365 тайни от моя живот ...тема №2

Аз пА искам да решиш накрая искаш ли го тоя мъж или не    Шегувам се Мен като ме тресне ПМС-то ги дробя такива....искам, не искам ....... Ама не го пиша никъде де 

От известно време се опитвам да бъда реалистка и не ми харесва.

Понякога наистина се уморявам да бъда силна..

И аз. И да чувам "стегни се". КОлко повече от това да се стягам? 

В момента съм на лекар и...тайната ми е че се притеснявам от сестрите на лекарките.. предпочитам лекарят да е мъж а сестрата лелка, а не да е лекарка и сестрата някаква млада хубава    ... умирам от страх

Изпитвам панически страх от зъболекари , вляза ли в такъв кабинет от самата миризма направо ми прилошава.

 От няколко месеца съм в някаква дупка. Лутам се мисловно от едната крайност в другата. Не очаквах да е лесно, но пак ми е гадно. Искам да съм на 17-18 години. Животът на големите не ми понася 

И аз съм в дупка от 5 месеца и все си мисля, че дъното е стигнато, обаче не...

Някой да дойде да ми бие два шамара, за да се освестя най-накрая. С ума си всичко разбирам, но мечтателната ми душица не се спира...

Зарежете ги най-накрая тия мъже, щом ви тегли към други.  На сила хубост не става. Ще си попилеете душичките цял живот така. Не е хубаво човек да лъже сърцето си. Има една песен на Милена. Казва се "Истина".

При мен не иде реч да зарязвам сегашния мъж заради друг 

 И при мен. Аз сегашния го зарязах, но не заради друг. Обаче ми е самотно и се държа като обсесивна, нестабилна жена. Не че и преди не ми беше самотно обаче..
 Дали ще стана пак стабилен и спокоен човек, не знам.

 Днес прочетох статус на приятел „Обслужващият персонал в Бг нямо крещи „Аз не съм за тук”.
Това не се отнася за мен, макар да съм на възраст дето вече трябва и аз да го крещя. Нямам проблем с това. Харесва ми че имам много свободно време, с парите също се оправям прилично. Проблемът ми е, че ми казаха да помисля за лятото вече за друга позиция. Казах, че според мен нямам нужните качества- това други го били преценили, не аз. Отказах преди време позиция на необслужващ персонал, т. като трябваше да съм затворена в офис, а на мен все още ми се работи с хора. Не знам дали това няма да е последното им предложение. Чисто административно аз така или иначе върша тази работа, това което не умея е да се справям с конфликтни ситуации, с агресивни клиенти. Аз съм тази, която се усмихва, която е мила, на която подаряват подаръци. С проблемни ситуации друг се оправя. Аз не бих могла. С колегите винаги съм в перфектни отношения, с доста от тях приятелка. А мениджърите ни с малки изключения са мразени по дифолт.Не, не е за мен това.

Отне ми години, може би, но мисля, че успявам!

Става въпрос за нещо, което е белязало толкова много сфери от ежедневието ми, проблем, с който се сблъсках рано и за съжаление позволявах да ми 'отрови живота'. Сравняването с другите. В чудовищна степен. Сравнявах се с приятелки, красиви като богини. С други, достигнали висок финансов статус. С трети, обиколили по няколко континента. Отне ми много, много време, но мисля, че осъзнах колко вредящо е това -- за самата мен. Реших да го 'обърна'. Да използвам тези емоции като градивни и мотивиращи. Последният път, когато бях в такава ситуация (*и старото аз щеше да изкара няколко дни в депресия и плач как на него не му се случват еди-си-какви неща!*), си казах: "Няма пък! Аз мога. Мога поне толкова. А може би мога дори повече, кой знае" И... каква изненада. Това е толкова по-хубаво.

Мисля, че съм на път да го превъзмогна, и... ако стане, това ще бъде най-сладката ми лична победа, защото наистина се тормозих твърде дълго, защото сама затъвах все по-надълбоко... :/ Интересното е, че човек обикновено гледа 'недостижимото', без да се замисля колко много всъщност има. Не мисля, че се сравняваме с някой, който има по-малко, ever. Обикновено е с някакъв пиедестал, издигнат от самите нас. И така -- сега ми толкова по-леко и свободно, че чак ми идва да кажа на всички: огледайте се -- имате толкова повече, отколкото си мислите... бъдете уверени и в хармония със себе си, концентирайте се върху това, което искате да постигнете, и върху човека, в който искате да се превърнете... и работете над това радвайте се на чуждите успехи, а пустото сравняване захвърлете завинаги (е, освен ако не е по някакъв начин градивно)

(много личен пост)

Прави ми ужасно лошо впечатление, че след всеки мой призив за благотворителност/ помощ/ ДМС кампания/ приятелелите ми и/или абонатите намаляват. Колкото и да не им се иска на хората да  си развалят настроението от това- има и трудна, тежка страна на живота...

Искам да ме търси, както аз го правя и да му става гадно, когато не го направя... искам, без дори да знам дали в момента е така... защо някои хора не умеят да си показват чувствата или не им харесва, или просто не искат?
Не знам, но ме боли ужасно...