха още 2-3 дни, докато се уговоря с лекар и после...край. За 5 мин. свърши всичко. Рев, мъка, тъга, въпроси...защо аз, защо на мен...какво стана, но отговори нямаше! Остана само чувството за вина...

След 6м. отново забременях. Роди се прекрасният ми син, но какви мисли съм имала с тази си бременност...не искам да си спомням. Крих от всички, почти докато не ми пролича и всеки ден страх. Как ли ще е този път...дали ще имам 2-ро дете?!
Кураж и дано ангелчета ни ТАМ ГОРЕ са добре